19 февруари 2013

Демократично робство или ... Аз подавам оставка!


Живеем в демократично общество? Не се залъгвайте! Ние сме роби.Не подскачайте обидено!  Роби сме.
Цивилизацията означава  прогрес на човечеството. Прогрес в структурата на човешкото  общество, прогрес в човешките отношения, прогрес в качеството на живота. Демокрацията, с нейното определение като форма на управление чрез равенство и свобода, би трябвало да е част от този прогрес.

Би трябвало цивилизованият човек  да живее в общество с демократична форма на управление, при която  има права и задължения. Цивилизовано би било да живее на топло, да има течаща вода , електричество и покрив над главата си.  Да работи, да се храни, да твори,  да изобретява, да пътува, да мечтае. Цивилизовано би било  всяко човешко същество да  живее достойно.

Как живеем днес? Какви са отношенията помежду ни?  Равни ли сме в управлението на обществото? Свободни ли сме като част от това цивилизовано общество?
Днес все още деца умират от глад. Избиваме се помежду си. Купуват ни и ни продават като лабораторни мишки. Наблюдават ни как се самоизяждаме.

Ние сме роби, живеещи в псевдо-демокрация. Роби с псевдо–права , избиращи псевдо- демократично  собствените си чорбаджии, които са с по-нисък интелект от нашият собствен.  Роби в едно общество с  насадено чувство за псевдо-цивилизованост, изразена единствено в правото ни на задоволяване на консуматорските  потребности.  
Робуваме на топлофикация, защото цивилизованият човек живее на топло.
Робуваме на електроснабдяване,  защото цивилизованият човек използва електричество.
Робуваме на водоснабдяване, защото цивилизованият човек използа  течаща вода.
Робуваме на банките, защото цивилизованият човек живее между стени и покрив.
Високите технологии също са част от прогреса на човечеството. Робуваме на зависимостта си от тях.

Ние сме гладни, жадни и премръзнали роби , оковани с непосилни задължения, само защото сме се възползвали от псевдо-правото си на псевдо- цивилизован живот. Ние сме роби с промити  мозъци, роби -зомбита в един съвременен свят, поробен от едно от най-древните си  изобретения – парите.
От парите зависи свободата ни. От парите зависи здравето ни. От парите зависи животът ни. От парите зависи демокрацията. От парите зависи световния мир. От парите зависи цивилизацията.  

Робите полагат робски труд. Без заплащане. С пари се потушават и робските бунтове.
Подавам оставка като роб! Аз съм човешко същество. Искам да живея в свят , в който човекът стои над парите.
.

18 февруари 2013

Летище




Излиза група от весели  младежи. Правят си снимка, ръкуват се, прегръщат се и поемат  към различни портали. Явно се е зародило ново приятелство на борда на самолета.

Излиза жена на средна възраст. Прегръща силно и дълго две млади момичета, давейки се в сълзите си. Баба или майка? Сълзи от радост или от мъка? Може би и от двете.

Излиза младо семейство с малко дете, което свенливо наблюдава върховете на маратонките си, докато баба и дядо му говорят нещо. Същите баба и дядо, които десетина минути по-рано запъхтяно тичаха надолу по стълбите от третият етаж. Там бяха наблюдавали (не)търпеливо кацането на самолета.

Излиза жена на средна възраст. Посрещачът й е скрит зад огромен букет. Прегръщат се силно и дълго. Насълзени очи. Забележка за дрехите му. Майка и син.

Излиза шумна група роднини. Посреща ги шумна група роднини. Деца, родители, баби...Смях, закачки, прегръдки, потупвания по рамото, отново прегръдки. Насълзени очи. Стичащи се по бузите сълзи.

Излизат... Десетки съдби. Десетки истории. Десетки срещи отново, които след седмица, месец или два ще са отново раздели. Стотици прегръдки. Хиляди сълзи.

„Тук само да наблюдаваш хората и ти се доплаква ”- неочаквано сподели дъщеря ми, която по принцип заключва чувствата си и дълбоко скрива ключа.  Седяхме в кафенето точно срещу залата на пристигащите. Посрещахме за пореден път.

Да, на летището  радостта и мъката са слети чувства.


05 февруари 2013

Сол в раната

"Тази банка лъже, мами
и изхвърля хората от домовете им"
Стачка в банката.  В „новата” банка, която преди малко повече от година ”спасително”обедини няколко спестовни каси чрез задкулисни игри, корупционни схеми, скандални уговорки и нагли банкерски обещетения. Банката, в която миналата година правителството на Рахой наля над 20 млн. евро народни пари, докато в същото време режеше с голямата ножица във всички области, касаещи не просто достойното съществуване, а ежедневното оцеляване на същия този народ - здравеопазване, образование, социални придобивки и обещетения.  Тази банка, която „оздравително” получи парче от европейския 40-милиарден „пай”,  за сметка на разкъсването на  един социален модел, изграждан от обществото десетилетия наред. (Не си и помисляйте, че някой е получавал нещо даром.) Тази банка, която „очистително” прехвърля  своите „токсични акции” в т.нар. „Банко мало” (лоша банка), докато нейните жертви  клиенти се хвърлят от балконите на отнетите им жилища.

Стачкуват банковите служители.  Предвиждат се 6000 съкращения. Защо ли обществото не се трогва? Кризата била демонизирала банките, а те просто били служители. 

От кого търсят съчувствие служителите на  глезените деца на кризата? От клиентите си, които останаха без дом, защото преди това са останали без работа. На тях никой не им опрости дълговете. От самоосигуряващите се или от собствениците на среден и малък бизнес, които фалираха. На тях никой не  им хвърли спасителен  финансов пояс. От пенсионерите, чийто спестявания изгоряха в некоректно предложените  им „преферентес”. На тях никой не  им гарантира рисковете.  

Или може би очакват съчуствие от здравните работници, които отдавна са с орязани заплати, но не престанаха да спасяват човешки животи. От фармацевтите, които бяха докарани почти до фалит заради неизплатени им от страна на държавата задължения, но не престанаха да „кредитират” нуждаещите се от лекарства. От съдиите, които поискаха промяна в законодателството, защото не желаеха да продължават да подписват решения за принудително изгонване. От гражданските сдружения, които се бореха буквално със зъби и нокти за да няма семейства, живеещи на улицата.
Демонът на кризата е алчността. Човешкият му образ  са банкерите и техните ортаци – политиците.   Обикновените банковите служители са последните, но не и основните изкупителни жертви. Те ще получат достойно (специално) обещетение, за разлика от хилядите уволнени работници с неизплатени заплати. Те тепърва ще се регистрират като безработни с право на обещетение, за разлика от милионите души, изчерпали вече това свое право и преминали в графата „с риск от социално изключване”.

А обществото никак не е безчувствено. Боли го, много го боли, защото демоните на кризата продължават да  ръсят сол в незарастващите му рани. 
 П.С. Докато пиша тези редове, пред офиса на Червения кръст, намиращ се срещу дома ми, вече са се събрали около 20-тина души.  И млади, и на средна възраст. И мъже, и жени.  И чужденци, и испанци. Пазят си ред, за да подадат молби за „хранителни продукти”. Сега е 23 часа. Офисът отваря утре в 9 сутринта.  Така беше и предишната нощ.
Защо ли политиците не се трогват?
.