Паейа валенсиана (paella valenciana)

Паейята е типично валенсианско ястие. Валенсианците са доста критични и ревниви към приготвянето й . Критични , защото знаят истинският й вкус, и ревниниви, защото всяка лоша интерпретация на това ястие накърнява гордостта им. Паейята е традиционното ястие както на неделните фамилни обяди, така и повод за събиране около масата на близки и приятели.

Казват, че не всеки може да я приготви. Също както нашата баница – най-хубаво я приготвя баба. С годините се убедих, че са прави. Най-вкусната паейа, която някога съм опитвала, е тази на Кармен – моята първа работодателка, собственичка на семеен бар. Тя с удоволствие споделяше с мен и със собствената си дъщеря тънкостите при приготвянето на паейята, но така и не успяхме да постигнем вкуса на „паейята на Кармен” - винаги се забелязваше разликата .

До ден днешен не знам дали историята за произхода на паейята, която ми разказаха в този бар, е истинска или е просто един виц , но ми допадна. Една снаха трябвало да приготви обяд за свекърва си. Сложила тавата на огъня и започнала да хвърля в нея всякакви продукти, които й били под ръка, процеждайки през зъби: „За нея, за нея, за нея...” На испански „ Пара ейа, па´ейа, па´ейа...(para ella)”. Оттам и името -„паейа”.

Има различни видове – с алкачофа/артишок/, микста – с месо и морски дарове, но аз съм почитател на типичната „валенсианска”паейя. Тя е едно от любимите испански ястия на цялото ми семейство. Харесва се също и на гостите ни от България.

Необходими продукти:
Месо , нарязано на средно-големи парчета– пилешко, заешко и свински ребърца;
зелен и зряб боб/ дребни и едри зърна/;

1 голяма червена месеста чушка, нарязана на ивици;
1 глава чесън/цяла и необелена/;
обикновен ориз /взависимост от броя на порциите,около 100 гр. на човек/;
ашафран / или специална „жълта” подправка за паейя, която съдържа ашафран/;
олио или зехтин /1-2 кафени чаши/, сол;

Приготвяне

Първи етап. На дъното на една достатъчно голяма тава се изсипва олиото и се загрява.Най-напред в него се запържват ивиците червена чушка. След като поомекнат, се изваждат и тяхното място се заема от парчетата месо. Поръсва се със сол. Прибавя се и главата чесън – цяла и необелена. При тези две операции трябва да се действа много внимателно, защото нагорещеното олио пръска и съска.

Месото се запържва до зачервяване.Изсипват се зеленчуците – зеленият и зрелият боб и се добавя вода – да покрие съдържанието на тавата.

Оставя се да ври на умерено силен огън, докато водата изври и докато зеленчуците и месото омекнат – 30-40 минути, понякога час.

Втори етап. Прибавя се оризът и отново се налива вода – 2 към 1 /една част ориз, две части вода/. В тази вода е разтворена и „жълтата” подправка за паейята. Този етап от приготвянето е най-същественият ... Оставя се да ври, без да се разбърка оттук нататък. Нареждат се предварително запържените ивици от червената чушка.

Паейята е готова в момента, в който водата е напълно извряла и... започва да ви намирисва леко на изгоряло.

Паейята се сервира с решетъчна лъжица, като първо се загребва „с опакото”, за да се разрови ориза. Гарнира се с парченце лимон, който също влиза в употреба. Капките лимонов сок допълват аромата и приятния вкус на ястието.

Според валенсианците хубавата паейа е тънка, оризът не трябва да е разварен и на дъното на тавата /която също се нареча „паейя”/ е желателно да има тънък прегорял слой ориз. Винаги се намира някой от компанията около масата, който предпочита „прегорялото” на паейята.

Трикове
За мярка при поставянето на ориза и водата може да послужи един кухненски черпак /за супа/ - 1 черпак ориз на човек + 2 черпака вода.

Ако ви струва, че водата е недостатъчна, спокойно можете да долеете, но не прекалявайте, защото оризът ще се развари. По-трудно е да отнемете от водата, която е в излишък.

Ако ви се струва, че оризът на повърхността на пайелята е останал малко по-твърд от този по средата, след като махнете паелята от огъня, покрийте я с хартия и я поръсете с вода. Така оризът ще се задуши и омекне.

Ако очаквате гости,тъй като първият етап отнема повече време, спокойно можете да го приготвите по-рано, в удобно за вас време, да го оставите „на изчакване”. Малко преди да дойдат гостите или дори след като дойдат, можете да продължите с втория етап – поставянето на ориза. Пайеята ще е в завършен вид за около 20-тина минути.

По желание : В своята паейя, малко преди да стане готова, Кармен добавя и малки пържени топчета от кайма, почти индентични на нашите пържени кюфтета. М-ммм, обожавам ги.
Добър апетит!

А ето и една автентична паейа, която ни приготви един възрастен валенсианец. На огнище с дърва. В този случай майсторлъкът е много голям. Съществуват специални „технически” похвати и изисквания за поддържането на огъня, силата и разположението му.

Дa поседнем...

... на спокойствие...

...за размисъл...

... да прочетем днешния вестник...

... или интересна книга...

...за да похапнем...

... насред полето...

... в центъра на града...

...на сянка...

...да се скрием...

...под маслиновото дърво...

...да си завържем връзките на обувките.

И един стол би свършил добра работа.

Има дни...

Навън все още ръми. На ситни и леки капчици.Толкова леки, като снежинки - сякаш не достигат до земята, а само образуват водна мъгла. И въпреки това тротоарът е мокър, асфалтът е мокър, колите са мокри. Светът е сив и мокър.

Кафенето е полупразно, а металният кош до вратата е пълен с чадъри. Забравени чадъри. Закъде ли са бързали тези хора, забравили за дъжда?

Седя на малката масичка до огромния стъклен прозорец. Прозорец без рамки, през който наблюдавам мрачния ден. Поредният ден, в който някой не е разбрал някого, някой е пропуснал да каже нещо съществено на някого, нещо важно се е объркало и нищо случайно не се е случило. Има такива неразбрани дни...

Седя сама. Кафето е горещо, а водата – ледена. Не съм самотна. Не съм щастлива, не съм тъжна, не се усмихвам, не плача. Не ми се говори, не ми се крещи. Не съм сърдита, не съм добра. Имам мечти, нямам посока. Имам спомени, търся грешки. Не виждам хората, виждам само мокрите улици. Има и такива, празни дни...

Тръгвам. Не забравям чадъра. Не бързам за никъде. Оглеждам се... Търся локва, през която да претичам – спонтанно, по детински. Но... няма, никъде няма голяма хубава кална локва, защото само ръми. Е, има и дни, в които не върви...

Сгъвам чадъра. Всъщност, мразя чадърите. Дъждовните капчици гъделичкат лицето ми. Колко са малки и колко са...мокри. Не им обръщам внимание. Не могат да ме подразнят. Има и дъждовни дни...

Вдигам поглед към безцветното небе. Гневен поглед. Разчитах на слънцето, а то се крие... Разчитах на пролетта, на цветятата, на морето. Разчитах на тях, защото от опит знам, че има и слънчеви дни... Докога ще ги чакам така – празна, неразбрана и с чадър в ръка?!

Паспортна сага - 2

продължение на...

В 9 часа портата на посолството се отвори и започна „преброяването на агнетата”. Ако си мислите, че е имало поздрави от рода на „Добро утро!” или „Добър ден!”, явно сте фантазьори. Започна се извикване по групички на хората от списъка. Който е без час – ще чака.Ако има шанс, може и да успее днес да свърши работата, за която е дошъл. На вътрешната врата ни посрещна млада служителка с каменно лице. Раздаде декларациите за попълване, без никакви разяснения. Аз носех предварително попълнен формуляр. Попитах само как да попълня настоящият, т.е. испанския адрес - на кирилица или латиница. Отговорът беше: „На таблото има образец!”. Всъщност такъв отговор получаваха всички, които имаха някакви съмнения. Помагахме си повече гражданите помежду си, отколкото служителите, за които се предполага, че са там за наше улеснение. Моят съпруг, който хич не обича да се занимава с формуляри и документчета, от солидарност надничаше за справка в нашата декларация и даваше наставления на други наши сънародници. Успокоително беше, че поне между чакащите цареше разбирателство и уважение. Защото от страна служителите бяхме третирани като стадо заблудени овце.

Около оградата настъпи някакво оживление и се дочу нервен говор на испански. Скандалът се развихряше между служител на посолството и испанският съпруг на една наша сънародничка. Испанецът, горкият, се мъчеше да получи някакво обяснение относно проблем с пасавана на жена си. Тогава служителят се обърна към друг свой колега и каза: „ Яла го виж тоа кво иска, щото ми омръзна да писка!”. Останахме безмълвни. Имах чувството, че съвсем скоро ще избухна в плач – от нерви, от обида, от огорчение.

Вече бях на гишето, служителката прехвърляше документацията, която й предоставих. Сравни данните и ни осведоми , че на две преки от тук можем да направим снимка на детето. Казах й, че носим такива, според изискванията, за които ни уведомиха, а тя, без дори да ги погледне, отговори категорично, че не стават. Да не би да искаме да стигнат документите до България и да се наложи да ги върнат обратно с отказ. Нямаше начин, преглътнах. Бях толкова уморена на финала на тази паспортна сага, че исках по-скоро всичко да приключи. Направихме нови снимки във фирмата на „любезната”госпожа, която вече познавахме от сутринтта.

Но...отново проблем. Тъй като дипломатическа поща има на 3 месеца, което означава, че веднъж документите ще се забавят с пристигането си в България, а после – и по обратния път, начинът да съкратим времето е да упълномощим отново моят роднина да получи паспорта там. Предстоеше му пътуване към Испания, така че паспортът щеше да пристигне за половината от предвиденото време.

Поради предишните главоболия с пълномощните, този път си мислех, че съм се „подковала” отвсякъде. Носех си заветният документ, продиктуван ми от нотариус в България, в който всяка думичка беше мислена, премислена и подкрепена със съответния член и алинея. Трябваше само да положим подписите си пред консула. Но служителката просто каза :”Не може!Имаме си собствени бланки.” Аз пък също бях осведомена, че не може „Не може!” Консулът всъщност само удостоверява, че полагаме подписите си пред него, а съдържанието може да е дори в ръкописен вид. И ако не правилно написано или юридически издържано, няма да послужи там, за където е предназначено.

Докато спорех, се появи едър костюмиран мъж с ръце в джобовете на панталоните , на когото отново трябваше да обяснявам, че съм се консултирала с приятели-юристи и знам правата си. Това го обиди, защото и той бил юрист и безцеремонно заяви, че този лист не върши никаква работа. Наложи се да търся помощ от „тежката артилерия” в България, където също тръпнеха в очакване на развитието около прословутия паспорт на нашата дъщеря. Набрах телефонния номер и предложих на господина да разговаря с моя близък – като юрист с юрист. Явно от другата страна моят близък се представи и поиска да разбере с кого разговаря, на което му беше отговорено, че няма значение с кого – с един от вице-консулите. Името не си каза. С леко пренебрежително отношение представи проблема, но явно от отсрещната страна полетяха юридически обосновани обяснения и уточнения. Наблюдавах само как изражението се промени към сериозно. Чух и две-три потвърждения. И чух оправданието, че настоявали на техния вариант, защото просто искали да ни спестят разходите. Не че имало проблем.Просто мислели за нас, видите ли. Сбогуването беше любезно. Отношението към нас се беше променило към приемливо, но мрънканията продължиха и... заверихме пълномощно с техните бланки. Капката в чашата преля, когато им напомних, че трябва да прикрепят копие от това пълномощно към комплекта с документи. „Вие ли ще ни учите какво трябва да направим!”. Ами то, парен каша духа.

След 3-часово късане на нерви реших, че сме приключили, но следващата изнанада беше, че ще получим завереното пълномощно след 15,30 часа. А последният ни автобус потегля в 16 часа. Следващият е на другата сутрин. Слава богу, все пак някаква човещинка просветна в студените чиновнически сърца и ние и няколко човека в подобна ситуация получихме докуметните си към 14,30.

Дъщеря ми се сдоби със заветния международен паспорт и с първата си лична карта след 3 месеца. През това време реално не притежаваше никакъв документ за самоличност. За съответната нова учебна година беше „временно записана до представяне на документ за самоличност”. Паспортът й е валиден до 2013, което е много обнадеждаващо. Тогава вече ще е пълнолетна.

Паспортна сага - 1

При новината за новите документи с биометрични данни се опитах да запазя хладнокръвие, проверявайки датата на валидност на настоящия ми паспорт – лятото на 2011. Попритесних се от датата в паспорта на съпруга ми – есента на 2010. Спокойно, казах си, има време.Но през последните два дни, гледайки жалката ситуация, на която са подложени много наши съграждани, нервността започна да ме обзема.

Четох още преди няколко месеца, че Посолството в Мадрид и Консулството във Валенсия са оборудвани с необходимата техника.Тази вечер реших да потърся по-подробна информация на сайта на посолството, но, както и предполагах, не открих нищо - нито изисквания, нито цени, нито работно време. Ако нямат пари да поддържат сайта си, нека си направят блог. Безплатно е. Е, вярно, ще трябва да отделят малко от времето си. И да вложат желание и постоянство. Адресите, телефоните и други подробности относно новооткритото Консулство на РБългария във Валенсия може да се открие само във форумите и в лични блогове. През идващата седмица ще се заема с телефонните обаждания. Дано успея да получа отговор на въпросите, които ме притесняват.

Чуя ли думата „паспорт” настръхвам, изправят ми се косите, разтреперват ми се дрехите, озлобявам, побеснявам, т.е. изпадам във всякакви крайни състояния, предвещаващи нервна криза. Защо ли? Защото в главата ми нахлуват спомени „за ланския сняг” или иначе казано, за перипетиите, през които преминахме при подмяната на паспорта на малката ми дъщеря. Вярно е, беше преди две години. Времето лети, но някои горчиви спомени трудно избледняват. А двукратното ми контактуване със служителите от Посолството на РБългария в Мадрид ми донесе повече огорчение, отколкото помощ. Историята е стара и дълга и не е изключение. Мнозинството от емигрантите са се сблъсквали с подобни проблеми и с подобно неадекватно и обидно отношение от страна на българските служби.

Всичко започна през лятото на 2007. Изпращайки децата на ваканция в България, решихме да използваме момента да подновят изтичащите си паспорти. Голямата ни дъщеря нямаше проблем - току-що беше навършила пълнолетие. А малката...Тогава нямахме представа, че смяната на нейния паспорт ще е с продължителността на латино-американски сериал – почтги една година. Тогава тя беше на 13 години. За да пътува, трябваше да притежава декларация за съгласието на двамата родители. Твърдеше се, че този документ трябва да се издаде в посолството, но след като се консултирах с юристи, се оказа, че може да бъда направена при испански нотариус и задължително да е заверена с „апостил”. Това ни спести еднодневен отпуск и 5-часово пътуване до Мадрид. При местния нотариус упълномощихме мой най-близък роднина , освен да придружава детето през граница, да изисква, подписва и придвижва всякаква документация от наше име, да ни представлява пред съдебна и изпълнителна власт, пред всякакви държавни общински институции , едва ли не и пред „Топлофикация” и „Електроснабдяване”.

В България този документ, преведен и заверен, не послужи пред съответната паспортна служба, защото липсва една думичка – „получи”. Да, може да подаде формуляра, да, може се разпише вместо нас, но не се подразбирало, че може да получи готовия паспорт. Нещата бяха тръгнали на заяждане. Моят роднина, който между другото е юрист с дългогодишна практика, нямаше време да се бори и спори, защото престоят на децата приключваше и той трябваше да ги придружи до Испания.

Два месеца по-късно със съпруга ми спешно пътувахме по много неприятен повод до България. Използвайки краткия престой и въпреки другите притеснения, направихме пълномощно при български нотариус , в което изрично добавихме „да получи”.Прибрахме се в Испания – все пак бяхме зависими от работата си. И пак – ядец! Оказа се, че две седмици по-рано е направена поправка в ЗБДС, според която при подаването на декларацията за издаване на документите за самоличност се изисква задължителното присъствие на малолетното дете. Дори и да е бебе, трябва да се яви на гишето.

Имахме два варианта – аз, съпругът ми и дъщеря ми да пътуваме или до България, или до Мадрид. Времето минаваше, а все пак имахме и служебни задължения. Минаха Коледните празници, настъпи 2008 година, а дъщеря ни навърши 14 години. Бяхме решили да изчакаме рожденият й ден, за да подадем наведнъж документи и за личната й карта. Като ще се разхождаме и ще харчим, поне да е наведнъж. Избрахме варианта „Мадрид”.

За целта трябваше да се свържа с посолството, за да ми определят ден.Тъй като
работното време на посолството съвпадаше с моето, изтърпях нервните погледи на шефката ми, докато се опитвах часове наред да се свържа с някой от трите телефона на посолството, за да ми кажат, че трябва да се обадя на друг телефон – на консулската служба. Само следобяд и в два определени дни от седмицата. При вдигането на слушалката от отсрещната страна чух само едно остро”Да?!”. В първия момент си помислих, че съм сбъркала номера, но след това се досетих, че ще е голяма случайност при тази грешка да попадна на българка. Полустресната, спонтанно изтърсих: ”Извинете, посолството ли е?”.

Оказа се, че не съм сбъркала, но явно нашите дипломати не считат за необходимо да ви осведомяват кой е насреща. След неуспешен опит да ме убедят, че е по-лесно направим пасаван за детето /за целта трябва тримата да отидем в посолството/ и след това да пътуваме /пак тримата/ до България, получих ден и час и определени указания. Паспортът щял да бъде готов след 4 месеца. Едно от предупрежденията беше, че снимката трябва да е в близък план и на светло-сив или светло-син фон. Със снимките в испанските ни документи никога не сме имали проблеми, но щом трябва... Дъщеря ми обиколи десетки фотоателиета в града, докато открие мястото, на което могат да й направят съответната снимка. Въоръжени с една попълнена декларация и две празни бланки /за всеки случай/, актове за раждане, свидетелство за брак, съответните фотокопия, както и с разяснителни бележки на членове и алинеи от ЗБДС /след прилежна и дълга консултация с приятели-юристи /, се приготвихме за 24-часово изтощително изпитание на нервите.

За да си спестим недоспиването и дългото нощно шофиране, както и объркването по мадридските улици, решихме, че ще пътуваме с автобус. Имаше удобна автобусна линия, тръгнахме към полунощ и призори бяхме в Мадрид. От автогарата до посолството се придвижихме бързо и безпроблемно с метрото и след спокойна закуска в близко кафене се присъединихме към многобройната група наши съграждани, чакащи под дъжда пред заветните врати на малката българска територия. Десет минути преди началото на работния ден, отнякъде се пръкнаха две дами, едната от които много уверено започва да разяснява какви документи са необходими и колко значимо било правилното им попълване.

Първоначално не се изненадах, защото ми се беше случвало в испанско учреждение служителка да излиза, да раздава формуляри и да разяснява на чакащите, с цел по-бързото придвижване и спестяване на времето пред гишетата. Дори реших, че , видиш ли, и българските държавни служители могат да възприемат положителните неща от испанските си колеги. Но в този момент оперената госпожа заплашително размаха пръст, убеждавайки уморената си и притеснена публика колко много паспорти били върнати заради грешки в декларациите или лоши снимки. И как нейната фирма, намираща се на две преки оттук, ще се погрижи и за попълването , и за снимките. И как, този, който се е стиснал за някакви си 20-тина евро, се излага на огромен риск от връщане на документите. Тази бизнесменка не предлагаше услуги, тя ги налагаше. Този начин на отношение към евентуалните си клиенти беше отвратително грозен и неприемлив. Съпругът ми поиска тя да се представи. Естествено, без резултат. След кратка словесна престрелка се оттегли към офиса си.

продължава

Без думи

Тези дни думите ме избягват. Или може би аз не мога да ги събера. Повече от две седмици не съм написала две свързани изречения. Но, слава богу, фотоапарата ми работи безотказно и мълчаливо запечатва моите настроения...А пък аз ще ви разказвам по-късно, когато успея да събера думите.