Весели празници!

Моето писмо до Дядо Коледа

Скъпи Дядо Коледа,

Пиша ти за пръв път, въпреки че те познавам тоооолкова отдавна. Помня те от времето, когато използваше псевдоним Дядо Мраз. Обичала съм те винаги.Обичам те и днес.
Не спрях да те обичам дори тогава, когато трябваше самата аз да оставям подаръците под елхата. За моите деца. Не се притеснявай, знаех, че си зает. И че неизбежно идва моментът, в които ние, родителите, трябва да поемем част от твоята работа.

Вече съм едно поостаряло момиче, с улегнал характер,но продължавам по-детски да се радвам на празниците. ИМАМ НУЖДА ОТ НОВА ПЕРАЛНЯ, А И КОЛАТА МИ Е СТАРИЧКА ВЕЧЕ. МОМИЧЕТАТА ОЧАКВАТ С НЕТЪРПЕНИЕ ГОЛЕМИТЕ ОТСТЪПКИ В ТЪРГОВСКИЯ ЦЕНТЪР – „КОЛЕДНО НАМАЛЕНИЕ” МУ КАЗВАТ, В ТВОЯ ЧЕСТ. А СЪПРУГЪТ МИ Е НАЙ-СКРОМЕН – МЕЧТАЕ ЗА СОБСТВЕН МАЛЪК АВТОСЕРВИЗ. Но тъй като вече не сме деца, Дядо Коледа, знаем, че някои неща не могат да се оставят под елхата. Затова тази година не си губи времето да се отбиваш у нас. Аз ще се погрижа за всичко.

Всъщност,лично на мен ми доставя по-голямо удоволствие да подарявам, отколкото да получавам подаръци,затова ще ти разкрия една тайна. Тази година няма да изхарча нито един лев и няма да посетя нито един търговски център. Но подаръците ми ще бъдат скъпи. Мнооого скъпи. Идеята ми е за всеки да има „символичен подарък със задължителна морална поука”. Ще ги изработя лично аз. Все още не съм измислила подробностите, но ще се справя навреме. Ще вложа цялата си нежност и обич. А подаръкът за мен ще са усмивките и просълзените от умиление очи на моите най-близки същества. Моите подаръци ще са по-хубави от твоите, защото аз знам по- добре от теб как да достигна до сърцата им.

Дядо Коледа,не претоварвай чувала си с тежки пакети! Раздай на хората доброта, обич и нежност. Това са подаръците, от които се нуждаем. Всичко останало е...излишна суета.

Лека работа и ... Весела Коледа!
Твоя дългогодишна почитателка

Добър ден

Днес изобщо не мислех да ви занимавам с моята особа, най-малкото да ви оттегчавам с дребните ми ежедневни проблемчета, но за сетен път се убедих, че една усмивка и един дребен жест могат да променят деня ни. И ми се прииска да го споделя с вас.

Събудих се с неприятната мисъл, че тази сутрин ми предстои досадно висене на опашки. Първо - в една държавна администрация. И то не коя да е, ами испанското „паро” – Бюрото по труда.
Беше пълно с хора, както и очаквах. Притеснени?-Да. Изнервени? -Ами, може би. Сърдити?-Не. Впечатли ме спокойното отношение един към друг. И любезното отношение на служителите /на които през последната година им се струпа доста работа/. Честно казано, възхищавам им се на испанците за усмивките.

За да стоиш на тази опашка означава, че положението ти не е розово – изгубил си работата си. И въпреки това без никакво затруднение се усмихват, поздравяват, помагат си. Няма бутане, няма предреждане, няма скандали. Държавният служител не се държи като чиновник с непоклатим трудов договор до пенсиониране, а като приятел -съветник, които изслушва проблема ти и търси най-доброто решение - чистосърдечно, без следа от служебно лицемерие и надменност. Дали е манталитет? Или възпитание?
Чаках цял час, за да получа едно удостоверение, което се издава точно за 1 минута. И въпреки това не бях изнервена, напротив – излязох от сградата с усмивка. Е, все пак денят ми не започна зле.

Налагаше ми се да навестя и банковия автомат. Неговата машинална любезност е заложена в настройките му, така че не очаквах сътресения, които да ми развалят настроението. Но очакванията ми бяха излъгани – и трите банкомата бяха обявили стачка.Единият ми покзваше „черен” картон/екран/, вторият беше изгубил опцията си за теглене на пари , а третият само гълташе и изплюваше книжката и ми благодареше за доверието в неговата банка. Наредих се пак на опашка , в офиса на банката, заедно с още десетина клиенти, отблъснати от банкоматите. Недоволстваха, разбира се, но без нервни изблици, без обвинения. Усмихнати и любезни един към друг. Дали е манталитет или възпитание?

А моят ден стана по-хубав, защото усмихната банковата служителка, която не ме познава, се обърна към мен по име. Най- малко четири пъти. /Налага се да уточня, че моето име е трудно за запомняне и произнасяне от испанците/.Жестът, че си направи труда да прочете името ми на екрана пред нея и да го произнесе, е най-малкото знак на уважение към мен. Уважение към мен и като човек ,и като клиент на банката,независимо от „постната” ми сметка. Излязох от банката с усмивка.
Вече спокойно можех да си отдъхна за малко. Наблизо се намираше един български бар, в който не бях влизала от доста време. Вижте в каква в обстановка изпих кафето си, далеч от България.



Това окончателно подобри настроението ми. Денят е хубав и добър!
Пожелавам ви и на вас добър ден! И много усмивки.

Моята 2009

Тези дни животът ми просто се случваше, а аз съществувах като монотонна приставка в него. По навик. Часовете си изнизваха незабелязано, сменяха се датите, настъпваше утрото, после се свечеряваше... Нищо ново, нищо впечатляващо, никакви сътресения, та дори и никакви проблеми ... Духът и тялото ми бяха изпаднали в едно отпуснато и спокойно положение, граничещо с ... мързелуването.
От летаргичното ми състояние ме измъкна един появил се изневиделица човешки силует... На прозореца ми.Снощи. Не, не беше Дядо Коледа, а един работник, който с помощта на подемна машина поставяше градската украса.


Светещото ангелче под моят прозорец ми напомни, че трябва да потърся кутията с коледната украса. Е, има време...Божичко, отива си цяла една година.Толкова бързо...А добра ли беше или лоша? Какво ми се случи през 2009 година? За да си припомня,определено ми трябваше помощ.
Седнах пред компютъра и отворих папката, в която съм събрала своите спомени. Спомени в снимки. По дати, по събития ... И без дати и без събития...

И тази година пътувах по познатия път.


И тази година празнувах същите празници...


И тази година празнувах рождените дни на най-близките ми същества. И както винаги, на моят рожден никой не е снимал...


И тази година посрещах и изпращах гости – приятели, близки, роднини...


И посетихме стари и нови места...

Тази година преоткрих красотата на природата...


Тази година едно коте влезе в нашия дом. И прави бели...


И тази година се забавлявах, впечатлявах...


Тази година се родиха три бебета... На наши близки приятели. Две момченца и едно момиченце. Да са живи и здрави!Очакваме още едно момченце -тези дни, около Коледа...Каква ирония – коледен подарък, донесен от Щъркела...Тъжното е, че са българчета, родени далече, далече...


И най-важното - тази година не получих нито едно тревожно обаждане.Всички мои близки са живи и здрави. /Обичам ви много и ми липсвате!/ Имаше малки промени в живота ми – за добро или лошо,но нищо странно, нищо страшно, нищо непреодолимо лошо.
Или, казано накратко, за мен 2009 беше добра година.

Морето през декември

Вчера бях „на плажа”. Не, не на пясъка. Бях на трета линия.Спокойствието се усещаше още при влизането в комплекса. Градският шум и задръстванията оставаха зад гърба ми. Карах бавно между стотиците обезлюдени блокове от бетон и стъкло. Не се сдържах и се отклоних от маршрута си. Реших да мина по дългата първа линия и да спра там, за да погледам морските вълни. Не, не бях тъжна. Напротив. Обичам да се разхождам покрай морето през есента и зимата. И най-вече в делничен ден. Отвсякъде лъха спокойствие.

Спрях някъде по средата на дългата улица и изгасих двигателя. Плажът беше пуст. Студеният вятър си играеше на гоненица с вълните и с листата на палмите. Притворих плътно ципа на якето и понечих да извадя фотоапарата...

Но... не направих снимки.Защото не слязох от колата. Седях и гледах ту в огледалото за обратно виждане, ту през запрашеното предно стъкло. Всичко беше толкова подредено, чисто , а улиците бяха... призрачно пусти. Кепенците на магазините –спуснати, хотелите – със затворени портали, пейките – самотни, прозорците - със спуснати щори. А аз – сама. Сама с пронизващия вятър, есенното слънце и дългата крайбрежна алея. Само допреди два месеца тук животът кипеше денонощно - десетки хиляди туристи пъплеха безгрижно, шарени плажни хавлии се вееха от всеки балкон, паркирането беше „мисия невъзможна”... А сега жива душа не се виждаше, сякаш съм насред някаква призрачна пустош. Стана ми срашно и...продължих по пътя си.

После се ядосах сама на себе си. Откъде дойде този глупав пристъп на страх?! Страх, че съм сама на безлюдна улица посред бял ден. Никога до сега не ми се беше случвало.Исках да се насладя на спокойствието, а ми липсваха хората...

Днес отново бях на плажа. И отново минах по първа линия.Спрях.Слязох от колата. Слънцето се криеше зад високите сгради и удължаваше сянката им. Вятърът тихичко подсешаще за своето присъствие, но липсваше студената жилка в полъха му.В далечината се открояваше силуета на огромен кораб. Вълните кротко се разбиваха в брега. По пясъка някой беше оставил следи...

Един човек тичаше за здраве, друг стоеше на алеята и съзерцаваше морето. Почуствах се добре, защото не бях сама. Защото, дори и непознати, аз споделях с тях тишината и спокойствието на декемврийското море...
И този път...направих снимки.