23 ноември 2009

Циганско лято

Един ден в края на ноември...










16 ноември 2009

Двупосочно движение в улица без изход или..ех, кмете, кмете...

Не, не, не този кмет. Ама вие какво си помислихте! То кметове има из цяла Европа. И хем са различни, хем си и приличат.Всеки кмет мечтае съгражданите му да са щастливи и доволни,а улиците – чисти и подредени. Всеки кмет копае „първи копки” и реже ленти. А пък има ли пари за усвояване – проектира, планува, разрива, зарива, копае. С една дума – гради благинки за народа. А пък същия този народ – недоволства, оплаква се... ,та "амбициозния" кмет все неразбран си ходи.Какво като градът е разкопан от една година, какво като трафикът е непоносим, какво като няма места за паркиране...Та имайте търпение, де! В която и точка на Европата да се намирате....

Обръщам се към кмета на моя град, а пък ако ви напомня за вашия - съвпадението може и да не е случайно:
"Хубаво, кмете, ама от много амбиции наведнъж нещо редът и организацията започнаха да куцат. Преди един знак да се смени и до него – полицай . Не да глобява, да разяснява. А напоследък – за една нощ се сменя и маркировка, и знаци...барабар с посоките на движение на основните улици. И жив полицай не се вижда. Не да глобява,а да организира. Щото така, кмете, хората сами се оправят, ама ... и изричат едни пиперливи думи. Споменават те, кмете. Все пак успокоително е, кмете, че улицата без изход е с двупосочно движение. Поне на заден може да се измъкнем, че за смях станахме!"

video

10 ноември 2009

Преди 20 години и ... след това

Преди 20... бях на 20 години. Преди 20 години на днешния ден седях пред екрана и гледах Първа програма.. Не мисля, че в този момент осъзнавах ясно какво точно се случва. Спомням си Тодор Живков - дребен ,сякаш безвъзвратно остарял само за един ден . Бай Тошо – онзи смешен образ, който баба ми „чумосваше”, когато се появаше на синия екран,образът от вицовете, които се разказваха тайничко и тихичко, седеше свит на стола и гледаше уплашено през очилата си.

Преди 20 години... един от най-сериозните предмети в университетитe бяха „История на БКП”, „Марксистко-ленинска философия”... По-сериозни от чертането, математиката и физиката. Залите – задължително пълни, иначе няма заверка на семестъра. Преподавателите по тези важни предмети – и те сериозни, чак страшни. Муха да бръмне в аулата, ще се чуе. Но един ден нашият млад доцент ни изненада с романтизма си – загледа се замечтано през високите прозорци, които откриваха гледка към отсрещната стена на зданието и въздъхна: „Чудя ви се как можете да учите в тази сива сграда?!”. Тишина. После леко жужене. Беше ясно, че не се очаква някакъв отговор от наша страна, но изневиделица прозвуча контра-въпросът: „Аз пък се чудя защо учим всичко това?!”. Край с романтизма. Преподавателят тупна с юмрук по катедрата и със сух и злобен глас ни разясни: „Но как, колеги!...Вие сте бъдещи инженери. И като такива се очаква, ще станете ръководни кадри. А не може да сте добри ръководители, ако не познавати добре Историята на Нашата Партия!”.

Месец по-късно отмениха този предмет. И няколко други. Пет години по-късно се дипломирахме. Така и не станахме ръководни кадри, а си останахме „прости инженери”. Може би защото не доучихме Историята ...?! Или защото бяхме от „обърканото поколение”. Поколението, което израстна с „Чавдарчето е примерно дете – помага, труди се, чете” /по памет/, с картонените пионерски поръчения и комсомолски доклади. Поколението, което искаше промени, но не беше готово да се справи с цинизма и грубостта на прехода. Поколението, което стоеше изпъчено и вярваше, че има сили и способности да тича с „вятъра на промяната”. Поколението, което същият този вятър обрули.

Като дете все ми беше чудно защо нито един от близките ми роднини не беше член на БКП – всички попълваха графата с „ОФ”. И защо моят дядо не ми разказва партизански истории, като дядото на моята съученичка, който бил „ятак”. И защо прабаба ми плаче тайничко, когато отвреме на време отваря една стара кожена чанта и вади от там едни големи късове хартии. „Облигации” им казваше, а на мен ми обясняваше, че са лотарийни билети, затова проверява номерата им във вестника.

Днес ми е чудно защо в същото време все ме учеха – не лъжи, не кради, учи...!
И аз не лъжеш, не крадях, учех... Бях примерна... Не мразех никого, помагах, изслушвах... Репчех се срещу всяка несправедливост и вярвах, че доброто винаги побеждава... Е, как да съм подготвена за живота – онзи истинският, грубият, пълен с измами и лъжи!

Преди 20 години... станах и майка. Връстниците на демокрацията не знаят нищо за чавдарското калпаче, червената връзка и комсомолското поръчение. Или поне знаят само това, което виждат по „старите” филми и учудени ни питат на какво се смеем.

Връстниците на демокрацията вече са 20-годишни - пълнолетни хора, оформени личности, с принципи, с мечти, направили своя житейски избор или все още лутащи се... Те не знаят какво е показен магазин,корекомско яйце и не си си спомнят празните щандове, купоните и опашките за бензин... Знаят много други неща. Знаят какво е кредит, ипотека, лихвен процент, кога се плащат фактурите за ток и вода... Знаят за глобалното затопляне, за гладуващите деца от Третия свят... Знаят какво е световна криза и свински грип... Знаят какво означава „мутра”, „мутреса”, „корупция”, „джип”, „наркотици” ... Знаят какво е насилие...Знаят какво е благотворителност... Знаят какво е партия и знаят какво е избор... Чували са за „социализма” и си мислят, че знаят какво е „демокрация”...

Нашите деца знаят много повече от това, което знаехме ние преди 20 години... Надявам се да знаят и урока „Не лъжи, не кради, учи!”... Надявам се те да са по-доброто поколение... И да не чакат още 20 години, за да го разберат...Надявам се...

05 ноември 2009

Офис-котка







01 ноември 2009

Художници с уста и крака

Онзи ден намерих в пощенската си кутия дебеличко писмо, което разтворих с досада. Непрекъснато получавам предложения - от участие в различни благотворителни начинания (то не бяха „лекари без граници”, пожарникари и учители, Червен кръст, Уницеф) до кредитни карти от неизвестни банки с (не)изгодни условия... Всичко това е не защото съм някаква важна особа, а просто защото името ми се мъдри в градския телефонен указател.

Но бях изненадана. Пликът съдържаше няколко картички и календарче от  „Асоциацията на художниците с уста и крака”  (Asociación de Pintores con la Boca y con el Pie). Бях чувала за тях неотдавна в един репортаж по новините -възхитих се на таланта и най-вече на вътрешната им сила и ... живота ми продължи.
От това писмо разбрах, че Асоциацията е създадена през 1957 и дава възможност на своите членове възможност да се подпомагат чрез продажба на своите произведения, възпроизведени върху картички, календари, пъзели и други артикули.

Художниците с уста и крака са хора с различни увреждания на крайниците и поради тази причина рисуват, придържайки четката с уста или с пръстите на краката си. По същият начин пишат. Не претендират за забогатяване, а за възможност да се справят с живота.
Свалям им шапка!