И понеже „лошото се редува с доброто, иначе няма да оцелеем” (както казваше баба), тъжният повод пък стана причина за много срещи с близки и приятели, някои от които не бях виждала от десетина години. След десетките въпроси за децата, семейството и емигрантския живот, неизменно ме запитваха как „намирам” България.
Как ли? Първите три дни от престоя ми бях толкова емоционално объркана, че не забелязвах почти нищо около себе си. Бях направила едва десетина снимки - нещо твърде необичайно за мен. Децата, въпреки спешното приготвяне, бяха набутали в багажа ми два фотоапарата, за да снимам „всичко и всички”. Използвах ги през оставащите два дни. Ето как „намерих” София преди Великден:
На 13 април след полунощ София ме посрещна със сняг. Едър, мокър, студен сняг „на парцали”, който проникваше през шевиците на кенарената ми блуза. И през сандалите на повечето от пътуващите. Бяхме тръгнали на 26 градуса по Целзий, а пристигахме като в снежна приказка. Поне половината от 180-те пътника не бяха виждали сняг от години. Също като мен. Въодушевлението беше по детски, толкова истинско и искрено, че никой не се нацупи особено, когато багажът ни излезе деформиран и мокър. На изхода десетки фотоапарати щракаха и запечтваха за спомен белите снежинки.
След еуфорията от пролетния сняг дойде завръщането в действителността. Някои неща са променени към хубаво, други – към лошо. И има неща, за които времето сякаш е спряло.
На дупките в асфалта, които лошото време беше замаскирало в невинни локви, не обърнах особено внимание. Таксиметровият шофьор познаваше маршрута и умело ги избягваше. Впечатли ме обаче огромния брой автомобили в собствения ми квартал. Или по-скоро, впечатли ме хаотичният начин на паркиране. В последствие установих, че в цяла София автомобилите са изместили пешеходците - и от тротоарите, и от градинките. Дори някои исторически сгради и забележителности са така обкръжени, че на снимките излизат на преден фон паркираните возила. ( Близо до Халите една табела върху ламаринените заграждения гласеше „Моля, преминете през градинката”. Градинка не видях, видях паркирани коли.)
Стори ми си, че София се е превърнала в град на контрастите, град на крайностите:
- Нови тролеи и автобуси по някои линии и очукани разпадащи се такива по други линии.
- Огромни стъклени кубове - „модерни” сгради-чудовища, а в съседство – рушащи се ценни от архитектурна гледна точка къщи.
- Нови супермаркети, заобиколени от огромни кални пространства. ( С малко средства и повече желание биха могли да се превърнат в подредени градинки.)
- Метрото. Удобно и бързо, да. Нови, хубави станции. И вагони, произведени през 1990 година.
Центърът на София в момента е неузнаваем - една огромна строителна площадка. Няма друг начин – нали строим метро... и магистрали. Дори намерих символика в крана, който издига снага пред сградата на Министерски съвет .
Лошо впечатление ми направи полицейската „Нива”, паркирана посреднощ в участъка между Ситняково и Телевизионната кула - на неосветено място, в посока обратна на движението, със загасени фарове и опознавателни светлини, като дебнещ див звяр.
Хубавите неща, които ми се случиха:
Градът беше изметен – с очукани бордюри и начупени тротоарни плочки, но без фасове и хартийки по спирките.
Спряха ми на пешеходна пътека.
Хората, на които се усмихнах, ми отвърнаха с усмивка.
Възрастен мъж ми отстъпи място в тролея. Друг пък ми изръмжа сърдито, когато аз му отстъпих място в метрото.
В един краен квартал пред една кръчма собственичката раздаваше безплатно храна на „тези, които по-нямат”.
В някои градинки все още има място и за култура и изкуство.
И най-най-хубавото - срещнах се с много от приятелите си.
А обратният полет ми донесе ново приятелство.
.
София,моя любов
.
