Спортсменство и общество

Провинциално-ленивата сутрин  на първата ноемврийска неделя е леко разнообразена от цветна маркировка, жълти прегради, разчистени от паркирани коли улици, пренасочен трафик, полицай на всяка пряка. „Маратон някакъв...”- обясняват по-осведомените съседи.

Полицейски сирени предизвестяват приближаващата приливна вълна от маратонци.  Ескортират първият участник. Тротоарът изведнъж се изпълва със зрители, които досега сякаш са се крили зад ъгъла. По балконите надничат всички съседи. Разнасят се бурни аплодисменти, които напредват като мощна вълна.

Те са за почетния участник в градския маратон, чиято инвалидна количка развива завидна скорост.

Минута по-късно се появят първите маратонци-бързаци, а малко след тях плътна шарена маса от тичащи хора оцветяват асфалтовото пространство. В продължение на десетина минути тътенът от спортните им обувки се смесва с ръкоплясканията и подвикванията на публиката.

Следва две минутно затишие. „ Това ли е?”-пита възрастна дама. „Не, не е, почакай  малко!”- отговаря й нейният спътник.

Линейката и колата на „Гражданска защита” пълзят търпеливо. Преди тях е само един  маратонец - задъхан, на предела на силите си. Щом има първи, трябва да има и последен. Аплодисментите на зрителите са още по-силни, отвсякъде се разнасят насърчителни викове: „Давай! Не се предавай!”...

Този кратък и привидно незначителен епизод от живота на жителите в едно провинциално испанско градче, в една слънчева неделна утрин, в едно пространство заключено между два тротоара, всъщност е кратко резюме на испанското общество като цяло. Гръмогласно общество, емоционално, любопитно и отворено. Общество, което приобщава инвалидите, не ги крие, а им отрежда почетно първите редици. Общество, което се обединява и в празници, и в грижи. Общество, което аплодира смелите, но не се подиграва на слабите, а ги подкрепя и  насърчава.

Тръгнах от маратона, пък къде стигнах... А, да, спортсменство в обществото... Май правилната думичка е ТОЛЕРАНТНОСТ. Както и да е, по всичко личи, че ние, българите, доста ще трябва да потренираме.

.

UN MUNDO DE MUNDOS

 

Ако изобщо може да се говори за хубава страна на кризата, то за Испания това е масовото завръщане на младите в училище. Довършване на образованието, промяна на квалификацията, преминаване на друго ниво, придобиване на нова професия или специалност. „Средно”-възрастните също не остават по-назад. През последните две-три години мотото на няколко поколения е: „Като няма работа, поне да учим”.

Та и аз така. Сдобих се преди време с нов професионален сертификат, който отлежава в една кутия заедно с българските ми дипломи. След това отново ме повлече цикъла „има работа-няма работа”, а нервите ми бяха опънати до краен предел. Но пък разполагах с необходимото време за да изпълня едно отколешно желание – да се запиша в Официалното училище за чужди езици, за да поправя испанския си. За което си решение искрено се радвам. Щастлива съм не толкова от добрите резултати, колкото от хората, които срещнах там.

Невероятни хора от различни националности и различни възрасти. Прилежни и старателни, усмихнати и сериозни, сърдечни и малко притеснителни, но всички с невероятно чувство за хумор. И една невероятна преподавателка, чийто професионализъм, съчетан с интелигентността и отвореният й характер, даваше високи резултати.

На официалната интернет-страница на училището преподавателката ни поддържа блог Aprender a nuestro aire, в който публикува резюмета на взетия учебен материал, домашните упражнения и информация на редица интересни теми, които биха ни заинтересували като чужденци, живеещи в Испания. Започна да публикува и част от нашите писмените работи, защото те разказваха за страните ни, за празниците и обичаите и за самите нас.

На втория месец от началото на учебната година ми изпрати покана за автор в нейният блог, но аз не се чувствах достатъчно удобно там, въпреки насърченията от нейна страна. Все едно навлизах в чужда територия. Така дойде идеята за друг блог, блог на класа.

Изборът на име не беше труден. Взаимствахме го от една от темите, в които трябваше да пишем за причините, довели ни в Испания и точно в този град, за първите впечатления, за приспособяването, за приликите и различията.

Така се роди UN MUNDO DE MUNDOS. Един свят от светове, какъвто е и нашият клас по испански език за чужденци.

Накъсани мисли

Опитвам се да въведа някакъв ред – в ежедневието си, в мислите и желанията си, в компютъра...  Отворих нова папка, в която  набутах  няколко започнати и недописани текстове.  Започнати заради някаква мисъл или настроение  и недовършени поради същата причина. Повечето са само от няколко реда, само един текст е почти страница. Писах го една вечер преди няколко месеца, в края на един мрачен ден. Не го публикувах, защото ... защото реших, че песимизмът ми е ударил дъното и е по-добре да запазя това си настроение за себе си. Сега го прочетох отново. Прочетох отново накъсаните си мисли от онзи (не)далечен  ден. И ги публикувам без промяна, така както съм ги записала тогава -  на 14/11/2012.

Тръгвам на работа. На 50 км. разстояние. Качвам се в колата, паркирана пред кварталната аптека. Тя е със спуснати щори. Вече цяла седмица  98 % от аптеките са затворени. Фармацевтите стачкуват. Безсрочно. Пред фалит са. Заради неизплатени рецепти. За  450 милиона евро.

Потеглям.

Синьо-мигащи полицейски лампи. Много. Виждат се отдалече. Задръстване?  Катастрофа? Не. Гневни хора с плакати. Стакчуват. „Спри!”- вика възрастен мъж. Спускам стъклото. Бута ми черно-бяла листовка. Очите му...Погледът му... Упреква ли ме? „Продължавайте! Моля Ви!”-ръкомаха сърдит полицай. Сочи ми друга посока. В моята не мога да продължа.

Включвам  радиото. Точен час. 8 сутринта. Новини. Стачка. Общонационална. Измерват мащабът й с количеството консумирана ел.енергия. Справка от електро-компанията. Сравняват киловат-часовете с изминалата седмица, с изминалата стачка. Игра с цифри и проценти. Отразяват странични фактори и лошото време. Ниска стачна активност. Според политиците. Задоволство от успеха. Според синдикатите. Сведение за първите арестувани. Студенти.

 Пътувам. Празно шосе. Равен асфалт. Мокър. Челно стъкло, замъглено от ситен дъжд.

Радиото продължава да информира. Правителството умува. Върху ипотечния закон. Заедно с опозицията. Спешно. До утре.  След три самоубийства?!

Прогноза за времето. Червен код. Силни ветрове и дъждове. Затворени пътища. Наводнения. Залети плажни ивици. Спасени хора. Спасители в болница.

 

Изминала съм половината път. Природата напада. Избирателно. Пет километра силен дъжд. Десет километра  безоблачие. Два километра  изчезнал път.  Половин километър кал и камъни. Ниски тъмни облаци. В далечината светла дупка. И слънчев лъч като прожектор.

 

Пристигам. Панорамен прозорец. Ревящо море. Мощни вълни. Бяла пяна. Невъзмутими скали. Работа без мислене. И време за много мислене.

Връщам се. Празен град. Самотни светофари. Студен вятър. 50 евро до края на седмицата. Фактура за ток в пощенската кутия. 49% консумирана енергия и 51% такси и данъци. Десетина листовки.  Не-капитализъм. Не-комунизъм. Корумпирани политици, алчни банкери. Безработица.  Тотална промяна. Реална демокрация. Революция.

Включвам телевизора. Български новини. Скандали, асфалт, пенсии, пожари, самодоволен премиер, търпелив народ, политици-лакеи, обири, измами.

Днес, март 2013, промените са само няколко – испанските аптеки работят, българският народ вече не е търпелив, а премиерът е в оставка. Стачки има, високи фактури има, метеорологични аномалии има. И песимизмът ми е само на няколко сантиметра от дъното.
 

Демократично робство или ... Аз подавам оставка!

Живеем в демократично общество? Не се залъгвайте! Ние сме роби.Не подскачайте обидено!  Роби сме.

Цивилизацията означава  прогрес на човечеството. Прогрес в структурата на човешкото  общество, прогрес в човешките отношения, прогрес в качеството на живота. Демокрацията, с нейното определение като форма на управление чрез равенство и свобода, би трябвало да е част от този прогрес.

Би трябвало цивилизованият човек  да живее в общество с демократична форма на управление, при която  има права и задължения. Цивилизовано би било да живее на топло, да има течаща вода , електричество и покрив над главата си.  Да работи, да се храни, да твори,  да изобретява, да пътува, да мечтае. Цивилизовано би било  всяко човешко същество да  живее достойно.

Как живеем днес? Какви са отношенията помежду ни?  Равни ли сме в управлението на обществото? Свободни ли сме като част от това цивилизовано общество?

Днес все още деца умират от глад. Избиваме се помежду си. Купуват ни и ни продават като лабораторни мишки. Наблюдават ни как се самоизяждаме.

Ние сме роби, живеещи в псевдо-демокрация. Роби с псевдо–права , избиращи псевдо- демократично  собствените си чорбаджии, които са с по-нисък интелект от нашият собствен.  Роби в едно общество с  насадено чувство за псевдо-цивилизованост, изразена единствено в правото ни на задоволяване на консуматорските  потребности.  

Робуваме на топлофикация, защото цивилизованият човек живее на топло.
Робуваме на електроснабдяване,  защото цивилизованият човек използва електричество.
Робуваме на водоснабдяване, защото цивилизованият човек използа  течаща вода.
Робуваме на банките, защото цивилизованият човек живее между стени и покрив.
Високите технологии също са част от прогреса на човечеството. Робуваме на зависимостта си от тях.

Ние сме гладни, жадни и премръзнали роби , оковани с непосилни задължения, само защото сме се възползвали от псевдо-правото си на псевдо- цивилизован живот. Ние сме роби с промити  мозъци, роби -зомбита в един съвременен свят, поробен от едно от най-древните си  изобретения – парите.

От парите зависи свободата ни. От парите зависи здравето ни. От парите зависи животът ни. От парите зависи демокрацията. От парите зависи световния мир. От парите зависи цивилизацията.  

Робите полагат робски труд. Без заплащане. С пари се потушават и робските бунтове.

Подавам оставка като роб! Аз съм човешко същество. Искам да живея в свят , в който човекът стои над парите.
.

Сол в раната

"Тази банка лъже, мами
и изхвърля хората от домовете им"

Стачка в банката.  В „новата” банка, която преди малко повече от година ”спасително”обедини няколко спестовни каси чрез задкулисни игри, корупционни схеми, скандални уговорки и нагли банкерски обещетения. Банката, в която миналата година правителството на Рахой наля над 20 млн. евро народни пари, докато в същото време режеше с голямата ножица във всички области, касаещи не просто достойното съществуване, а ежедневното оцеляване на същия този народ - здравеопазване, образование, социални придобивки и обещетения.  Тази банка, която „оздравително” получи парче от европейския 40-милиарден „пай”,  за сметка на разкъсването на  един социален модел, изграждан от обществото десетилетия наред. (Не си и помисляйте, че някой е получавал нещо даром.) Тази банка, която „очистително” прехвърля  своите „токсични акции” в т.нар. „Банко мало” (лоша банка), докато нейните жертви  клиенти се хвърлят от балконите на отнетите им жилища.

Стачкуват банковите служители.  Предвиждат се 6000 съкращения. Защо ли обществото не се трогва? Кризата била демонизирала банките, а те просто били служители. 

От кого търсят съчувствие служителите на  глезените деца на кризата? От клиентите си, които останаха без дом, защото преди това са останали без работа. На тях никой не им опрости дълговете. От самоосигуряващите се или от собствениците на среден и малък бизнес, които фалираха. На тях никой не  им хвърли спасителен  финансов пояс. От пенсионерите, чийто спестявания изгоряха в некоректно предложените  им „преферентес”. На тях никой не  им гарантира рисковете.  

Или може би очакват съчуствие от здравните работници, които отдавна са с орязани заплати, но не престанаха да спасяват човешки животи. От фармацевтите, които бяха докарани почти до фалит заради неизплатени им от страна на държавата задължения, но не престанаха да „кредитират” нуждаещите се от лекарства. От съдиите, които поискаха промяна в законодателството, защото не желаеха да продължават да подписват решения за принудително изгонване. От гражданските сдружения, които се бореха буквално със зъби и нокти за да няма семейства, живеещи на улицата.

Демонът на кризата е алчността. Човешкият му образ  са банкерите и техните ортаци – политиците.   Обикновените банковите служители са последните, но не и основните изкупителни жертви. Те ще получат достойно (специално) обещетение, за разлика от хилядите уволнени работници с неизплатени заплати. Те тепърва ще се регистрират като безработни с право на обещетение, за разлика от милионите души, изчерпали вече това свое право и преминали в графата „с риск от социално изключване”.

А обществото никак не е безчувствено. Боли го, много го боли, защото демоните на кризата продължават да  ръсят сол в незарастващите му рани. 

 П.С. Докато пиша тези редове, пред офиса на Червения кръст, намиращ се срещу дома ми, вече са се събрали около 20-тина души.  И млади, и на средна възраст. И мъже, и жени.  И чужденци, и испанци. Пазят си ред, за да подадат молби за „хранителни продукти”. Сега е 23 часа. Офисът отваря утре в 9 сутринта.  Така беше и предишната нощ.
Защо ли политиците не се трогват?
.