Весели празници!

Моето писмо до Дядо Коледа

Скъпи Дядо Коледа,

Пиша ти за пръв път, въпреки че те познавам тоооолкова отдавна. Помня те от времето, когато използваше псевдоним Дядо Мраз. Обичала съм те винаги.Обичам те и днес.
Не спрях да те обичам дори тогава, когато трябваше самата аз да оставям подаръците под елхата. За моите деца. Не се притеснявай, знаех, че си зает. И че неизбежно идва моментът, в които ние, родителите, трябва да поемем част от твоята работа.

Вече съм едно поостаряло момиче, с улегнал характер,но продължавам по-детски да се радвам на празниците. ИМАМ НУЖДА ОТ НОВА ПЕРАЛНЯ, А И КОЛАТА МИ Е СТАРИЧКА ВЕЧЕ. МОМИЧЕТАТА ОЧАКВАТ С НЕТЪРПЕНИЕ ГОЛЕМИТЕ ОТСТЪПКИ В ТЪРГОВСКИЯ ЦЕНТЪР – „КОЛЕДНО НАМАЛЕНИЕ” МУ КАЗВАТ, В ТВОЯ ЧЕСТ. А СЪПРУГЪТ МИ Е НАЙ-СКРОМЕН – МЕЧТАЕ ЗА СОБСТВЕН МАЛЪК АВТОСЕРВИЗ. Но тъй като вече не сме деца, Дядо Коледа, знаем, че някои неща не могат да се оставят под елхата. Затова тази година не си губи времето да се отбиваш у нас. Аз ще се погрижа за всичко.

Всъщност,лично на мен ми доставя по-голямо удоволствие да подарявам, отколкото да получавам подаръци,затова ще ти разкрия една тайна. Тази година няма да изхарча нито един лев и няма да посетя нито един търговски център. Но подаръците ми ще бъдат скъпи. Мнооого скъпи. Идеята ми е за всеки да има „символичен подарък със задължителна морална поука”. Ще ги изработя лично аз. Все още не съм измислила подробностите, но ще се справя навреме. Ще вложа цялата си нежност и обич. А подаръкът за мен ще са усмивките и просълзените от умиление очи на моите най-близки същества. Моите подаръци ще са по-хубави от твоите, защото аз знам по- добре от теб как да достигна до сърцата им.

Дядо Коледа,не претоварвай чувала си с тежки пакети! Раздай на хората доброта, обич и нежност. Това са подаръците, от които се нуждаем. Всичко останало е...излишна суета.

Лека работа и ... Весела Коледа!
Твоя дългогодишна почитателка

Добър ден

Днес изобщо не мислех да ви занимавам с моята особа, най-малкото да ви оттегчавам с дребните ми ежедневни проблемчета, но за сетен път се убедих, че една усмивка и един дребен жест могат да променят деня ни. И ми се прииска да го споделя с вас.

Събудих се с неприятната мисъл, че тази сутрин ми предстои досадно висене на опашки. Първо - в една държавна администрация. И то не коя да е, ами испанското „паро” – Бюрото по труда.
Беше пълно с хора, както и очаквах. Притеснени?-Да. Изнервени? -Ами, може би. Сърдити?-Не. Впечатли ме спокойното отношение един към друг. И любезното отношение на служителите /на които през последната година им се струпа доста работа/. Честно казано, възхищавам им се на испанците за усмивките.

За да стоиш на тази опашка означава, че положението ти не е розово – изгубил си работата си. И въпреки това без никакво затруднение се усмихват, поздравяват, помагат си. Няма бутане, няма предреждане, няма скандали. Държавният служител не се държи като чиновник с непоклатим трудов договор до пенсиониране, а като приятел -съветник, които изслушва проблема ти и търси най-доброто решение - чистосърдечно, без следа от служебно лицемерие и надменност. Дали е манталитет? Или възпитание?
Чаках цял час, за да получа едно удостоверение, което се издава точно за 1 минута. И въпреки това не бях изнервена, напротив – излязох от сградата с усмивка. Е, все пак денят ми не започна зле.

Налагаше ми се да навестя и банковия автомат. Неговата машинална любезност е заложена в настройките му, така че не очаквах сътресения, които да ми развалят настроението. Но очакванията ми бяха излъгани – и трите банкомата бяха обявили стачка.Единият ми покзваше „черен” картон/екран/, вторият беше изгубил опцията си за теглене на пари , а третият само гълташе и изплюваше книжката и ми благодареше за доверието в неговата банка. Наредих се пак на опашка , в офиса на банката, заедно с още десетина клиенти, отблъснати от банкоматите. Недоволстваха, разбира се, но без нервни изблици, без обвинения. Усмихнати и любезни един към друг. Дали е манталитет или възпитание?

А моят ден стана по-хубав, защото усмихната банковата служителка, която не ме познава, се обърна към мен по име. Най- малко четири пъти. /Налага се да уточня, че моето име е трудно за запомняне и произнасяне от испанците/.Жестът, че си направи труда да прочете името ми на екрана пред нея и да го произнесе, е най-малкото знак на уважение към мен. Уважение към мен и като човек ,и като клиент на банката,независимо от „постната” ми сметка. Излязох от банката с усмивка.
Вече спокойно можех да си отдъхна за малко. Наблизо се намираше един български бар, в който не бях влизала от доста време. Вижте в каква в обстановка изпих кафето си, далеч от България.



Това окончателно подобри настроението ми. Денят е хубав и добър!
Пожелавам ви и на вас добър ден! И много усмивки.

Моята 2009

Тези дни животът ми просто се случваше, а аз съществувах като монотонна приставка в него. По навик. Часовете си изнизваха незабелязано, сменяха се датите, настъпваше утрото, после се свечеряваше... Нищо ново, нищо впечатляващо, никакви сътресения, та дори и никакви проблеми ... Духът и тялото ми бяха изпаднали в едно отпуснато и спокойно положение, граничещо с ... мързелуването.
От летаргичното ми състояние ме измъкна един появил се изневиделица човешки силует... На прозореца ми.Снощи. Не, не беше Дядо Коледа, а един работник, който с помощта на подемна машина поставяше градската украса.


Светещото ангелче под моят прозорец ми напомни, че трябва да потърся кутията с коледната украса. Е, има време...Божичко, отива си цяла една година.Толкова бързо...А добра ли беше или лоша? Какво ми се случи през 2009 година? За да си припомня,определено ми трябваше помощ.
Седнах пред компютъра и отворих папката, в която съм събрала своите спомени. Спомени в снимки. По дати, по събития ... И без дати и без събития...

И тази година пътувах по познатия път.


И тази година празнувах същите празници...


И тази година празнувах рождените дни на най-близките ми същества. И както винаги, на моят рожден никой не е снимал...


И тази година посрещах и изпращах гости – приятели, близки, роднини...


И посетихме стари и нови места...

Тази година преоткрих красотата на природата...


Тази година едно коте влезе в нашия дом. И прави бели...


И тази година се забавлявах, впечатлявах...


Тази година се родиха три бебета... На наши близки приятели. Две момченца и едно момиченце. Да са живи и здрави!Очакваме още едно момченце -тези дни, около Коледа...Каква ирония – коледен подарък, донесен от Щъркела...Тъжното е, че са българчета, родени далече, далече...


И най-важното - тази година не получих нито едно тревожно обаждане.Всички мои близки са живи и здрави. /Обичам ви много и ми липсвате!/ Имаше малки промени в живота ми – за добро или лошо,но нищо странно, нищо страшно, нищо непреодолимо лошо.
Или, казано накратко, за мен 2009 беше добра година.

Морето през декември

Вчера бях „на плажа”. Не, не на пясъка. Бях на трета линия.Спокойствието се усещаше още при влизането в комплекса. Градският шум и задръстванията оставаха зад гърба ми. Карах бавно между стотиците обезлюдени блокове от бетон и стъкло. Не се сдържах и се отклоних от маршрута си. Реших да мина по дългата първа линия и да спра там, за да погледам морските вълни. Не, не бях тъжна. Напротив. Обичам да се разхождам покрай морето през есента и зимата. И най-вече в делничен ден. Отвсякъде лъха спокойствие.

Спрях някъде по средата на дългата улица и изгасих двигателя. Плажът беше пуст. Студеният вятър си играеше на гоненица с вълните и с листата на палмите. Притворих плътно ципа на якето и понечих да извадя фотоапарата...

Но... не направих снимки.Защото не слязох от колата. Седях и гледах ту в огледалото за обратно виждане, ту през запрашеното предно стъкло. Всичко беше толкова подредено, чисто , а улиците бяха... призрачно пусти. Кепенците на магазините –спуснати, хотелите – със затворени портали, пейките – самотни, прозорците - със спуснати щори. А аз – сама. Сама с пронизващия вятър, есенното слънце и дългата крайбрежна алея. Само допреди два месеца тук животът кипеше денонощно - десетки хиляди туристи пъплеха безгрижно, шарени плажни хавлии се вееха от всеки балкон, паркирането беше „мисия невъзможна”... А сега жива душа не се виждаше, сякаш съм насред някаква призрачна пустош. Стана ми срашно и...продължих по пътя си.

После се ядосах сама на себе си. Откъде дойде този глупав пристъп на страх?! Страх, че съм сама на безлюдна улица посред бял ден. Никога до сега не ми се беше случвало.Исках да се насладя на спокойствието, а ми липсваха хората...

Днес отново бях на плажа. И отново минах по първа линия.Спрях.Слязох от колата. Слънцето се криеше зад високите сгради и удължаваше сянката им. Вятърът тихичко подсешаще за своето присъствие, но липсваше студената жилка в полъха му.В далечината се открояваше силуета на огромен кораб. Вълните кротко се разбиваха в брега. По пясъка някой беше оставил следи...

Един човек тичаше за здраве, друг стоеше на алеята и съзерцаваше морето. Почуствах се добре, защото не бях сама. Защото, дори и непознати, аз споделях с тях тишината и спокойствието на декемврийското море...
И този път...направих снимки.

Циганско лято

Един ден в края на ноември...

Двупосочно движение в улица без изход или..ех, кмете, кмете...

Не, не, не този кмет. Ама вие какво си помислихте! То кметове има из цяла Европа. И хем са различни, хем си и приличат.Всеки кмет мечтае съгражданите му да са щастливи и доволни,а улиците – чисти и подредени. Всеки кмет копае „първи копки” и реже ленти. А пък има ли пари за усвояване – проектира, планува, разрива, зарива, копае. С една дума – гради благинки за народа. А пък същия този народ – недоволства, оплаква се... ,та "амбициозния" кмет все неразбран си ходи.Какво като градът е разкопан от една година, какво като трафикът е непоносим, какво като няма места за паркиране...Та имайте търпение, де! В която и точка на Европата да се намирате....

Обръщам се към кмета на моя град, а пък ако ви напомня за вашия - съвпадението може и да не е случайно:
"Хубаво, кмете, ама от много амбиции наведнъж нещо редът и организацията започнаха да куцат. Преди един знак да се смени и до него – полицай . Не да глобява, да разяснява. А напоследък – за една нощ се сменя и маркировка, и знаци...барабар с посоките на движение на основните улици. И жив полицай не се вижда. Не да глобява,а да организира. Щото така, кмете, хората сами се оправят, ама ... и изричат едни пиперливи думи. Споменават те, кмете. Все пак успокоително е, кмете, че улицата без изход е с двупосочно движение. Поне на заден може да се измъкнем, че за смях станахме!"

Преди 20 години и ... след това

Преди 20... бях на 20 години. Преди 20 години на днешния ден седях пред екрана и гледах Първа програма.. Не мисля, че в този момент осъзнавах ясно какво точно се случва. Спомням си Тодор Живков - дребен ,сякаш безвъзвратно остарял само за един ден . Бай Тошо – онзи смешен образ, който баба ми „чумосваше”, когато се появаше на синия екран,образът от вицовете, които се разказваха тайничко и тихичко, седеше свит на стола и гледаше уплашено през очилата си.

Преди 20 години... един от най-сериозните предмети в университетитe бяха „История на БКП”, „Марксистко-ленинска философия”... По-сериозни от чертането, математиката и физиката. Залите – задължително пълни, иначе няма заверка на семестъра. Преподавателите по тези важни предмети – и те сериозни, чак страшни. Муха да бръмне в аулата, ще се чуе. Но един ден нашият млад доцент ни изненада с романтизма си – загледа се замечтано през високите прозорци, които откриваха гледка към отсрещната стена на зданието и въздъхна: „Чудя ви се как можете да учите в тази сива сграда?!”. Тишина. После леко жужене. Беше ясно, че не се очаква някакъв отговор от наша страна, но изневиделица прозвуча контра-въпросът: „Аз пък се чудя защо учим всичко това?!”. Край с романтизма. Преподавателят тупна с юмрук по катедрата и със сух и злобен глас ни разясни: „Но как, колеги!...Вие сте бъдещи инженери. И като такива се очаква, ще станете ръководни кадри. А не може да сте добри ръководители, ако не познавати добре Историята на Нашата Партия!”.

Месец по-късно отмениха този предмет. И няколко други. Пет години по-късно се дипломирахме. Така и не станахме ръководни кадри, а си останахме „прости инженери”. Може би защото не доучихме Историята ...?! Или защото бяхме от „обърканото поколение”. Поколението, което израстна с „Чавдарчето е примерно дете – помага, труди се, чете” /по памет/, с картонените пионерски поръчения и комсомолски доклади. Поколението, което искаше промени, но не беше готово да се справи с цинизма и грубостта на прехода. Поколението, което стоеше изпъчено и вярваше, че има сили и способности да тича с „вятъра на промяната”. Поколението, което същият този вятър обрули.

Като дете все ми беше чудно защо нито един от близките ми роднини не беше член на БКП – всички попълваха графата с „ОФ”. И защо моят дядо не ми разказва партизански истории, като дядото на моята съученичка, който бил „ятак”. И защо прабаба ми плаче тайничко, когато отвреме на време отваря една стара кожена чанта и вади от там едни големи късове хартии. „Облигации” им казваше, а на мен ми обясняваше, че са лотарийни билети, затова проверява номерата им във вестника.

Днес ми е чудно защо в същото време все ме учеха – не лъжи, не кради, учи...!
И аз не лъжеш, не крадях, учех... Бях примерна... Не мразех никого, помагах, изслушвах... Репчех се срещу всяка несправедливост и вярвах, че доброто винаги побеждава... Е, как да съм подготвена за живота – онзи истинският, грубият, пълен с измами и лъжи!

Преди 20 години... станах и майка. Връстниците на демокрацията не знаят нищо за чавдарското калпаче, червената връзка и комсомолското поръчение. Или поне знаят само това, което виждат по „старите” филми и учудени ни питат на какво се смеем.

Връстниците на демокрацията вече са 20-годишни - пълнолетни хора, оформени личности, с принципи, с мечти, направили своя житейски избор или все още лутащи се... Те не знаят какво е показен магазин,корекомско яйце и не си си спомнят празните щандове, купоните и опашките за бензин... Знаят много други неща. Знаят какво е кредит, ипотека, лихвен процент, кога се плащат фактурите за ток и вода... Знаят за глобалното затопляне, за гладуващите деца от Третия свят... Знаят какво е световна криза и свински грип... Знаят какво означава „мутра”, „мутреса”, „корупция”, „джип”, „наркотици” ... Знаят какво е насилие...Знаят какво е благотворителност... Знаят какво е партия и знаят какво е избор... Чували са за „социализма” и си мислят, че знаят какво е „демокрация”...

Нашите деца знаят много повече от това, което знаехме ние преди 20 години... Надявам се да знаят и урока „Не лъжи, не кради, учи!”... Надявам се те да са по-доброто поколение... И да не чакат още 20 години, за да го разберат...Надявам се...

Офис-котка

Художници с уста и крака

Онзи ден намерих в пощенската си кутия дебеличко писмо, което разтворих с досада. Непрекъснато получавам предложения - от участие в различни благотворителни начинания (то не бяха „лекари без граници”, пожарникари и учители, Червен кръст, Уницеф) до кредитни карти от неизвестни банки с (не)изгодни условия... Всичко това е не защото съм някаква важна особа, а просто защото името ми се мъдри в градския телефонен указател.

Но бях изненадана. Пликът съдържаше няколко картички и календарче от  „Асоциацията на художниците с уста и крака”  (Asociación de Pintores con la Boca y con el Pie). Бях чувала за тях неотдавна в един репортаж по новините -възхитих се на таланта и най-вече на вътрешната им сила и ... живота ми продължи.

От това писмо разбрах, че Асоциацията е създадена през 1957 и дава възможност на своите членове възможност да се подпомагат чрез продажба на своите произведения, възпроизведени върху картички, календари, пъзели и други артикули.

Художниците с уста и крака са хора с различни увреждания на крайниците и поради тази причина рисуват, придържайки четката с уста или с пръстите на краката си. По същият начин пишат. Не претендират за забогатяване, а за възможност да се справят с живота.
Свалям им шапка!

Рожден ден

Помня рождените дати на приятелите и близките си. Но пропускам дните. Сещам се рано, а по-късно забравям и ... денят отминава.

Този път се сетих навреме. Днес е рождения ден на „най-старата” ми приятелка. Тази дата си я спомням от първи клас. Спомням си и едно русо малко момиче с трапчинки на бузите. Амбициозно, с тежък характер и трудна усмивка. Това момиче вече е зряла жена. Със същата трудна усмивка и трапчинки на бузите. Днес навършва една прекрасна възраст, която преди години ни се струваше далечна-далечна. Амбициите и характера й са леко омекотени – и това идва от възрастта. /Усмивка!/

Ех, приятелко, годините летят! Леле, цели 40! Ама хич не ни личат, да знаеш. Разстоянието между нас е в хиляди километри, но имам една идея - да зарежем за момент досадното ежедневие и да се срещнем мислено. Чакам те в „Голямата сладкарница”. Поръчала съм паста „Вихрен” и чаша боза. После ще се разходим „в алеята”, ще поседнем на пейката и ще си говорим, говорим...
Честит рожден ден!

10 правила за отглеждане на престъпник

Току-що се прибирам от родителска среща. Учебната година започна преди месец, така че проблеми – все още никакви. Освен нормалните за едно държавно училище с 1500 ученика на възраст между 12 и 18 години. И тази година ни бяха припомнени правилата за „съжителство” в учебното заведение – задължения, права, отговорности. Новост тази година е уеб-страницата на училището, където родителите всеки ден могат да се информират дали тяхното дете е присъствало и дали има някакви забележки по поведението му. Досега това се правеше ежемесечно, с обикновено писмо, което доста често се губеше /по разбираеми причини – взависимост от това кой пръв ще отвори пощенската кутия/.

Особено внимание беше обърнато на родителите, чиито 15-16 годишни деца тази година завършват задължителното ниво на обучение /в Испания/ и трябва да изберат своя път - спират дотук или искат да продължат. Имаме една учебна година, в която съвместно родители, учители и психолози да ориентираме децата си в обстановката. Изборът е техен.

Както всяка година, вече четвърта подред за мен, ни се предоставят цял куп фотокопия -на учебната програма, имената и приемните часове на учителите, основните норми на училището и един и същ списък на основни съвети към родителите – да създаваме природосъобразни навици у децата си, да ги приучваме на отговорност и поделяне на домашните задължения, да разговаряме с тях, да ги възпитаваме в респект към всички и да не забравяме, че нашите деца също са личности. Различното тази година беше, че на гърба на този лист имаше още 10 съвети към родителите :

10 правила за отглеждане на престъпник

1. Започнете от ранно детство да давате на своето дете всичко, което пожелае. Така ще расте убедено, че целият свят му принадлежи.
2. Не се притеснявайте за възпитанието в етични и морални ценности. Изчакайте го да порасне – тогава ще може да се самовъзпитава.
3. Когато говори мръсни думи, смейте се. Така ще го насърчите към още по-забавни и остроумни действия.
4. Не го хокайте и никога не му казвайте, че е направил нещо лошо. Така може да му създадете комплекс за вина.
5. Прибирайте вие всичко, което то е разхвърляло – книги, чехли,дрехи, играчки.Така ще свикне да прехвърля отговорността на другите.
6. Оставяйте го да чете всичко, на което попадне. Грижете се за това неговите прибори и съдове да са стерилно чисти, но не и за това, че главата му се пълни с боклук.
7. Вдигайте по-често семейни скандали пред детето си .Това ще е добър пример по-късно, когато създаде своя фамилия.
8. Давайте му толкова пари, колкото поиска. Не го карайте да си мисли, че за да разполага с тях, е необходимо да се труди.
9. Удовлетворявайте всички негови желания, апетити, удобства и удоволствия. Лишенията и строгостта могат да отнемат надеждите му и да го провалят.
10. Бъдете винаги на неговата страна при всеки конфликт с учителите и съседите. Знайте, че всички те са предубедени спрямо вашето дете и искат да го опропастят.

Шега или не, положението е сериозно. Родители, този избор е ваш!

Дъждовно настроение

Стихове Петя Дубарова, "С дъжда", 1978 г.

"Лунната соната" на Бетховен, изп. Ричард Клайдерман

Незначителен урок по “Опазване на околната среда”

Какво ще кажете за един урок по „Опазване на околната среда”. Уффф, че това е за децата в детската градина! Ако пък урокът е и задължителен, досадата е още по-голяма. Та ние сме възрастни, знаем всичко, чували сме, чели сме ... за замърсяването на въздуха и водата, за озоновата дупка, за киселинните дъждове, за глобалното затопляне...

Знаем всичко и въпреки това толкова ни е удобно в този модерен свят. Гледаме десетки документални филми, научно обосновани или пълни с фантасмагории. Знаем също, че преработването на вторични суровини или създаването на възобновяема енергия се превръща в една индустрия, при която зад привидната загриженост за човечеството се крият политически и икономически интереси. Цъкаме с език, тюхкаме си и вдигаме безпомощно рамене. Може би не всичко зависи от нас..... Но не е и задължително да сме запалени еколози, за да допринесем поне мъничко за облекчаване агонията на Нашата Планета.

Нека погледнем в домашното ни кошче за боклук. Хартия, картотени кутии, алуминиеви кутийки от бира и безалкохолно, стъклено шише, пластмасова торбичка за пазаруване, опаковка от мляко, консервена кутия... Това са остатъците от нашето цивилизовано присъствие на Земята. И част от индивидуалният ни принос за нейното замърсяване.

А знаем , че за производството на 1 тон хартия са необходими 12-16 средно-големи дървета, около 50000 литра вода у над 300 кг петрол. И че с енергията, необходима за производството на 1 алуминиева кутия за напитки, един телевизор може да функционира около 2 часа. Знаем, че 65% от битовите отпадъци подлежат на рециклиране.

Ще си призная, че аз лично изхвърлям боклука разделно едва от година- година и половина. Преди това цветните контейнери ми се струваха далече – на цели две преки. Неоснователно оправдание, но ...удобството , за което вече споменах... Костваше ми около месец да създадам някаква „организация” вкъщи. После всичко се превърна в механичен навик – пластмаса, стъкло, хартия. Дори не се налагаше да запомняме цветовете на контейнерите – има си табели и картинки. Но наскоро попаднах на една таблица, която ни напомня какво и къде да изхвърляме.Мисля, че ще е полезна и за знаещите, и за незнаещите.

В зеленият контейнер

можем да изхвърхляме : стъклени бутилки –всякакъв цвят, стъклени съдове, буркани, стъклени флакони от парфюмерия и козметика

Не трябва да изхвърляме: автомобилни стъкла, ел.крушки, огледала,

стъкла от прозорци, тръби от флуорисцентни лампи.

В синият контейнер

ДА- вестници и списания, рекламни брошури, картонени кутии , книжни пликове

НЕ- кутии от мляко и сокове, памперси, мазна хартия, восъчна,метализирана или пластифицирана хартия, както и хартия от факс.

В жълтият контейнер

ДА– Метални опаковки: алуминиеви кутии от напитки, консервени кутии, аерозоли от дезодоранти, лакове и др., алуминиеви чинийки и кутийки от храна за въщи
Пластмасови опаковки – бутилки от вода, оцет, олио,сокове,
Кофички от кисело мляко, пласмасови кутийки от маргарин, сирене,
опаковки от мляко , сокове, сметана...

Пластмасови съдове и прибори за еднократна употреба
Пластмасови опаковки от шампоан, крем, паста за зъби, душ-гел, течен сапун
Пластмасови опаковки от почистващи продукти – течен препарат за пране,омекотител, белина. Опаковки тип блистер.
Найлонови пликове, алуминиево или найлоново фолио, опаковки от плодове и зеленчуци, тавички от стереопор.
НЕ – електроуреди,играчки, биберони, гумени ръкавици, батерии.

В Испания по закон дистрибуторите на батерии трябва да осигурят и събирането на използваните, което ще рече, че във всеки магазин, от който можете да си купите батерии, би трябвало да има и контейнер за изхвърляне на вече ненужните такива. Съществуват анализи, които доказват, че 35% от замърсяването с меркурий се дължи на батериите, изхвърлени в домашните отпадъци. Само една”кръгла” батерия за часовник може да зарази 6,5 милиона литра вода.

Лекарствата с изтекъл срок също се изхвърлят в специален контейнер във всяка аптека. В специален завод се класифицират, избират и разделят материалите, които могат да бъдат рециклирани. След това се изпращат в различни оторизирани фирми, където се използват като суровина за производството на нови продукти. Целият този процес е с участието и под надзора на фармацевти.

Аз не съм човекът, който ще разреши проблема с глобалното затопляне или замърсените въздух и вода. Не съм заклет еколог, не мога дълго и компетентно да разисквам природните аномалии, но съм убедена , че ние, хората, имаме вина...Ако я разделим на 6,8 млрда , всеки от нас носи една микроскопична част от нея. Аз поемам своята.

Правилата

Какъв ли би бил животът ни без правила? Може би щяхме да сме ято волни птици, преплитащи се в крилете си. Или щяхме да сме глутница от самоизящащи се вълци. Или блеещо стадо овце, захождащо насам-натам без посока. Не, не бихме могли да бъдем нито ято, нито глутница, нито стадо. И при тях има правила. При хората просто ще цари хаос.

Най-обикновеният и болезнен пример за това е движението по пътищата.Тази динамична житейска игра, в която участваме всеки ден, има строги правила и ако не ги спазваме, става опасна. Независимо дали сме зад волана или сме пешеходци.

„Всяка година при автомобилни катастрофи загиват 330 000 млади хора по целия свят.Това означава, че на всеки час умират 34 младежи и други 408 са ранени. От пострадалите около 38% са с мозъчно-черепни травми.Като цяло, в индустриализираните страни всяка втора смърт на млади хора между 15 и 30 години, е резултат на пътно-транспортно произшествие.”

Това е началната страница на една образователна брошура, която дъщеря ми беше захвърлила на холната масичка. Насочена е към младите,но си заслужава да я разлистим. Изписани са десетки факти, обяснения, интересни подробности – против шофирането след употреба на алкохол, наркотици и други упойващи средства. За използването на предпазни колани – дори и на задната седалка, за въздушните възглавници или поддържащите главата възглавници на седалките.За използването на каски - сериозен проблем в страни като Испания, където „книжката за моторче” се изкарва на 14 години.

На втората страница изложението започва с въпроса„За какво говорим?”. За съжаление,този въпрос, пренебрежително махайки с ръка , си задават и много от нас - прескочили посочената възрастова граница. За какво говорим ли?! За правила и закони... Ха, неща, които всички знаем! Не,не става въпрос само за правила. Говорим за възпитание и отговорност.

На пътя не съм и никога не съм била агресивен шофьор. И не без самочувствие мога да твърдя, че съм добър шофьор /мъже, хилете се колкото искате!/ - с двадесетгодишен, почти ежедневен опит зад волана. За тези години имам само една драскотина на дясна задна врата и една глоба за превишена скорост. Била съм свидетел на катастрофи, нелепи дребни инциденти и много лудост по пътищата.

От дете съм възпитавана да спазвам определени правила и норми. Не само при шофирането, но и при общуването ми с хората около мен. И никой не може да ме убеди, че „правилата са създадени за да се нарушават”. Спазвам правилата по убеждение. Започнах да се запознавам с тях още от 10-годишна, когато баща ми, под формата на игра ме изпитваше за знаците по пътя и ми обясняваше правилата за движение. А в основата им аз виждах респект и коректност към всички участници. Продължих същата игра и с моите деца. Тук идва ред на гръмкият израз „родителски пример”.

Алкохолът. За мен не е проблем, защото почти не употребявам. Не съм си позволявала да сядам зад волана дори и след една глътка уиски. И не сядам в кола, чийто шофьор е употребил алкохол. Ако децата ви виждат как спокойно сядате зад волана след 2 бири или едно уиски и си казвате „Какво толкова!”, бъдете сигурни, че и те утре ще направят същото. Винаги сме се споразумяли със съпруга ми – който шофира - нито капка алкохол. Днес децата се организират по същия начин – предварително се уговарят с приятелите и за „шофьорът на вечерта” – нито капка алкохол. Купонът или дискотеката дори са по-забавни, когато си трезвен.

Предпазният колан. Не можете да ме убедите, че ви пречи, докато шофирате-недомислено оправдание. Той е един от основните компоненти на пасивната безопасност.Предпазва ни от „изхвърляне” от колата, от удар в челното стъкло, волана или арматурното табло, както при челен удар, така и при удар отзад или преобръщане. Съществува вече 40 години и нито една друга система за безопасност не е успяла да надвиши неговата ефективност / дори въздушните възлавници/. Няма да ви убеждавам повече. Преди две години спрях да убеждавам и дъщеря си, която все се мръщеше, че трябва да си „сложи колана” дори и в града. След като заби нос в жабката при едно мое рязко спиране,/ а карах бавно, търсейки място за паркиране/вече не с е налага да проверявам дали си е сложила предпазния колан. Прави го сама, без подсещане.

Високата скорост. И несъобразената – също. Отпускам се и настъпвам педала на газта...само на магистралата. Приятно е, адреналинът се покачва, чувствам се волна като вятъра...Поглеждам стрелката на скоростомера - 150 км/час, а покрай мен продължават да прелитат маркови „самолети”... При тази скорост няма да ни спасят нито предпазни колани, нито въздушни възглавници, нито най-съвременните спирачни системи и компютърни технологии... И се питам необходимо ли е да се произвеждат автомобили за масова употреба, които развиват скорости далеч над допустимите ?! ...Отмествам крака си от педала и влизам в дясната лента. Спазвам ограничението и това не ме прави лош шофьор.

Шофирането в населено място е най-яркото отражение на „уменията” ни зад волана. Голям майсторлък е да завъртиш гуми и да прелетиш от светофар на светофар , за да спреш с цвилене на спирачки. А яростното натискане на клаксона и бесният слалом по градските улици или насред селския мегдан ни прави „голем шофьор”. Не спираме на пешеходни пътеки, размахваме пръсти и юмруци... Пред очите на нашите деца. А щом самите ние не успяваме да дадем пример на децата си за спазването на елементарни правила, как да изискваме от тях да са отговорни. Не само на пътя... И после четем черни статистики...

Та за какво говорехме? За правила и закони... Или пак стигнахме до възпитанието...