70

Някой някога ми каза, че след определена възраст годините започват да изтичат скоростно. Има нещо вярно.

Доскоро не обръщах внимание на възрастта си, но започнах да се замислям за нея. И то не на собствените ми рождени дни, а на празниците на децата ми. Те - пораснали, а пък аз  – все още млада (минутка за реклама).  

А какво ли си мисли днес моята майка? И  тя си мисли същото, само дето след „млада” добавя „баба”.  Че е баба е сигурно. А младостта е относителна мярна единица и не се определя само от външния вид.  

 

 

Днес нашата млада баба има юбилей. Навършва 70 години.

За една майка и баба на емигранти най-безценният подарък е самолетен билет. Днес ще празнуваме заедно.

 

Градът и природата

Вчера, след обяда с приятели, вместо разходка по познатата плажна алея, направихме спонтанен излет извън  плажа.  Бях приятно изненадана, както и повечето от групата. Бяхме и малко засрамени, че един парижанин, дошъл само преди няколко месеца, ни водеше по пътеките в околността на „нашият град”.

“Добре дошли! Това е място с голяма културна и природна стойност, богатство за всички. Уважението към природата и околната среда е първата стъпка за запазването на това място, за да можем винаги да му се наслаждаваме. ”

 

Този надпис ни посрещна в началото на парка. Не съм сигурна, че „парк” е точната дума. Едно пространство, заобиколено от портокалови градини. Едно кътче, на разстояние ширината на едно шосе от града. Едно истински зелено място, покрай което миналото лято съм минава по два пъти на ден, без да подозирам, че съществува.

 

Нищо особено, си казват някои. Особеното е, че е близо до града, а човешката намеса е дотолкова, доколкото да се осигурят елементарни удобства. Както пише и на табелата, това естествено природно пространство е с ниска степен на трудност и е пригодено за всички, т.е. и за деца, и за възрастни, и за инвалиди.

Моята връзка с природата не е от най-задушевните. Спорадично се докосвам до нея когато, обикновено след дълги уговорки, придружавам съпруга ми на риболов. Но вече знам къде ще прекарвам по няколко часа в седмицата, без дори да е необходимо да заменям „градските” си обувки с туристически.

 

 

П.П. Чувала съм за „магарето на моста”, но го видях под моста.

 

UN MUNDO DE MUNDOS

 

Ако изобщо може да се говори за хубава страна на кризата, то за Испания това е масовото завръщане на младите в училище. Довършване на образованието, промяна на квалификацията, преминаване на друго ниво, придобиване на нова професия или специалност. „Средно”-възрастните също не остават по-назад. През последните две-три години мотото на няколко поколения е: „Като няма работа, поне да учим”.

Та и аз така. Сдобих се преди време с нов професионален сертификат, който отлежава в една кутия заедно с българските ми дипломи. След това отново ме повлече цикъла „има работа-няма работа”, а нервите ми бяха опънати до краен предел. Но пък разполагах с необходимото време за да изпълня едно отколешно желание – да се запиша в Официалното училище за чужди езици, за да поправя испанския си. За което си решение искрено се радвам. Щастлива съм не толкова от добрите резултати, колкото от хората, които срещнах там.

Невероятни хора от различни националности и различни възрасти. Прилежни и старателни, усмихнати и сериозни, сърдечни и малко притеснителни, но всички с невероятно чувство за хумор. И една невероятна преподавателка, чийто професионализъм, съчетан с интелигентността и отвореният й характер, даваше високи резултати.

На официалната интернет-страница на училището преподавателката ни поддържа блог Aprender a nuestro aire, в който публикува резюмета на взетия учебен материал, домашните упражнения и информация на редица интересни теми, които биха ни заинтересували като чужденци, живеещи в Испания. Започна да публикува и част от нашите писмените работи, защото те разказваха за страните ни, за празниците и обичаите и за самите нас.

На втория месец от началото на учебната година ми изпрати покана за автор в нейният блог, но аз не се чувствах достатъчно удобно там, въпреки насърченията от нейна страна. Все едно навлизах в чужда територия. Така дойде идеята за друг блог, блог на класа.

Изборът на име не беше труден. Взаимствахме го от една от темите, в които трябваше да пишем за причините, довели ни в Испания и точно в този град, за първите впечатления, за приспособяването, за приликите и различията.

Така се роди UN MUNDO DE MUNDOS. Един свят от светове, какъвто е и нашият клас по испански език за чужденци.

Такаааа... Откъде да започна?

Ниското пролетно слънце надничаше под сенника на челното стъкло и обезсмисляше неговата основна функция. Чистачките избутваха прахта, рисувайки ветрило. Колоната от автомобили намали своя ход. Стоповете светваха един след друг, наподобявайки празничен гирлянд. Огромни табели и оранжеви конуси отправяха предупреждение. Причината - работници със светлоотразителни жилетки, електрически косачки и ръчни пръскачки почистваха канавките.

500-метрово пълзене с 30 км/ч. Въздухът в купето се нажежаваше. Задухът ме притискаше. Натиснах бутона и стъклото се смъкна с монотонно жужене. Струята въздух разроши косата ми. Заедно с него нахлу едно забравено ухание. Невероятното ухание на прясно окосена трева.

И тогава всичко си дойде на мястото. Всичко се върна на мястото си. Отново изпитвах  нужда да напиша три или триста думи, които да споделя с някого, но не на стената на социалната ФейсКлюк. Три или триста думи за незабележителните неща, които променят дните ни. Незабележителни неща, които стават забележителни, когато ги споделиш. И поне един човек, познат или непознат, ги преживее или усети заедно с теб.

Известен период от време блога ми бе обхванат от мълчание.  Аз също. Искаше ми се да споделям, но не намирах смисъл. Не исках да ви натоварвам с негативизма  и кривотията си. Моите близки и приятели знаят, че нормалната ми реакция е да „ръмжа на несгодите” и „да вървя с рогата напред”. Привидното примирение в мен ги плаши. Плаши ги затишието, а не бурята.

И не че сега нещата са тръгнали към по-добре, но  чувствам, че отново имам сили да се противопоставям на объркващите табели от кръстопътя на безизходицата. Отново съм в безобидното си тайфунско състояние. Усмихвам се, заяждам се, смея се на глас, подвиквам, окуражавам, размествам мебели, слушам високо музика. Дори пея – фалшиво и насаме, докато шофирам. Възстанових търсенето на скрития изход от безкрайният тъмен тунел на кризата. (Без успех за момента, защото, казват, бил толкова претъпкан, че светлинката в края не се виждала.) Изведнъж ми се прииска толкова много неща да споделя, че сега не знам откъде да започна, за да наваксам.

Такаааа... Откъде да започна?  

Малко е късно да ви споделям мнението си за бунта на мизерията, за надеждата, че един търпелив народ се е поразсънил. Но неизбежно ще стане дума за  мечтите, разочарованието, наивността, за нещата, които можем и трябва да променим.

Иска ми се да ви разкажа за опитите за здравословно хранене в моето семейство. И за класа по испански, за ексурзията и за новия блог. И за едно събиране, свързано с женското присъствие във виртуалното пространство. Или за това колко е трудно (и смешно) да палиш цигара, държейки счупен чадър под проливен дъжд.

Иска ми се да ви разкажа и за едни разговори с различни хора - мои познати, самите те непознаващи се помежду си. Толкова еднакви думи и еднакви фрази за България. И една и съща болезнена нотка в гласа. 

За сребърната сватба. И за децата. Не, всъщност за неоправданите ни родителските притеснения и разочарования. И за изненадващите жестове на наследниците ни към света около тях , които пък оправдават скритата ни гордост като родители.

Ще го направя в следващите публикации. Не в същия ред, защото животът продължава да се случва. Някой неща ще споделям на мига, за други ще се присещам в движение.

Не е добре приказлива жена като мен да задържа дълго думите, че после ще ви заболят ушите. Вие имате избор – натискате червеното кръстче горе в дясно на екрана и ми отнемате думата. Да му мислят хората около мен!