Градът и природата

Вчера, след обяда с приятели, вместо разходка по познатата плажна алея, направихме спонтанен излет извън  плажа.  Бях приятно изненадана, както и повечето от групата. Бяхме и малко засрамени, че един парижанин, дошъл само преди няколко месеца, ни водеше по пътеките в околността на „нашият град”.

“Добре дошли! Това е място с голяма културна и природна стойност, богатство за всички. Уважението към природата и околната среда е първата стъпка за запазването на това място, за да можем винаги да му се наслаждаваме. ”

 

Този надпис ни посрещна в началото на парка. Не съм сигурна, че „парк” е точната дума. Едно пространство, заобиколено от портокалови градини. Едно кътче, на разстояние ширината на едно шосе от града. Едно истински зелено място, покрай което миналото лято съм минава по два пъти на ден, без да подозирам, че съществува.

 

Нищо особено, си казват някои. Особеното е, че е близо до града, а човешката намеса е дотолкова, доколкото да се осигурят елементарни удобства. Както пише и на табелата, това естествено природно пространство е с ниска степен на трудност и е пригодено за всички, т.е. и за деца, и за възрастни, и за инвалиди.

Моята връзка с природата не е от най-задушевните. Спорадично се докосвам до нея когато, обикновено след дълги уговорки, придружавам съпруга ми на риболов. Но вече знам къде ще прекарвам по няколко часа в седмицата, без дори да е необходимо да заменям „градските” си обувки с туристически.

 

 

П.П. Чувала съм за „магарето на моста”, но го видях под моста.

 

На БДЖ, с любов !

„Град без гара не е град!”- казваше прабаба ми, когато се оплаквахме от денонощния трясък на маневриращи вагони. А нейният град започваше от гарата. Показваше ни избелели снимки на кална улица успоредна на железопътната линия. И първите къщи, и първите дюкяни. Разказвяше ни как прането се покривало със сажди, когато минавал парен локомотив.  Въпреки че никой от рода ни не е бил пряко свързан с железниците, косвено препитанието на фамилията /”семейният бизнес”/ е зависело от развитието на Железницата. „Железничар” за нея беше уважително обръщение.
Сега тази стара  улица не е кална. Сега е главна. И все още започва от гарата. А гарата е железопътен възел. И площадът е зад гарата. Изобщо „гарата”е синоним на „центъра на града”. В този град премина моето детство. В центъра,  „на гарата”. Ученическите ми ваканции са преброими, но непреброими са пътуванията ми към и от този град. През Дефилето. Красивото Искърското дефиле!

Години по-късно, по ирония на съдбата /или не/, животът ме свърза с железничар. Машинист. Дните летяха ту бързо, ту експресно , винаги по разписание и понякога - със 120 км/ч. Запознах се с много хора, за които железничарството беше не просто професия, а отговорност, съдба и... любов. Издържливи, калени мъже, уверени в себе си, способни да преодолеят всяка една трудност. И непрекъснато говорещи за електрически вериги, тотмани, пантографи, затворени и отворени семафори, повески, профили на пътя, за рисковите моменти и отстранените в нормата на 5 минути повреди.  Тогава все още „железничар”звучеше уважително. Някои от тях имаха късмета да се пенсионират,  други не доживяха – загинаха при катастрофа. Трети – напуснаха, а четвърти – все още са железничари.

Днес някои от тези мъже, които някога са ви возили в експресите до морето, ви возят от „Младост” до „Обеля” и обратно. Да работиш в „метрото” е престижно. И платено. Само с любов към професията не се живее. И за чест не се работи.  Днес да си „железничар” е по-скоро унизително.

15 години по-късно Дефилето си е на същото място. И Балкана, и Искъра, и скалите...  Само релсите са стари и уморени, а влаковете преминават със старческа скорост покрай запустели спирки и кантони.

„Град без гара не е град... ” А какво ли е държава без железници?

Жълто, синьо, зелено

Снощи за пореден път бях на родителска среща. По моите предвиждания – предпоследната в живота ми. И поради този факт очаквах, че нищо не може да ме изненада. Все същите познати лица – директор, зам.директори, малко промени в учителския състав и нови попълнения в родителските редици. Същите общи указания, норми и правила. Едно от тези правила забранява поименното обсъждане на учениците на обща родителска среща, което автоматично я превръща в половинчасова сказка в стил „по принцип”.

И все пак изненадата ми дойде от съвсем неочаквана посока.

Класната стая почти по нищо не се отличаваше от нормалните училищни стаи, които си спомням от моето детство - подиум, черна дъска, учителска катедра... И неизменната закачалка на стената. Спомняте ли си дългата дървена дъска с много „качки”, на които отрупвахме връхните си дрехи? Е, тази беше в малко по-модерен вариант, но на същия принцип.

Не беше отрупана, впредвид тукашните метеорологичните условия - времето все още е слънчево и сухо. Но... там висяха три големи пластмасови торби – тип”пазарски”. Три торби в три цвята – син, зелен и жълт. Три торби за разделно изхвърляне на отпадъците.

Може да е смешно и безотговорно от моя страна в позицията на родител, но това беше основното, което ме впечатли от срещата. Три торби в три цвята - елементарно и гениално. Не струва скъпо и не коства усилия.

Учебната годината е важна и ще бъде тежка. Убедена съм, че учителите ще дадат всичко от себе си, а децата ни /всъщност вече младежи, настроени бунтарски към този свят и живот/, ще намерят сили да се справят с всяко ново предизвикателство. И заедно с това, по един съвсем простичък начин, дори те самите неосъзнавяйки, ще придобият елементарния навик да изхвърлят хартията в синия плик, пластмасовата опаковка – в жълтия, а стъклената бутилка – в зелената торба.

Поставям „Отличен” на училищното ръководство. Образованието на децата ни не е просто математика, физика, литература... И възпитанието не приключва с биенето на звънеца.

Ламарини

Това е миниатюрна част от следите, които оставяме от присъствието си на тази планета. Тъжна картинка! Купища ламарини – ръждиви паметници на нашето благополучие в гробището на консуматорските ни потребности и капризи.

„Кризата също е екологична”

Този надпис прочетох близо до бензиностанцията в едно испанско село. „Кризата също е екологична” - думи, изписани с черен спрей върху бетонната стена срещу контейнерите за разделно изхвъляне на боклука. Думи, които първо ме накараха да се усмихна, защото ми се сториха забавни, но минута по-късно ме накараха да се замисля, защото в тях има голяма доза истина.

Заради кризата отлагаме 1000-километрово пътуване, с което спестяваме два резервоара гориво и съответното количество изгорели газове.
Заради кризата излизаме от супермаркета с по-малко на брой найлонови торбички и с по-малко продукти, чиито картонени или пластмасови опаковки отиват на боклука.
Заради кризата гасим лампите и излишните ел.уреди, страхувайки се от изненади във фактурите за ток.
Заради кризата мигновено поправяме капещата чешма или течащото тоалетно казанче, знаейки, че всяка капка се отразява със съответната си парична стойност в месечната ни сметка за вода.
Заради кризата строителството замря, което означава по-малко шум и прах. И по-чиста вода, защото фабриките работят на намалени мощности.

Заради кризата неволно-принудително спазваме някакво поведение, което при нормални условия би могло да се нарече „екологично”. По време на криза, без да осъзнаваме, загрижени единствено за собствените си изтънели джобове, облекчаваме природата, даваме й възможност за глътка чист въздух.

Кризата, с разрушителното си въздействие върху консуматорските ни навици, може и да се окаже полезна. Представете си, че докато излезем от нея, нашето принудително екологично поведение току-виж се превърнало в постоянно екологично съзнание.

Оризище

Не съм предполагала, че едно поле, засято с ориз, може да бъде красиво.

Лято в града до морето

Знаете вече, че това лято няма да мърдам от града. Само че, градът е до моретооо! Затова обещавам повече да не мрънкам. На всичкото отгоре имам право на избор – сенчестото спокойствие на градския парк или парещата лудница на морския плаж.













Изборът е според настроението и местоположението ми.


.