70

Някой някога ми каза, че след определена възраст годините започват да изтичат скоростно. Има нещо вярно.

Доскоро не обръщах внимание на възрастта си, но започнах да се замислям за нея. И то не на собствените ми рождени дни, а на празниците на децата ми. Те - пораснали, а пък аз  – все още млада (минутка за реклама).  

А какво ли си мисли днес моята майка? И  тя си мисли същото, само дето след „млада” добавя „баба”.  Че е баба е сигурно. А младостта е относителна мярна единица и не се определя само от външния вид.  

 

 

Днес нашата млада баба има юбилей. Навършва 70 години.

За една майка и баба на емигранти най-безценният подарък е самолетен билет. Днес ще празнуваме заедно.

 

Подранила пролет

Днес е типичен мартенски ден -сутринта валеше, на обяд изгря слънце, което облаците побързаха да скрият. Но напук на променливото метеорологично настроение десетки калинки, пеперудки, пъстри цветя и пъргави зайчета превзеха асфалтовата площ в нашия квартал.








Участници са децата от близкото началното училище. Не съм наясно какъв е поводът за този пъстър карнавал, но шумоленето на детските гласчета, топуркането на детските крачета и веселия марш на детските бабрабанчета припомниха, че пролетта е съвсем наблизо. А улиците са много по-красиви, когато автомобилния трафик е изместен от усмихнати малчугани.
.

Мартеница през октомври

Напоследък често се стряскам от нещата, които вълнуват 17-годишната ми дъщеря. Или по-скоро от нещата, които не могат да я развълнуват. Промените на възрастта й настъпват бързо и все съм нащрек. Плановете и идеите й за бъдещето се променят почти ежедневно. Домашно упражнение е трудно, задачата е „тъпа”, а пък да не говорим за „гадния” латински и „скапания”старогръцки. Въпреки че продължава да поддържа добър успех, все ми се струва, че изразходва повече енергия да търси по-лесния начин, отколкото да полага усилия и амбиции.

Така си помислих и когато ми каза, че по английски език трябва да подготвят едночасова презентация по свободно избрана тема. Проектите се правят в екипи от 3-4 съученици. Тя е в „българската групичка” , т.е. заедно с другите две българчета в класа и ще представят България. „Аха – не се сдържах аз – България значи, защото ви е най-лесно.”

Очаквах, че набързо ще нахвърлят нещата, които години наред разказват и преразкават за България. Оказа се обаче, че изобщо не е лесно. Не е лесно да пишеш за нещата, които носиш в сърцето. Дори и да си на 17. Не е лесно да опишеш мама, въпреки че я познаваш до болка. Не е лесно да представиш родната си страна, която почти не познаваш, но обичаш по някакъв странен начин –непретенциозно,чистосърдечно, по детски.

Докато часове наред планираха и събираха материалите се вълнуваха искрено. Бяха сериозни и същевременно се забавляваха. Знаех си, че знаят много за България, но разбрах и колко много не знаят. И причината не се крие в това, че са израснали в чужбина. Причината е възрастта им - родени са „след демокрацията”. Опитвах се да отговарям разбираемо на всеки техен въпрос, но как да им обясня какво значение има падането на Берлинската стена , какво е Желязната завеса. Да, учили са го по история и все пак...какво е? И какво точно е станало на 10 ноември? И какво е било преди?...

Изненадана бях от амбициозното им ровене в Интернет в търсене на факти и снимки. География, история, празници, фолклор, българска кухня... Киселото мляко и бацилус булгарикус... И бялото сирене... Сурвакари, коледари, нестинари... Българската роза... И фолклорна песен... И гайди...И клип с хоро и ръченица ...И снимка с българската азбука...И...Въодушевлението им растеше и непрекъснато добавяха и още, и още... И Баба Марта...И кокиче...И мартеничката!

Помогнах им в техническата подготовка на презентацията и ги оставих да се борят с българо-испанско-английския превод на текста. Разпределиха си темите и репетираха още час. Привечер изглеждаха доволни от работата си, но все още умуваха. Имаха чувството, че нещо липсва . Изведнъж им хрумна идеята да занесат и мартеница в училище. Една такава голяма... Майката на едната „съекипничка” я е правила. Какво като е октомври! А пък майката на другата ще сготви баница.

На другия ден по време на голямото междучасие получих обаждане. Дъщеря ми искаше да позная какво оценка „имаме”. 10! „Десетка, мамо, десетка за България! ”

Толкова се вълнуваше, че трудно отделях думите й. Всички слушали внимателно, гледали в захлас хорото и ръченицата. Госпожата поискала копие от презентацията, за да я покаже на нейни приятели-българи. Баница имало за всички, но първите парчета били награда за правилно отговорилите на въпросите за България – как се казва президента и кога е националния ни празник. А пък всички запомнили Баба Марта. И мартеницата останала на стената.

Десетка за България в час по английски. Ами... развълнувах се и аз, но не от оценката. По-важното е, че 30-тина млади момчета и момичета от различни националности са опознали и харесали България. А най-трогателното е, че стената в една испанска класна стая е украсена с мартеница – едно червено-бяло късче от България. Нищо, че е октомври!

Жълто, синьо, зелено

Снощи за пореден път бях на родителска среща. По моите предвиждания – предпоследната в живота ми. И поради този факт очаквах, че нищо не може да ме изненада. Все същите познати лица – директор, зам.директори, малко промени в учителския състав и нови попълнения в родителските редици. Същите общи указания, норми и правила. Едно от тези правила забранява поименното обсъждане на учениците на обща родителска среща, което автоматично я превръща в половинчасова сказка в стил „по принцип”.

И все пак изненадата ми дойде от съвсем неочаквана посока.

Класната стая почти по нищо не се отличаваше от нормалните училищни стаи, които си спомням от моето детство - подиум, черна дъска, учителска катедра... И неизменната закачалка на стената. Спомняте ли си дългата дървена дъска с много „качки”, на които отрупвахме връхните си дрехи? Е, тази беше в малко по-модерен вариант, но на същия принцип.

Не беше отрупана, впредвид тукашните метеорологичните условия - времето все още е слънчево и сухо. Но... там висяха три големи пластмасови торби – тип”пазарски”. Три торби в три цвята – син, зелен и жълт. Три торби за разделно изхвърляне на отпадъците.

Може да е смешно и безотговорно от моя страна в позицията на родител, но това беше основното, което ме впечатли от срещата. Три торби в три цвята - елементарно и гениално. Не струва скъпо и не коства усилия.

Учебната годината е важна и ще бъде тежка. Убедена съм, че учителите ще дадат всичко от себе си, а децата ни /всъщност вече младежи, настроени бунтарски към този свят и живот/, ще намерят сили да се справят с всяко ново предизвикателство. И заедно с това, по един съвсем простичък начин, дори те самите неосъзнавяйки, ще придобият елементарния навик да изхвърлят хартията в синия плик, пластмасовата опаковка – в жълтия, а стъклената бутилка – в зелената торба.

Поставям „Отличен” на училищното ръководство. Образованието на децата ни не е просто математика, физика, литература... И възпитанието не приключва с биенето на звънеца.

Татковци в криза

Онзи ден без да искам подслушах един разговор между голямата ми дъщеря и нейна приятелка. Момичето попита: „ На твоя татко как му се отразява кризата на 50-те...? Моят тати... обичам си го много, но напоследък е непоносим. Дали наистина е някаква криза на възрастта или го мъчи нещо друго - не знам. Затова те питам твоят променил ли се, нали и той е почти на 50?...”

Дъщеря ми, която ама хич не обича да споделя, само смрънка: „А...неее...Тати преживя трудно смъртта на баща си... тогава се беше променил...за малко ... Сега не е...Но...е, отвреме-навреме наистина е непоносим.”

Първоначално се заслушах в думите им, защото ми стана мило, че 20-тина годишни момичета, говорейки за бащите си, използват думичката „тати”, а не „баща ми”. После проумях същината на разговора. Те не се оплакваха от родителите си, те се притесняваха за тях. Осъзнах, че всъщност децата ни не са толкова егоистични спрямо нас, колкото съм предполагала. Така както ние се страхуваме за промените в живота им, по същият начин и те ни наблюдават и се притесняват.

Не разбрах до какъв извод стигнаха младите момичета – са или не са техните татковци в криза? Не доизслушах разговора им до край -достраша ме да не започнат да обсъждат и кризите на майките си. Но пък техният разговор ме накара да се замисля...

Кризата на възрастта на „нашият татко” бях оставила на заден план, съсредоточена върху пубертетните кризи на дъщерите си. А пък и то какви ли мъжки кризи няма – до 30 ги държи пубертета, после- криза на 40-те, на 50-те, на 60-те..., нервни кризи от загуба на работата, от биреното коремче, от първият бял косъм, от инфаркти и болести!... Мъжете не са по-малко суетни или страхливи от жените, това е факт.

Нашият татко, нали и той е мъж, също премина през няколко етапа, но понеже е заобиколен от жени, капризите му минават почти незабелязано. Винаги е бил отговорен баща, но до 35-годишна възраст приемаше проблемите с лекота, справяше се по момчешки безгрижно, забавляваше се и играеше с дъщерите си и се пъчеше гордо с тях. Особено в парка, заобиколен от млади майки. /Усмивка!/

Около 40-те изведнъж стана много сериозен в отговорностите и задълженията, живееше и мислеше само за децата си, преживяваше тежко всяко тяхно непокорство. Дори си поплакаше, търсейки вината в себеси, сякаш беше забравил за своите младежки бели, пререкания, непослушания. Или може би се страхуваше те да не повторят неговите грешки. А това е непредотвратимо – всеки прави своите малки грешки, за да се поучи от тях!

Сега, близо до 50-те, се научи да прикрива притесненията си. Сивите коси, килограмите и повишената кръвна захар оправдава с възрастта си. Опитва се да си придава вид на непукист, но...все още е неспокоен за много неща, които касаят „децата”... Късите поли не го дразнят, но грима и геловете ...УФ! Не спира да мърмори, че „ жената е хубава, когато е естествена”. В съботните вечери уж заспива спокойно, но през час тревожно поглежда часовника, докато чуе хлопването на входната врата.

Колкото и да е странно, нашият татко прие първите влюбвания на дъщерите ни по- леко от мен - без никакви условности и ревниви изблици. За сметка на това често тайничко ми споделя страха си от болката и разочарованията, които биха изпитали при евентуална раздяла.

A най-голямото му притеснение, което не може да прикрие по никакъв начин, е образованието им. Вътрешно е горд с техните постижения, но наяве вместо похвала, изразява само недоволството си. Винаги можело повече. Тук допуска грешка, като все още не може да им прости временните разпускания, резултат от пубертета. Въпреки че всяка от тях вече избра своя път, четат упорито и постигат много добри резултати, той все още им натяква за ланския сняг. Това е основната причина за конфликт между нашия татко и „децата”. Тогава той става непоносим, а дъщерите – нацупени и сърдити

И в този ред на мисли, без никаква научна обосновка, задълбочени анализи или неопровержими доказателства, стигнах до простичкият извод, че ... кризата на бащите е в пряка зависимост не от собствената им възраст, а от възрастта на техните деца.
Малки деца – вдетинени татковци, големи деца – сърдити татковци.

Две родини

От няколко дена една мисъл не ми дава мира...
Ще започна по-отдалеко. За мен, както и за повечето емигранти, 3 Март беше обикновен работен. Споменавала съм и друг път за разминаването на празниците и делниците на емигрантите. Тази година отбелязахме Националният празник на България няколко дена по-рано, в края на февруари, с премиерната прожекция на документалния филм”Имигранти”. И за това вече писах.Но оттогава мислите ми се въртят около поздравителното обръщение на един от официалните гости – местен политик. Преминавайки през материята на политиката за интегриране на имигрантите и съжителството на различни националности в „една област, в която живеем всички, има място за всички и всички участваме равноправно”, той каза:

„Това е Област Валенсия, която ни обединява с езика, със законите и общата история, която малко по малко създаваме заедно.Това е нашата политика за интеграция. Нашата политика за интеграция е да предадете на децата си любовта към Родината, която са оставили назад и никога да не прекъсват връзката си с нея. Затова са много важни асоциациите по общности, които създавате и които подкрепяме. Предавайте на децата си българският език, любовта към православната църква, картините от пейзажа, аромата и небето на България.И историята й, така както вашите родители, и техните родители, са разказвали на вас. Но живеейки тук, разказвайте им и валенсианската история. Нека знаят, че и Испания е една велика страна и че областта, в която живеят има подобна на вашата история.Съвсем спокойно в техните сърца могат да съжителстват две родини.”

„Съвсем спокойно в техните сърца могат да съжителстват две родини.”-това са думите, които не ми излизат от главата вече цяла седмица. Първата ми реакция беше:”Невъзможно е!”. После дълго мислих, прехвълях и анализирах случки и събития. Дори започнах по-обстойно да се вглеждам в жестовете и да се вслушвам в думите на българите, които срещах.

Невъзможно е за емигрантите от моето поколение, за по-възрастните от мен и за по-младите, които са отраснали в България. За нас България си остава единствената Родина, а Испания е добрата и грижовна мащеха, която харесваме и дори обичаме. Какво е Родината? Мястото, където сме родени, детските ни игри, първите приятели, първата учителка, първото А и първото Бе, първата любов, мама, татко. Слънчеви дворове, тихи улички, зелени поляни, морския бряг. Съкровени спомени, които суровата и сива действителност не може да измести от съзнанието ни. Една тънка невидима нишка, която здраво ни свързва с България, в който и край на света да се намираме. Нишката на нашите спомени...

Но за децата, родени или пораснали навън, нещата стоят по-различно. Те имат родно място, но то не е в България. Те играят, учат, сприятеляват се, но не в България. Мама и тати са до тях, разказват им за България, учат ги да пишат и четат българските буквички, но техните първи, най-чувствителни спомени няма да са от България. За тях България е едно дълго пътуване и един летен месец, прекарани при баба и дядо. Те знаят какво е „patria”, а „Какво е Родина?” научават в неделните български училища.

Може би в детските сърца наистина е възможно да съжителстват две родини?! Дано да е възможно! Защото ако не е така, едната ще бъде изместена от сърцата им. И,колкото и да ми е мъчно да го изрека, това може да е България.

Дали е възможно да обичаш две родини? Ще разберем след години, когато тези деца пораснат.

Преди 20 години и ... след това

Преди 20... бях на 20 години. Преди 20 години на днешния ден седях пред екрана и гледах Първа програма.. Не мисля, че в този момент осъзнавах ясно какво точно се случва. Спомням си Тодор Живков - дребен ,сякаш безвъзвратно остарял само за един ден . Бай Тошо – онзи смешен образ, който баба ми „чумосваше”, когато се появаше на синия екран,образът от вицовете, които се разказваха тайничко и тихичко, седеше свит на стола и гледаше уплашено през очилата си.

Преди 20 години... един от най-сериозните предмети в университетитe бяха „История на БКП”, „Марксистко-ленинска философия”... По-сериозни от чертането, математиката и физиката. Залите – задължително пълни, иначе няма заверка на семестъра. Преподавателите по тези важни предмети – и те сериозни, чак страшни. Муха да бръмне в аулата, ще се чуе. Но един ден нашият млад доцент ни изненада с романтизма си – загледа се замечтано през високите прозорци, които откриваха гледка към отсрещната стена на зданието и въздъхна: „Чудя ви се как можете да учите в тази сива сграда?!”. Тишина. После леко жужене. Беше ясно, че не се очаква някакъв отговор от наша страна, но изневиделица прозвуча контра-въпросът: „Аз пък се чудя защо учим всичко това?!”. Край с романтизма. Преподавателят тупна с юмрук по катедрата и със сух и злобен глас ни разясни: „Но как, колеги!...Вие сте бъдещи инженери. И като такива се очаква, ще станете ръководни кадри. А не може да сте добри ръководители, ако не познавати добре Историята на Нашата Партия!”.

Месец по-късно отмениха този предмет. И няколко други. Пет години по-късно се дипломирахме. Така и не станахме ръководни кадри, а си останахме „прости инженери”. Може би защото не доучихме Историята ...?! Или защото бяхме от „обърканото поколение”. Поколението, което израстна с „Чавдарчето е примерно дете – помага, труди се, чете” /по памет/, с картонените пионерски поръчения и комсомолски доклади. Поколението, което искаше промени, но не беше готово да се справи с цинизма и грубостта на прехода. Поколението, което стоеше изпъчено и вярваше, че има сили и способности да тича с „вятъра на промяната”. Поколението, което същият този вятър обрули.

Като дете все ми беше чудно защо нито един от близките ми роднини не беше член на БКП – всички попълваха графата с „ОФ”. И защо моят дядо не ми разказва партизански истории, като дядото на моята съученичка, който бил „ятак”. И защо прабаба ми плаче тайничко, когато отвреме на време отваря една стара кожена чанта и вади от там едни големи късове хартии. „Облигации” им казваше, а на мен ми обясняваше, че са лотарийни билети, затова проверява номерата им във вестника.

Днес ми е чудно защо в същото време все ме учеха – не лъжи, не кради, учи...!
И аз не лъжеш, не крадях, учех... Бях примерна... Не мразех никого, помагах, изслушвах... Репчех се срещу всяка несправедливост и вярвах, че доброто винаги побеждава... Е, как да съм подготвена за живота – онзи истинският, грубият, пълен с измами и лъжи!

Преди 20 години... станах и майка. Връстниците на демокрацията не знаят нищо за чавдарското калпаче, червената връзка и комсомолското поръчение. Или поне знаят само това, което виждат по „старите” филми и учудени ни питат на какво се смеем.

Връстниците на демокрацията вече са 20-годишни - пълнолетни хора, оформени личности, с принципи, с мечти, направили своя житейски избор или все още лутащи се... Те не знаят какво е показен магазин,корекомско яйце и не си си спомнят празните щандове, купоните и опашките за бензин... Знаят много други неща. Знаят какво е кредит, ипотека, лихвен процент, кога се плащат фактурите за ток и вода... Знаят за глобалното затопляне, за гладуващите деца от Третия свят... Знаят какво е световна криза и свински грип... Знаят какво означава „мутра”, „мутреса”, „корупция”, „джип”, „наркотици” ... Знаят какво е насилие...Знаят какво е благотворителност... Знаят какво е партия и знаят какво е избор... Чували са за „социализма” и си мислят, че знаят какво е „демокрация”...

Нашите деца знаят много повече от това, което знаехме ние преди 20 години... Надявам се да знаят и урока „Не лъжи, не кради, учи!”... Надявам се те да са по-доброто поколение... И да не чакат още 20 години, за да го разберат...Надявам се...

10 правила за отглеждане на престъпник

Току-що се прибирам от родителска среща. Учебната година започна преди месец, така че проблеми – все още никакви. Освен нормалните за едно държавно училище с 1500 ученика на възраст между 12 и 18 години. И тази година ни бяха припомнени правилата за „съжителство” в учебното заведение – задължения, права, отговорности. Новост тази година е уеб-страницата на училището, където родителите всеки ден могат да се информират дали тяхното дете е присъствало и дали има някакви забележки по поведението му. Досега това се правеше ежемесечно, с обикновено писмо, което доста често се губеше /по разбираеми причини – взависимост от това кой пръв ще отвори пощенската кутия/.

Особено внимание беше обърнато на родителите, чиито 15-16 годишни деца тази година завършват задължителното ниво на обучение /в Испания/ и трябва да изберат своя път - спират дотук или искат да продължат. Имаме една учебна година, в която съвместно родители, учители и психолози да ориентираме децата си в обстановката. Изборът е техен.

Както всяка година, вече четвърта подред за мен, ни се предоставят цял куп фотокопия -на учебната програма, имената и приемните часове на учителите, основните норми на училището и един и същ списък на основни съвети към родителите – да създаваме природосъобразни навици у децата си, да ги приучваме на отговорност и поделяне на домашните задължения, да разговаряме с тях, да ги възпитаваме в респект към всички и да не забравяме, че нашите деца също са личности. Различното тази година беше, че на гърба на този лист имаше още 10 съвети към родителите :

10 правила за отглеждане на престъпник

1. Започнете от ранно детство да давате на своето дете всичко, което пожелае. Така ще расте убедено, че целият свят му принадлежи.
2. Не се притеснявайте за възпитанието в етични и морални ценности. Изчакайте го да порасне – тогава ще може да се самовъзпитава.
3. Когато говори мръсни думи, смейте се. Така ще го насърчите към още по-забавни и остроумни действия.
4. Не го хокайте и никога не му казвайте, че е направил нещо лошо. Така може да му създадете комплекс за вина.
5. Прибирайте вие всичко, което то е разхвърляло – книги, чехли,дрехи, играчки.Така ще свикне да прехвърля отговорността на другите.
6. Оставяйте го да чете всичко, на което попадне. Грижете се за това неговите прибори и съдове да са стерилно чисти, но не и за това, че главата му се пълни с боклук.
7. Вдигайте по-често семейни скандали пред детето си .Това ще е добър пример по-късно, когато създаде своя фамилия.
8. Давайте му толкова пари, колкото поиска. Не го карайте да си мисли, че за да разполага с тях, е необходимо да се труди.
9. Удовлетворявайте всички негови желания, апетити, удобства и удоволствия. Лишенията и строгостта могат да отнемат надеждите му и да го провалят.
10. Бъдете винаги на неговата страна при всеки конфликт с учителите и съседите. Знайте, че всички те са предубедени спрямо вашето дете и искат да го опропастят.

Шега или не, положението е сериозно. Родители, този избор е ваш!

Правилата

Какъв ли би бил животът ни без правила? Може би щяхме да сме ято волни птици, преплитащи се в крилете си. Или щяхме да сме глутница от самоизящащи се вълци. Или блеещо стадо овце, захождащо насам-натам без посока. Не, не бихме могли да бъдем нито ято, нито глутница, нито стадо. И при тях има правила. При хората просто ще цари хаос.

Най-обикновеният и болезнен пример за това е движението по пътищата.Тази динамична житейска игра, в която участваме всеки ден, има строги правила и ако не ги спазваме, става опасна. Независимо дали сме зад волана или сме пешеходци.

„Всяка година при автомобилни катастрофи загиват 330 000 млади хора по целия свят.Това означава, че на всеки час умират 34 младежи и други 408 са ранени. От пострадалите около 38% са с мозъчно-черепни травми.Като цяло, в индустриализираните страни всяка втора смърт на млади хора между 15 и 30 години, е резултат на пътно-транспортно произшествие.”

Това е началната страница на една образователна брошура, която дъщеря ми беше захвърлила на холната масичка. Насочена е към младите,но си заслужава да я разлистим. Изписани са десетки факти, обяснения, интересни подробности – против шофирането след употреба на алкохол, наркотици и други упойващи средства. За използването на предпазни колани – дори и на задната седалка, за въздушните възглавници или поддържащите главата възглавници на седалките.За използването на каски - сериозен проблем в страни като Испания, където „книжката за моторче” се изкарва на 14 години.

На втората страница изложението започва с въпроса„За какво говорим?”. За съжаление,този въпрос, пренебрежително махайки с ръка , си задават и много от нас - прескочили посочената възрастова граница. За какво говорим ли?! За правила и закони... Ха, неща, които всички знаем! Не,не става въпрос само за правила. Говорим за възпитание и отговорност.

На пътя не съм и никога не съм била агресивен шофьор. И не без самочувствие мога да твърдя, че съм добър шофьор /мъже, хилете се колкото искате!/ - с двадесетгодишен, почти ежедневен опит зад волана. За тези години имам само една драскотина на дясна задна врата и една глоба за превишена скорост. Била съм свидетел на катастрофи, нелепи дребни инциденти и много лудост по пътищата.

От дете съм възпитавана да спазвам определени правила и норми. Не само при шофирането, но и при общуването ми с хората около мен. И никой не може да ме убеди, че „правилата са създадени за да се нарушават”. Спазвам правилата по убеждение. Започнах да се запознавам с тях още от 10-годишна, когато баща ми, под формата на игра ме изпитваше за знаците по пътя и ми обясняваше правилата за движение. А в основата им аз виждах респект и коректност към всички участници. Продължих същата игра и с моите деца. Тук идва ред на гръмкият израз „родителски пример”.

Алкохолът. За мен не е проблем, защото почти не употребявам. Не съм си позволявала да сядам зад волана дори и след една глътка уиски. И не сядам в кола, чийто шофьор е употребил алкохол. Ако децата ви виждат как спокойно сядате зад волана след 2 бири или едно уиски и си казвате „Какво толкова!”, бъдете сигурни, че и те утре ще направят същото. Винаги сме се споразумяли със съпруга ми – който шофира - нито капка алкохол. Днес децата се организират по същия начин – предварително се уговарят с приятелите и за „шофьорът на вечерта” – нито капка алкохол. Купонът или дискотеката дори са по-забавни, когато си трезвен.

Предпазният колан. Не можете да ме убедите, че ви пречи, докато шофирате-недомислено оправдание. Той е един от основните компоненти на пасивната безопасност.Предпазва ни от „изхвърляне” от колата, от удар в челното стъкло, волана или арматурното табло, както при челен удар, така и при удар отзад или преобръщане. Съществува вече 40 години и нито една друга система за безопасност не е успяла да надвиши неговата ефективност / дори въздушните възлавници/. Няма да ви убеждавам повече. Преди две години спрях да убеждавам и дъщеря си, която все се мръщеше, че трябва да си „сложи колана” дори и в града. След като заби нос в жабката при едно мое рязко спиране,/ а карах бавно, търсейки място за паркиране/вече не с е налага да проверявам дали си е сложила предпазния колан. Прави го сама, без подсещане.

Високата скорост. И несъобразената – също. Отпускам се и настъпвам педала на газта...само на магистралата. Приятно е, адреналинът се покачва, чувствам се волна като вятъра...Поглеждам стрелката на скоростомера - 150 км/час, а покрай мен продължават да прелитат маркови „самолети”... При тази скорост няма да ни спасят нито предпазни колани, нито въздушни възглавници, нито най-съвременните спирачни системи и компютърни технологии... И се питам необходимо ли е да се произвеждат автомобили за масова употреба, които развиват скорости далеч над допустимите ?! ...Отмествам крака си от педала и влизам в дясната лента. Спазвам ограничението и това не ме прави лош шофьор.

Шофирането в населено място е най-яркото отражение на „уменията” ни зад волана. Голям майсторлък е да завъртиш гуми и да прелетиш от светофар на светофар , за да спреш с цвилене на спирачки. А яростното натискане на клаксона и бесният слалом по градските улици или насред селския мегдан ни прави „голем шофьор”. Не спираме на пешеходни пътеки, размахваме пръсти и юмруци... Пред очите на нашите деца. А щом самите ние не успяваме да дадем пример на децата си за спазването на елементарни правила, как да изискваме от тях да са отговорни. Не само на пътя... И после четем черни статистики...

Та за какво говорехме? За правила и закони... Или пак стигнахме до възпитанието...

Разкажи ми за мястото, където живееш

Като дете живеех на една улица в един квартал на един град. С приятелите ми посещавахме една и съща детска градина, едно и също училище, завършихме една и съща гимназия. Живеехме в един малък пъстър свят, изпълнен със сигурност, спокойствие, игри и мечти. На никой и през ум не му минаваше, че ще се разпръснем. Първо ни разделиха различните университети, после различните професии и различните любови. Разпръснахме се в различни квартали, различни градове и ... различни държави. Малката улица в онзи квартал на онзи град ни събираше все по-рядко. И все някой отсъстваше поради неотложни проблеми там навън, в големия свят.

Днес ...собствените ни деца повтарят нашите игри в по-съвременен вариант, но на други улици в други квартали и други градове, дори други държави. . Всеки от нас отново живее в свой свят – за едни пъстър и динамичен, за други спокоен, за трети –сив и монотонен. Свързва ни само споменът за онази улица от детството. Улицата, която създаде истинското ни приятелство.

Днес... подсвиркванията и подвикванията под прозорците в тихите следобеди неусетно са изместени от модерните безжични телефони, мобилни устройства, чатене в Скайп, видео-разговори. Детските ни мечти бледнеят пред зрелите ни постижения... Или може би точно обратно - удобствата, които сме си осигурили, не покриват дори първа точка от дръзките ни младежки планове за живота. Редките ни, но продължителни телефонни и интернет- разговори се въртят около ежедневните проблеми, предстоящи житейски битки и неизменно завършват със спомени за нашата улица в нашия квартал на нашия град. И с „Разкажи ми за мястото, където живееш!”. След един подобен разговор ми хрумна идеята да опиша мястото, където живея сега.

В този момент детето на една позната имаше като домашно упражнение да напише съчинение на тема „Опиши своята стая”. Подразни ме заглавието. И съдържанието също. Детето с гордост описваше шарените мебели, наличието на компютър, скъпи играчки и видео игри... Замислих се къде е възпитателният момент в това упражнение. Стана ми страшно когато се запитах „А какви ли са мечтите на това дете?”. Ще има ли то спомени за някоя улица в някой квартал на някой град?! А какво ли чувстват тези, които все още живеят на уличката от своето детство?... Тогава у мен се появи желанието вместо мястото, където живея, да опиша мястото, където отраснах.

Така съвсем обърках идеите и желанията си. И двата текста стоят недовършени.

Ако опиша мястото, където живея сега, то неизбежно това описание ще прилича на туристически справочник, защото ще се оповавам на очите си – красотата, която виждам и нещата, които ме впечатляват или отблъсват. Ако пък опиша мястото, където отраснах , „съчинението” ми ще е нереално, защото съм се отдалечила на 20-тина години разстояние оттам и същевременно ще е много истинско, защото за мен това място не е просто една географска точка от картата на света. Ще описвам със сърцето си, ще описвам красотата, която другите не виждат, но аз чувствам.

Ако всеки от нас разкаже за мястото, където живее в момента, ще обогатим познанията си по география, история, ще научим любопитни неща , но ако разкажем за местата, в които сме отраснали, ще отворим сърцата си. А всички имаме нужда от това.

Направете го, дори сами за себе. Отворете сърцата си, дори изписаният лист да остане скрит някъде между изръфаните корици на тетрадката със спомени или във файла „Лични” на персоналния ви компютър.

Къде остана детството...

За всички възрастни, които са запазили детското в себе си...

Песен от филма "Войната на таралежите"- изп. Асен Кисимов

Ще сe видим пак, бабо!

Фотьойл. Възрастна жена. В скута й – вестник, книга, очила и дистанционното на телевизора. Ярко-червена блуза, която контрастира със снежно-бялата коса, оформена в къса подстрижка. Гледаше новините.

Това е образът, който остана запечатан в съзнанието ми при моето второ завръщане в България преди две години. Образът на моята баба. Книгата беше любовен роман от някаква нашумяла поредица, а вестникът беше ... вчерашен. Наближаваше 84-ят й рожден ден.

Когато ме видя, очите й засияха и на лицето й се появи познатата усмивка. „О, Албено, синенце!” . Обръщение, пропито с нежност, което използваше както в разговорите си с мен, така и с моите приятели, независимо дали са мъже или жени. „Синенца” нарича и моите дъщери, и съпруга ми. Избута вещите от скута си и понечи да се надигне, но артритът, с който се бореше от години, явно вече беше взел надмощие. Стисна зъби и направи втори опит – този път с по-голям успех. „Същата си е – помислих си – не се предава. Това си е тя – моята борбена баба.”, а на глас казах:
- Не ставай, аз ще поседна до теб!
- Не гледай датата на вестника – проследи погледа ми тя – От новините ще разбера какво се случило днес... То и светът стана един неелит!

„Неелито” - друга думичка, която бях забравила – използваше я като определение за нещо некачествено, лошо, некадърно.

- Сега разказвай, как сте там, добре ли сте? - и започна да ме засипва с десетките познати въпроси, които се повтаряха при всеки наш телефонен разговор през последните години. „ Децата в кой клас станаха ...вие какво работите...То там при вас сняг не пада , нали?”...
Чудех се как е възможно старческата деменция да оставя в съзнанието ѝ дълбоки бели бразди за дребните подробности, а от друга страна – толкова ясно, категорично, дори философски да асимилира сериозните проблеми.

- Ех, синенце, навсякъде можете да сте добре, стига да имате работа и дом. И да сте заедно...Аз гледам тук , на атласа... Имам си един . ..”Атлас мира” ... като чуя по телевизията името на някой град по света и не знам къде се намира, та потърся на картата...
- То, бабо, и географията се промени - пошегувах се аз, докато тя трескаво запрелиства страниците стария атлас за да открие картата на Испания . И млъкнах...защото градът , в които живеех сега , беше ограден с молив. Баба Олга не допускаше да се подгъват страниците на книгите, а да се драска върху тях беше още по-недопустимо. Нарушила е един от принципите си, за да открива бързо „нашето” място.


Поговорихме си доста, надълго и на широко, а аз междувременно извадих старите черно-бели спомени. Моят бебешки албум, албумът от ученическите ми години... Стари бележки, картички, пожелания...Как да отнеса всичко тези мили спомени на хиляди километри?! Баба Олга намести очилата си, взе единият от албумите и сякаш се пренесе в друг свят. Майка ми беше споделила, че напоследък често я заварвала да разглежда снимки – стотици снимки, стари и нови. Разглеждала ги вглъбено, с часове.

Дните на престоя ми бяха преброени и отлитаха бързо. Неусетно настъпи момента, в който куфарите стояха наредени до вратата, а таксито чакаше пред входа. Последни трескави напътствия от майка ми, от леля ми, добри пожелания от съседката... Потеглях отново на дълъг път... Баба Олга стоеше на вратата, подпряна на бастунчето. Бяхме пропуснали момента на трудното ѝ придвижване от хола до коридора. Някогашната стройна фигура сега беше прегърбена и свита от артритната болка, но стоеше с гордо вдигната глава. Както винаги.
- Лек път, синенце! Хубаво е , че сте добре...Ама сте далече...Е, това...животът понякога разделя...
- Довиждане, бабо, ще се видим пак!
- Ха-ха – пресилено се засмя баба – Няма за кога , Албено, няма за кога...
Очите ѝ бяха насълзени.

Тези насълзени очи не ми излизаха от главата през целия път – и в таксито, и по време на двучасовия полет. Осъзнах, че до сега не бях виждала баба Олга да плаче. За мен тя беше символ на смела и борбена жена. Спомнях си трудни моменти и житейски изпитания, в които тя беше човекът, който поемаше „командването” и разрешаваше проблемите с твърда ръка. Спомних си строгият ѝ поглед и вечерният час, който ми определяше. Спомних си досадните нареждания „Измий си ръцете! Подреди си дрехите! Първо си научи уроците, после игрите!”. Спомних си притеснението ѝ от прибързаното ми омъжване и радостта от появата на правнучките ѝ и това, че беше най-отзивчивата детегледачка „на повикване”, докато следвах. Спомних си как моите приятелки често търсеха баба Олга вместо мен, за да споделят проблемите, да потърсят съвет или просто да си поговорят... Спомних си стотици прекрасни моменти, прекарани с моята баба.


Днес...баба Олга е на 85 години / даже и половина/. Много се зарадвах , когато при поредното ми обаждане до България в телефонната слушалка прозвуча познатият глас на възрастна жена : „Да, кой? О, синенце, аз съм баба Олга. Майка ти отиде до...” Търпеливо изслушах подробностите. Последва кратко резюме на новия роман, който чете в момента. След това отговорих чинно на познатите въпроси : „ Децата в кой клас станаха? ...Вие какво работите?...То там при вас сняг не пада , нали?”... Накрая дочух тежка въздишка и следните думи: „Трудно е, синенце, докато са малки децата е трудно. После излитат...всяко по своя път... Тогава става още по-трудно.”

Да, мила бабо, знам че е така. Разбрах го в момента, в който видях насълзените ти очи. Ще се видим пак, бабо, сигурна съм, ти не се предаваш лесно, а и толкова много неща все още не си успяла да ми кажеш. Ще се видим пак !

На гости на един приятел

Всеки си има някакво мерило за богатство – за едни се изразява в парични единици и карати, за други – брой цилиндри и конски сили, за трети – кв.метри или брой етажи на спретнатата къщурка.

Моята мярка за богатство е приятелството. Изражението й е по-скоро качествено отколкото количествено. Това богатство се трупа дълго и трудно , но се стопява лесно, ако се промени мерната единица.

Аз съм милионерка, защото притежавам приятелства, изпитани през годините, споделяни в щастливи мигове и горчиви моменти. Моите приятели се броят на пръстите на двете ми ръце. Нишката на спомените за нашето запознанство се губи някъде далеч назад в годините – при люлката в детската градина или първия училищен звънец. Това са приятели,които аз обичам и приемам безрезервно както техните добродетели, така и дребните им недостатъци. Приятели, които ме обичат и ме приемат такава, каквато съм – вечно търсеща и все още не намерила правилния код за решение на неразрешимата главоблъсканица на живота .

Имам и един странен приятел. Познавам го отскоро, но имам чувството, че цял живот е бил до мен. А всъщност не сме се срещали все още лице в лице - срещнахме се в Интернет пространството . Там някъде, сред стотиците милиони и милиарди потребители, плуващи в безкрайните дълбини на това технологично чудо аз открих един истински приятел. Дори настроенията ни съвпадаха – от безнадежден романтизъм, през отчаян оптимизъм до сърдит реализъм...Споделяхме неща, които сме таили дълго време в себе си... Посланията ни, изпратени по оптичните кабели , мигновено прелитаха хилядите километри между двата компютъра, но... не достигаха до хората, към които са адресирани.

За това направих този блог – заради моите стари приятели, за да се срещам по-често с тях, в която и географска точка да се намират. А моят приятел реши да отвори една виртуална пощенска кутия- блогът „Писма до моите деца”, в която да събира своите писма до най-скъпите си същества . Те все още не могат да четат, но след време ще развържат розовата панделка на този безценен подарък и ще оценят стойността на бащиното си наследство.
Преди няколко дена получих покана от същия този мой далечен близък приятел - Татко Пепи, да напиша в неговия блог писмо до моите поотраснали деца, за което сърдечно му благодаря. Подвоумих се малко - някакси навлизам в неговото лично пространство, но реших - с удоволствие приемам да бъда негов гост.

Е, Татко Пепи, имаш поща:
http://pismadomoitedeca.blogspot.com/2009/07/blog-post_8033.html

Моля ви, говорете с детето си на български!

Следобедната жега бе достигнала своята най-висока точка. Плажът беше опустял, а туристите търсеха спасение в охладените от климатика крайбрежни заведения. В една сладкарница аз спокойно се наслаждавах на бързо топящия се сладолед и на разговора с вече порасналата ми дъщеря. Напоследък все по-рядко имахме време една за друга и в този момент се опитвахме да наваксаме пропуснатите моменти в общуването между майка и дъщеря.

На съседната маса се настанаха млада жена и 5-6 годишно момченце. Малките кръгли масички бяха разположени толкова близо една до друга, че неволно дочувахме разговорите си. Говореха на испански. Детето знаеше какво иска, дори препоръча на майка си какъв сладолед да избере. Дотук нищо впечатляващо – нормално е децата да се чувстват “в свои води” в една сладоледаджийница. Дъщеря ми започна да си припомня весели случки от детството си. Смеехме се и се забавлявахме, докато в един момент се от съседната маса долетя следната фраза: “Внимавай, накапа се!“.

Спогледахме учудено, но не защото сме чули българска реч – това е нещо нормално в град, в който живеят няколко хиляди български емигранти. Шокирани бяхме от факта, че до този момент майката говореше с детето си на испански. Миг по-късно се появи и бащата – едър българин. Поздрави ги и започна да споделя как е минал работния му полуден. Разговаряха на чист български език. Дотук добре, едно нормално семейство, което се наслаждава на момента, в който са заедно. Момченцето мрънкаше в знак на негодувание, че таткото ще трябва да се връща на работа и вниманието на родителите беше насочено изцяло към детето. Поуспокои се от обещанието, че утре ще получи цялото внимание на баща си, утре е неговия почивен ден – ще поритат топка или ще отидат на плаж, ще направят всичко, което пожелае. „Браво на този татко!”- казах си. Но... разговорът им продължи на испански, вследствие на което момченцето построи най-сложното и трудно разбираемо изречение, което някога бях чувала – невероятна смесица от испански думи, членувани “по български” и български думи, подредени “по испански”.

В този момент сладоледът ми загорча. Прииска ми се да извикам на висок глас: ”Родители, моля ви, говорете с детето си на български! Та вие и двамата сте българи!”

Не съм педагог, но дългогодишните ми наблюдения върху развитието на моите деца и децата на мои приятели и познати, т.е. българчета, отраснали или дори родени в чужбина, ме убедиха в безспорния факт – в детска възраст научаването на няколко чужди езици не е проблем. А родителите са тези, които трябва да ги насърчават. Това, че са родени или живеят в чужбина, не е пречка децата да не знаят родния си език. Особено на места, където българската общност е многобройна.

Чувала съм десетки оправдания или притеснения от страна на родители-емигранти, че децата им може би ще се объркат или ще се претоварят, научавайки двата езика. Нищо подобно – в малките им незатормозени главички има толкова много място и децата с лекота превключват от испански на български, от български на местния диалект и после отново на испански, в зависимост от средата или човека, с когото разговарят.

Родители- емигранти, говорете с децата си на български език! Неизбежно ще бъркат думички или понякога ще преплитат двата езика, но говорете помежду си на български. Имайте достатъчно воля и желание да им покажете българската азбука, научете ги поне да сричат българското четмо! От това децата само печелят. Да знаеш чужд език е богатство, но незнанието на родния език е ....безотговорност на родителите.