23 юли 2009

Министър за българите в чужбина ?!?

Ха, чета новините и се чудя – за смях ли е, за плач ли? Министър за българите в чужбина !
Естествено, първият въпрос, който ми щуква е „Какво всъщност ще прави този министър?”. Не говоря за личността, назначена на този пост. Няма значение –който и да е, както и да се казва, просто се опитвам да намеря смисъла на този нов пост. Ровя се тук-там из Нета, но засега отговор не откривам.
Само Министър ни липсва на нас, емигрантите, не ни стигат „учтивите” служители по посолствата. ..Или пък Агенцията за българите в чужбина ... И тази Агенция всъщност каква дейност извършва? ... И всъщност кой и кога през последните години е мислил за емигрантите?! Амиии ...само нашите родители, близки и приятели. И отвреме навреме ...някоя чалга – звезда, която съчетава почивката си с някой разголен концерт – за повдигане на рейтинга... Ааа, и преди изборите ... някой и друг кандидат-политик, който всъщност не може да даде отговор на нито един въпрос относно емигрантските ни неволи ...
Цъкам неволно с език. Еййй, най-сетне, сетиха се, та и Министър ни назначиха! Нищо, че е без портфейл. То и нашите порфейли са изтънели...
И пак се питам – какво всъщност ще прави този Министър?! И трябва ли ни?! Досега аз не съм усетила полза от съществуването на която и да е администрация, свързана с българите в чужбина. През дългите години на моето емигрантство помощ и разяснения съм получила само от местната „чужда” администрация. При допира ми с българските власти или съответните учреждения получавах само пренебрежително отношение и завличане във водовъртежа на бюрокрацията.
Попадам на коментари от бесарабски българи. Да , не съм запозната с техните проблеми – визи, паспорти... И в главата ми изниква друг въпрос - за кои българи в чужбина става въпрос?! Кой е „българин в чужбина”? . Дали пък ще има делене на българин, по-българин, най-българин ... на патриот, не- патриот, заминал или избягал ?!
Чудя се – да плача или да се смея?! Трябва ли ни министър за българите в чужбина?! Мисля, мисля и не измислям...Стига ми мисленето за днес. Ще почакаме, ще видим.
Дано само не ни се наложи да се смеем през сълзи...

21 юли 2009

Къде остана детството...

За всички възрастни, които са запазили детското в себе си...


video

Песен от филма "Войната на таралежите"- изп. Асен Кисимов

19 юли 2009

Ще сe видим пак, бабо!


Фотьойл. Възрастна жена. В скута й – вестник, книга, очила и дистанционното на телевизора. Ярко-червена блуза, която контрастира със снежно-бялата коса, оформена в къса подстрижка. Гледаше новините.

Това е образът, който остана запечатан в съзнанието ми при моето второ завръщане в България преди две години. Образът на моята баба. Книгата беше любовен роман от някаква нашумяла поредица, а вестникът беше ... вчерашен. Наближаваше 84-ят й рожден ден.

Когато ме видя, очите й засияха и на лицето й се появи познатата усмивка. „О, Албено, синенце!” . Обръщение, пропито с нежност, което използваше както в разговорите си с мен, така и с моите приятели, независимо дали са мъже или жени. „Синенца” нарича и моите дъщери, и съпруга ми. Избута вещите от скута си и понечи да се надигне, но артритът, с който се бореше от години, явно вече беше взел надмощие. Стисна зъби и направи втори опит – този път с по-голям успех. „Същата си е – помислих си – не се предава. Това си е тя – моята борбена баба.”, а на глас казах:
- Не ставай, аз ще поседна до теб!
- Не гледай датата на вестника – проследи погледа ми тя – От новините ще разбера какво се случило днес... То и светът стана един неелит!

Неелито” - друга думичка, която бях забравила – използваше я като определение за нещо некачествено, лошо, некадърно.

- Сега разказвай, как сте там, добре ли сте? - и започна да ме засипва с десетките познати въпроси, които се повтаряха при всеки наш телефонен разговор през последните години. „ Децата в кой клас станаха ...вие какво работите...То там при вас сняг не пада , нали?”...
Чудех се как е възможно старческата деменция да оставя в съзнанието ѝ дълбоки бели бразди за дребните подробности, а от друга страна – толкова ясно, категорично, дори философски да асимилира сериозните проблеми.

- Ех, синенце, навсякъде можете да сте добре, стига да имате работа и дом. И да сте заедно...Аз гледам тук , на атласа... Имам си един . ..”Атлас мира” ... като чуя по телевизията името на някой град по света и не знам къде се намира, та потърся на картата...
- То, бабо, и географията се промени - пошегувах се аз, докато тя трескаво запрелиства страниците стария атлас за да открие картата на Испания . И млъкнах...защото градът , в които живеех сега , беше ограден с молив. Баба Олга не допускаше да се подгъват страниците на книгите, а да се драска върху тях беше още по-недопустимо. Нарушила е един от принципите си, за да открива бързо „нашето” място.


Поговорихме си доста, надълго и на широко, а аз междувременно извадих старите черно-бели спомени. Моят бебешки албум, албумът от ученическите ми години... Стари бележки, картички, пожелания...Как да отнеса всичко тези мили спомени на хиляди километри?! Баба Олга намести очилата си, взе единият от албумите и сякаш се пренесе в друг свят. Майка ми беше споделила, че напоследък често я заварвала да разглежда снимки – стотици снимки, стари и нови. Разглеждала ги вглъбено, с часове.

Дните на престоя ми бяха преброени и отлитаха бързо. Неусетно настъпи момента, в който куфарите стояха наредени до вратата, а таксито чакаше пред входа. Последни трескави напътствия от майка ми, от леля ми, добри пожелания от съседката... Потеглях отново на дълъг път... Баба Олга стоеше на вратата, подпряна на бастунчето. Бяхме пропуснали момента на трудното ѝ придвижване от хола до коридора. Някогашната стройна фигура сега беше прегърбена и свита от артритната болка, но стоеше с гордо вдигната глава. Както винаги.
- Лек път, синенце! Хубаво е , че сте добре...Ама сте далече...Е, това...животът понякога разделя...
- Довиждане, бабо, ще се видим пак!
- Ха-ха – пресилено се засмя баба – Няма за кога , Албено, няма за кога...
Очите ѝ бяха насълзени.

Тези насълзени очи не ми излизаха от главата през целия път – и в таксито, и по време на двучасовия полет. Осъзнах, че до сега не бях виждала баба Олга да плаче. За мен тя беше символ на смела и борбена жена. Спомнях си трудни моменти и житейски изпитания, в които тя беше човекът, който поемаше „командването” и разрешаваше проблемите с твърда ръка. Спомних си строгият ѝ поглед и вечерният час, който ми определяше. Спомних си досадните нареждания „Измий си ръцете! Подреди си дрехите! Първо си научи уроците, после игрите!”. Спомних си притеснението ѝ от прибързаното ми омъжване и радостта от появата на правнучките ѝ и това, че беше най-отзивчивата детегледачка „на повикване”, докато следвах. Спомних си как моите приятелки често търсеха баба Олга вместо мен, за да споделят проблемите, да потърсят съвет или просто да си поговорят... Спомних си стотици прекрасни моменти, прекарани с моята баба.


Днес...баба Олга е на 85 години / даже и половина/. Много се зарадвах , когато при поредното ми обаждане до България в телефонната слушалка прозвуча познатият глас на възрастна жена : „Да, кой? О, синенце, аз съм баба Олга. Майка ти отиде до...” Търпеливо изслушах подробностите. Последва кратко резюме на новия роман, който чете в момента. След това отговорих чинно на познатите въпроси : „ Децата в кой клас станаха? ...Вие какво работите?...То там при вас сняг не пада , нали?”... Накрая дочух тежка въздишка и следните думи: „Трудно е, синенце, докато са малки децата е трудно. После излитат...всяко по своя път... Тогава става още по-трудно.”

Да, мила бабо, знам че е така. Разбрах го в момента, в който видях насълзените ти очи. Ще се видим пак, бабо, сигурна съм, ти не се предаваш лесно, а и толкова много неща все още не си успяла да ми кажеш. Ще се видим пак !

17 юли 2009

На гости на един приятел


Всеки си има някакво мерило за богатство – за едни се изразява в парични единици и карати, за други – брой цилиндри и конски сили, за трети – кв.метри или брой етажи на спретнатата къщурка.

Моята мярка за богатство е приятелството. Изражението й е по-скоро качествено отколкото количествено. Това богатство се трупа дълго и трудно , но се стопява лесно, ако се промени мерната единица.

Аз съм милионерка, защото притежавам приятелства, изпитани през годините, споделяни в щастливи мигове и горчиви моменти. Моите приятели се броят на пръстите на двете ми ръце. Нишката на спомените за нашето запознанство се губи някъде далеч назад в годините – при люлката в детската градина или първия училищен звънец. Това са приятели,които аз обичам и приемам безрезервно както техните добродетели, така и дребните им недостатъци. Приятели, които ме обичат и ме приемат такава, каквато съм – вечно търсеща и все още не намерила правилния код за решение на неразрешимата главоблъсканица на живота .

Имам и един странен приятел. Познавам го отскоро, но имам чувството, че цял живот е бил до мен. А всъщност не сме се срещали все още лице в лице - срещнахме се в Интернет пространството . Там някъде, сред стотиците милиони и милиарди потребители, плуващи в безкрайните дълбини на това технологично чудо аз открих един истински приятел. Дори настроенията ни съвпадаха – от безнадежден романтизъм, през отчаян оптимизъм до сърдит реализъм...Споделяхме неща, които сме таили дълго време в себе си... Посланията ни, изпратени по оптичните кабели , мигновено прелитаха хилядите километри между двата компютъра, но... не достигаха до хората, към които са адресирани.

За това направих този блог – заради моите стари приятели, за да се срещам по-често с тях, в която и географска точка да се намират. А моят приятел реши да отвори една виртуална пощенска кутия- блогът „Писма до моите деца”, в която да събира своите писма до най-скъпите си същества . Те все още не могат да четат, но след време ще развържат розовата панделка на този безценен подарък и ще оценят стойността на бащиното си наследство.
Преди няколко дена получих покана от същия този мой далечен близък приятел - Татко Пепи, да напиша в неговия блог писмо до моите поотраснали деца, за което сърдечно му благодаря. Подвоумих се малко - някакси навлизам в неговото лично пространство, но реших - с удоволствие приемам да бъда негов гост.

Е, Татко Пепи, имаш поща:
http://pismadomoitedeca.blogspot.com/2009/07/blog-post_8033.html

14 юли 2009

Различен

Часът започна. Както винаги първо с административни уточнения, въпроси, попълвание на формуляри... Влезе поредния закъснял – младо високо момче. Накуцваше и провлачаше крака. Седна на мястото си и започна да изважда учебник, тетрадка, химикалка...

Движенията му бяха точни и отчетливи, въпреки парализираните пръсти. Пишеше с лявата ръка, а с дясната умело се справяше с бутоните на клавиатурата. Не видях нито един поглед на неодобрение, съжаление или отвращение у другите. Просто едно момче с физически недъг. В Испания приобщаването на инвалидите към нормален социален живот е на доста високо ниво.

Ден, два и учебния процес пое нормален ритъм . По време на почивките започнахме да се сформираме на групички. На няколко пъти потърсих с очи парализираното момче. Откривах го пред автомата за безалкохолни напигки, след това седнал на пейката в коридора... Беше сам. Но нямаше вид на самотен, сърдит или обиден. Лицето му беше спокойно и приветливо. „По-скоро е срамежлив. Или не иска да се натрапва.”- помислих си. Вече знаех името му – Борха. На третият ден го видях заобиколен от няколко колеги от групата – смееше си и разпалено им разказваше нещо. Усмихнах се. Борха вече беше намерил новите си приятели.

Нещо повече – неусетно Борха стана любимецът на всички ни. Докато умувахме над алгоритми и схеми, Борха мълчаливо беше привършил упражнението и с желание се отзоваваше на всеки призив за помощ. Обясняваше, показваше, даваше напътствия – тихичко, ненатрапчиво, от сърце. Усмивката , въпреки че и тя беше засегната от парализата, не слизаше от лицето , а очите му блестяха като черни въгленчета. Вглеждайки се, някъде дълбоко в тях имаше малко тъга.

Какво ли е преживял през годините?! Със сигурност доста огорчения. Но за да бъде сега тук сред нас, сред приятели и колеги, най-напред е получил грижите и обичта на родителите си. И тяхната подкрепа.

Често избягваме да изречем думите „инвалид” или „човек с физически недъг”. Заменяме ги, волно или неволно, с „различен”. Различно ли е от нас това парализирано момче?
Да, много е различно. И не заради физическия си недъг. То също като нас мечтае, смее се, има дом, приятели и близки, които го обичат, но има воля, многократно различна от нашата, има цели, много по-ясни от нашите. А желанията му са постижими, защото целеустремено работи за тяхното сбъдване и не ги смесва със съвременните модерни капризи.

Да, Борха е различен, защото... е по-умен от нас!

08 юли 2009

Нощ под звездите – 2

продължение

Тъмнината обгърщаше отсрещния бряг и стесняваше кръга. Слава богу, не беше непрогледна - имаше пълнолуние. Сега луната беше най-добрата ми приятелка. Време беше за вечеря. Паленето на огън е забранено в тази част на годината, така че вместо лагерен огън на средата мъждукаше туристическо фенерче. Редом с тюхкането поради неуспешния риболов, се носеха и весели закачки . А на мен хич не ми беше до смях – току-що бях установила, че мобилните ни телефони нямат покритие. Не си бях дала сметка, че през целият ден не бях получила нито едно обаждане. Ами ако ни се случи нещо, ако ни се наложи спешно –как ще повикаме помощ?! Изобщо, как сме живели преди години без мобилни телефони, а ?!


Разговорът постепенно беше поел друга насока.Някой се беше сетил за зловеща случка от живота си и това предизвика нахлуването на неприятни спомени у всеки един от нас. Започнаха да се сипят страховити разкази – полуистини, полуизмислици. Минаваше полунощ, а в улисията никой не се сещаше да разпъва палатки. Тайничко се надявах да си тръгнем, назад, към града, но , уви, само моето желание беше такова. Решението беше, че ще спим по колите. „Е, не е толкова лошо –ще сме защитени от метал и стъкло”- нервничко подхвърлих аз , а другите едвам се въздържаха да не се изсмеят на глас само от уважение към мен.


Отпуснах седалката, омотах се в спалния чувал и ... ококорих очи. Сън не ме хващаше. Кръглото лице на луната ми се усмихваше през челното стъкло. Слабата лунна светлина ме успокояваше донякъде – като запалена нощна лампа , която гони страха на малко заспиващо дете. Успокояваха ме и гласовете на неуморниците от групата, останали последни навън – и тях сън не ги хващаше, но не поради страх от това, че са под открито небе. Въртях се, усуквах се...и без да искам съм заспала.


Събуди ме ... тишината. Плътен облак беше скрил пълната луна и мракът беше непрогледен. Чуваше се само песента на щурците, крякането на жабите и плискането на водата. Не различавах дори стряскащия силует на близкото дърво. Само тъмнина и тишина. Затворих отново очи и заслушах... тихата нощна песен на природата.



Когато се събудих за втори път вече просветляваше. Страхът ми си беше отишъл с тъмнината и аз уверено се измъкнах от колата. Ранобуден рибар от близкото село беше хвърлил въдиците си и ме поздрави с „Добро утро!”. Движеше се лекичко, сякаш стъпваше на пръсти , за да не събуди спящите ми приятели. Сутрешните изпарения се виеха над водата и ми напомняха огромна чаша димящ чай.


„Изгрева, пропуснала съм изгрева” – помислих си, но нещо ме накара да се обърна към язовирната стена. Малко розово облаче предизвестяваше, че там някъде се крие слънцето на новия ден. Хукнах да си взема фотоапарата,но батерията беше „паднала”. И сега какво? Хрумна ми за захвърления някъде непотребен в момента мобилен телефон – не мога да проведа разговор, но мога да снимам.
А слънцето вече надничаше над язовирната стена. Един лъч, втори лъч ... Светещ огнен диск. Сивият бетон сякаш гореше...Слънцето изгря.
Видях и най-дългата си собствена сянка – при изгрев слънце.Е, време е да потеглим обратно към шума, изгорелите газове, към градските дълги дни и къси нощи, модерните удобства и към страховете, с които сме свикнали. Но след време ще се върнем – та аз все още не съм спала под открито небе, а казват ,че трябва да го направиш поне веднъж в живота си.
А що се отнася до моят страх от природата – е, страхуваш се от нещо, което не познаваш. За да се опознаем, трябва да да се срещаме по-често.
Взех си довиждане с водата, цветята, дървета и на тръгване прибрах всяко свое боклуче, за го изхвърля в контейнера в края на пътя. Така следващата ни среща ще бъде по-приятна.




Нощ под звездите

Аз съм градско чедо. Обичам шумния град, ръмженето на автомобилните двигатели, потока от хора. Но казват, че човек поне веднъж в живота си трябва да спи под открито небе, та реших и аз да опитам. В един прекрасен слънчев ден с неколцина приятели потеглихме навън, далеч от големия град – ще ловим риба и ще спим на палатка.


Широката магистрала се стелеше напред в далечината и сякаш опираше в склона на величествена скалиста планина. „Като улица без изход”- помислих си. А и така се чувствах – за мен това преживяване беше равносилно на изпитание. В небето плуваха нежни копринени облачета. Бях раздвоена – имах нужда от почивка, но не бях готова да се лиша от дребните удобства на моето ежедневие. Настроението ми окончателно наклони към „лошо” при преминаването на последната отсечка от маршрута – стръмен черен път, покрит с чакъл и за добавка - неприятния стържещ звук от триенето на автомобилната ламарина в острите камъни. Най-сетне стигнахме крайната точка на нашето пътуване – язовир...дори не знам името.



Слънцето препичаше ужасно.Мъжете от групичката започнаха нетърпеливо да подготвят риболовните такъми, давайки си акъл един на друг, като всеки един от тях таеше надеждата за най-богат улов. Първата моя мисъл пък беше „Дали тук няма змии?!”. Застанах на брега и се огледах. Гледката... беше неповторима. Слънчевите лъчи се пречупваха през водата и тя блестеше, сякаш милиони звезди се бяха разпилели върху тихата, равна водна повърхност. Чуваше се само шумоленето на тръстиката, поклащана от лекия ветрец. Няколко водни кончета закачливо кацаха и отлитаха. Седнах на брега и дълго време останах загледана в прозрачната вода.




Поуспокоена тръгнах да поогледам наоколо. В крайна сметка съм излязла сред природата, трябва да преодолея страха си от мравки и буболечки, та те не са по-големи от мен.От другата страна на пътя забелязах градинка с диви цветя. Почвата беше суха, напукана ... и покрита с ръждясали кутии от бира и безалкохолни напитки. Неприятна гледка. Ядосах се. Само на 5 метра от мястото стоеше огромна табела с молба отпадъците да се събират и изхвърлят в контейнерите в началото на пътя /разстояние около 500 метра/.



Продължих по чакъления път, който на 20-тина метра правеше остър завой.Точно там две самотни дървета бяха преплели клони и образуваха малък сенчест тунел, а след това пред погледа ми изникна огромната язовирна стена. Не можех да отделя очи от сивия бетон, изпъчен като величествен исполин. Кратко прошумоляване в храстите обаче ме отрезви, смелостта ми се изпари и хукнах по обратния път. А пък и нали съм дошла да се възхищавам на природата, а не на човешките постижения ...



Върнах се отново при групичката запалени риболовци-аматьори, които разпалено коментираха причините за неуспешния /за сега/ улов – вятъра, водата, храстите, рибата...”Какви ли са новостите в Нета?” – питах се аз и усетих осезателната липса на достъп до компютър. ” Добре , че поне си взех книга, ще почета малко.” Седнах отново на брега и разтворих страниците. Но очите ми все бягаха, не се задържаха върху буквите и погледът ми се рееше в далечината. ..Къщичката на отсрещния бряг, старият дънер, летящите ята птици, следите от високо преминаващи самолети, тихия плясък на водата...Исках да запечатам всеки един момент от това усещане ...върху картата на дигиталния фотоапарат.

Неусетно слънцето слизаше по-ниско и по-ниско, парещата му сила отслабваше. Слънчевият кръг постепенно се спускаше към планинския склон, променяйки багрите на небето, водата, тревата. За момент всичко се оцвети в червен нюанс и после...посивя. Последният слънчев лъч се скри зад планината. Денят отстъпваше своето място на нощта. Предстоеше ми да прекарам нощта под открито небе и неспокойствието ми растеше.

Следва продължение...

07 юли 2009

Избори 2009: Пука ли му на емигранта - 2... или как гласуваха емигрантите?


В Мадрид са гласували 2294 българи, във Валенсия - 1124, в Гандия - 1372...

Колко души са гласували във вашата секция и за кого?

На страницата на ЦИК можете да разгледате извлечения от протоколите на секционните комисии в чужбина.http://rezultati.cik2009.bg/protocols/rik_32/list.html

05 юли 2009

Избори 2009: Пука ли му на емигранта?...








Висока активност сред емигрантите в избирателна секция - гр.Гандия, Испания. В средата на изборния ден българите, дали своя глас, наброяват 750 души. Опашката е внушителна и числеността й не намалява, въпреки високите температури навън.
Българските емигранти от региона търпеливо изчакват реда си, за около 40 минути се добират до "тъмната стаичка". Възрастовата група на гласуващите е разнообразна - от млади хора, гласуващи за пръв път, майки с деца, до хора в пенсионна възраст.
Всички те са убедени, че гласуват за бъдещето на България.

01 юли 2009

Да се почувстваш на ...40

Как летят годините! Съвременната жена учи, мечтае, бори се, доказва се...гледа деца, дом, прави кариера... Един ден се поглежда в огледалото, а образът, който я гледа от там, й се струва непознат. Тук бръчица, там бял косъм , позакръглена талия... Е, и сега какво?!
Първи вариант: Изпада в нервна криза, обажда се хълцайки на най-добрата си приятелка, нахлува в най-близкия магазин за козметика и оставя там солидна част от месечната си заплата, уповавайки се на обещанията за вечна младост, изписани върху опаковките. Или пък трескаво прехвърля рекламните брошури на медицинските центровете по естетика /ако е случила на съпруг или любовник с по-дълбок джоб/.


Втори вариант: Връзва косата си на опашка, сплесква я с колкото е възможно повече фиби /препоръчително е и използването на забрадка или шапка/. Навлича пола полуклош с дължина под коляното, нахлузва мокасини тип”галошки” , избира най-тъмната и раздърпана блуза от гардероба си и забравя за огледалото. Размазва на лицето си маската на „вечното недоволство” и примиренчески започва да живее ден за ден, защото.. вече е стара!


Трети вариант...Ох, вариантите са толкова много! Точно толкова, колкото е и броят на 40-годишните жени.
И аз си имам вариант. Не е задължително да ви хареса, но поне ще обменим опит.
Аз все още се оглеждам в огледалото. Бръчки ли? Не, това не са бръчки, това са следи от усмивките. Бели коси? Нее, нямам. Имам си кичури. Излишни килограми? Е, крайно време беше да се позакръгля, преди все ме оплакваха , че съм на вейка. Я, колко добре ми стоят новите дрешки, нищо, че са с 2 размера по-големи от старите! Козметика? Уф, нямам излишно време. Като дочета книгата, ще прочета и упътването на онзи крем против бръчки. Спорт? Хаха. А трябва! Ще започна от утре. Приятелки? Да, няколко, но истински. Настроение? Прекрасно. Години? Почти 40 / без няколко седмици/. И как се чувствам? Ами чувствам се на 40.
На 40 се чувствам се знаеща, можеща, удовлетворена от живота. Не искам да връщам времето назад, освен в онези хубави мили и приятни спомени , свързани с приятелите, семейството, успехите. Е, не съм забравила и разочарованията и несгодите, но те ме направиха по-силна. Обичам празниците, дългите разговори, обичам и да оставам насаме със себе си. Държа на външния си вид, но знам, че вече не съм на 20. Чувала съм някои да подхвърлят „Ех, да бях на ония години, ама с тоя акъл”. Аз не искам да съм 20. Именно заради „акъла”. През последните 20 години трупах знания, опит, правих грешки и взимах правилни решения. И благодарение на това днес преценявам по-добре хората, общувам по-леко с тях. Откривам бързо скритите добродетели и прикритото лицемерие, преживявам чуждата болка ,но не страдам за чуждите необосновани капризи.
За една жена е по-добре да бъде красива, отколкото умна, защото мъжете повече виждат, отколкото мислят” е казал Данте. Втората част от тази сентенция изобщо не подлежи на обсъждане. Това си е факт. Но за жените... Е, има голяма доза истина - жените-сувенири живеят далеч по-безоблачно и почти не страдат от главоболие /то „празна глава не боли”/. Аз лично не искам да изглеждам като реставриран ескпонат от музейна експозиция. Красотата е дар от природата, но и тя си има възраст. Но може ли един мъж да разбере една жена, та дори да е гений?! Невъзможно, особено ако жената е на 40!
На 40 се чувствам добре, даже отлично. Чувствам се ... улегнала и помъдряла.