Разстояния

Опашка в магазин за домашни потреби. Монолог на испанката зад мен:

-          Оле, колко коледни дрънкулки!  - визирайки отрупаните със стока рафтове – Да му се не види и празника! За какво ли ни е?! Гаден празник!

Поглеждам я учудено. Сарказъм? Не.

Правя опит за диалог:

-          Заради разходите? – опипвам почвата – Или заради още една добавена година? – усмихвам се.

Разсеяно мълчание.  Не настоявам за отговор. Плащам покупките и почти си тръгвам.

-          Защото... – настига ме тъжния й глас – толкова близки си отидоха от този свят. С кого да празнуваш, с кого да се събереш? Няма вече, няма с кого...

Не се обръщам. Не отговарям. Не се усмихвам.  Да, празниците се празнуват с близките хора. И моите са далеч. И ми липсват.

Но... все пак разстоянието, което ме дели от тях е физична величина. Следователно е физически преодолимо. Само някакви си три хиляди километра.  

Дано още дълго да има с кого да празнувам!
.

Весели празници

Само до преди няколко часа се очертаваше една скучна обикновена Коледа. Само за няколко часа получих толкова изненадващи съобщения и обаждания от различни приятели, които не съм виждала от доста време. А сега са близо до мен. "Коледният" ми график е напълно променен. Изненадваща Коледа, и то как!

 

Весела Коледа и успешна Нова 2014 година!

 

 

Спортсменство и общество

Провинциално-ленивата сутрин  на първата ноемврийска неделя е леко разнообразена от цветна маркировка, жълти прегради, разчистени от паркирани коли улици, пренасочен трафик, полицай на всяка пряка. „Маратон някакъв...”- обясняват по-осведомените съседи.

Полицейски сирени предизвестяват приближаващата приливна вълна от маратонци.  Ескортират първият участник. Тротоарът изведнъж се изпълва със зрители, които досега сякаш са се крили зад ъгъла. По балконите надничат всички съседи. Разнасят се бурни аплодисменти, които напредват като мощна вълна.

Те са за почетния участник в градския маратон, чиято инвалидна количка развива завидна скорост.

Минута по-късно се появят първите маратонци-бързаци, а малко след тях плътна шарена маса от тичащи хора оцветяват асфалтовото пространство. В продължение на десетина минути тътенът от спортните им обувки се смесва с ръкоплясканията и подвикванията на публиката.

Следва две минутно затишие. „ Това ли е?”-пита възрастна дама. „Не, не е, почакай  малко!”- отговаря й нейният спътник.

Линейката и колата на „Гражданска защита” пълзят търпеливо. Преди тях е само един  маратонец - задъхан, на предела на силите си. Щом има първи, трябва да има и последен. Аплодисментите на зрителите са още по-силни, отвсякъде се разнасят насърчителни викове: „Давай! Не се предавай!”...

Този кратък и привидно незначителен епизод от живота на жителите в едно провинциално испанско градче, в една слънчева неделна утрин, в едно пространство заключено между два тротоара, всъщност е кратко резюме на испанското общество като цяло. Гръмогласно общество, емоционално, любопитно и отворено. Общество, което приобщава инвалидите, не ги крие, а им отрежда почетно първите редици. Общество, което се обединява и в празници, и в грижи. Общество, което аплодира смелите, но не се подиграва на слабите, а ги подкрепя и  насърчава.

Тръгнах от маратона, пък къде стигнах... А, да, спортсменство в обществото... Май правилната думичка е ТОЛЕРАНТНОСТ. Както и да е, по всичко личи, че ние, българите, доста ще трябва да потренираме.

.

Ceзонно

Последната седмица на август. Потеглям за работа. Сезонна работа. Часът е безумен. Някъде по пътя, след около двадесетина изминати километра, краят на нощта и началото на деня за пореден път ще се разминат като непознати. Ще се подминат като склерозирали старици, които вечно се търсят, а когато се срещнат, не се разпознават...

В тъмнината отдясно проблясва лъч. Прожектор от плажна дискотека, мисля си. Отново кратка светлина...  И отново... Този път отляво... В планината няма дискотека! Не, не е прожектор! Безшумни светкавици, проблясващи за миг над тежките облаци, превръщат тъмното небе в дрипава завеса. Край на представлението! Край на лятото!

Какво остава след него? Празно шосе. Повреден механизъм на „шофьорското стъкло” и изнемогващ климатик. Един чифт скъсани маратонки. Една непотребна униформа. Един чек за сезонна работа. Сезонни колеги. Сезонни приятелства. Раздяла. Смях. Тъга. Безсъние. Умора...

И ... частични  спомени за сезонни лица и сезонни съдби.

... Едно усмихнато момче, нарамило водолазната си екипировка, иска да ме почерпи с безалкохолно. Отказвам, нямам време. Утре, може би... За него обаче „утре” никога не идва. Гмурва се в морските води и ...  А бе само на 18.

... Една възрастна жена с черна коса и рус бретон. С едро тяло и тежка походка. Със загадачна усмивка и спокоен говор... Напомня  добрата вълшебница от приказките... Спътникът й – дребен възрастен мъж с големи извити мустаци. Енергичен бърборко... Около тях светът изглежда по-шарен, по-весел и щастлив... Пенсионирани циркови артисти.

...Един лъчезарен мъж на средна възраст, промъкващ се тихичко зад гърба ни и  зад забранителните табели.  И, срещайки укорителните ни погледи,  поздравява на висок глас:  „Ах, моите момичета!     Добро утро, мои момичета! За вас почивен ден няма ли?” Пораснал мъж, запазил детското у себе си.

...Една жена, разказваща за живота си. За сезонната си работа. За болежките и истинските болести. За това, че сезоната работа не си е работа. И че всяко прекаляване е вредно за здравето. Дори прекалената работа...

...Един гръмогласен спретнат пенсионер. Малко „ку-ку” и много откровен. Горд с децата си. Обичащ женското присъствие и търсещ дамата на сърцето си. Тази, която ще успее да измести от мислите му неговата Кармен. Как коя Кармен?! Жена му! Днес тя има имен ден. Не, не е разведен. Вдовец е. От 20 години. Ще чака търпеливо. Все още не се е появила достойната да заеме мястото на неговота Кармен...

Ах, лятото!... Дойде късно и си отиде рязко. Държа се доста прилично, с горещи дни и прохладни нощи. И въпреки това, бе своеобразно - по-сериозно, по-зряло, по-многолюдно, по-скучно и по-поучително. И много кратко.

Първи плаж

 
Всъщност втори. Миналата събота навлякох банския за първи път, но така и не го намокрих. Въпреки горещината, водата беше студена, имаше жълт флаг и спасителите щъкаха нагоре-надолу, недопускайки никого да потопи тялото си над коленете. Пърженето върху пясъка не е за мен.

Плажният сезон тази година закъсня заради странните метеорологични настроения на природата. И тази сутрин времето беше прохладно, за кратко се изсипа и дъждец, колкото да изцапа прозорците и колите. На обяд обаче слънцето така силно се усмихна, че дори прекали. С което успя да ме предизвика да се пренеса на плажа. Температурата на водата беше приятна, флагът – зелен , само че и вятърът беше решил да отиде на плаж. И бе довел със себе си група сърфисти, бордисти и „водни парашутисти”.


„Е, няма угодия!”, ще кажете. Не се оплаквам, само споделям. Хареса ми. Цял час се заплесвах с фотоапарата, дебнейки момента на акробатичните скокове на по-опитните „водни парашутисти”. И когато почти успях, едно непознато приятелче застана пред обектива: „Лельо, лельо, снимай ме”. J))

Изпращам  и на вас малко слънце, пясък , море и ... (попътен) вятър.