25 декември 2010
20 декември 2010
Малка снежна закачка
Моето Чувство за хумор напоследък ми изневерява. Изчезва без предупреждение и ме поставя в некомфортни ситуации, а пък когато се завърне ... не е същото. Едно такова разсеяно, раздразнително, уморено и отегчено. Даа, дааа, Моето Чувство за Хумор напоследък хич не е забавно.
Тази вечер пак ми скрои номер. Споделих сама със себе си, че не съм виждала сняг от зимата на 2001-2002 година. Дотъжа ми е за белите снежинки, за скърцащите бели пътеки, за снежния човек... Тогава Моето Чувство за Хумор подигравателно ми подхвърли: „Ами нарисувай си!”.
Поддадох се на провокацията - нарисувах си снежен човек. Морков за нос, тенджера на главата, стара метла... или нещо подобно.
„И въглени за очите. И за копчета.” – подхвърли ми досадно Моето Чувство за Хумор.
„ Сега пък въглени. Днес няма въглища, има парно отопление”- отвърнах аз.
„Ама пък ти и въображение нямаш!" – изсъска злобничко Моето Чувство за Хумор. След което добави по-меко:
„Недей така, че и мен ще разплачеш. Сега и в България да си, пак няма да можеш да си направиш снежен човек. Откъде ще вземеш снежинки, като там ги ловят още във въздуха!”
И така, заедно с Моето Чувство за Хумор нарисувахме това:
Може би е Снежен човек, а може би – Снежинко-уловител. Всичко зависи от гледната точка и най-вече – от настроението на Вашето Чувство за Хумор.
.
Тази вечер пак ми скрои номер. Споделих сама със себе си, че не съм виждала сняг от зимата на 2001-2002 година. Дотъжа ми е за белите снежинки, за скърцащите бели пътеки, за снежния човек... Тогава Моето Чувство за Хумор подигравателно ми подхвърли: „Ами нарисувай си!”.
Поддадох се на провокацията - нарисувах си снежен човек. Морков за нос, тенджера на главата, стара метла... или нещо подобно.
„И въглени за очите. И за копчета.” – подхвърли ми досадно Моето Чувство за Хумор.
„ Сега пък въглени. Днес няма въглища, има парно отопление”- отвърнах аз.
„Ама пък ти и въображение нямаш!" – изсъска злобничко Моето Чувство за Хумор. След което добави по-меко:
„Недей така, че и мен ще разплачеш. Сега и в България да си, пак няма да можеш да си направиш снежен човек. Откъде ще вземеш снежинки, като там ги ловят още във въздуха!”
И така, заедно с Моето Чувство за Хумор нарисувахме това:
Може би е Снежен човек, а може би – Снежинко-уловител. Всичко зависи от гледната точка и най-вече – от настроението на Вашето Чувство за Хумор.
.
14 декември 2010
На финалната права
През месец август писах за проблемите около издаването на нови документи. Редовете, написани по-долу отлежават цяла седмица в компютъра ми. Доста мислих дали ги публикувам, но все пак реших да ги споделя.
Истерията около безумната акция „Невалидните” /привидно/ поотшумя. Проблемите – съвсем не. През четирите месеца на изчакване се ядосвахме, спорехме, задавахме въпроси без да получаваме отговори, докато си затананикахме „Като ми пееш, Пенке ле, кой ли ми те слуша...”
Е, времето лети и заветната дата дойде. На 7 декември в 8.45 ч. се наредихме на опашката пред вратите на Консулството на РБългария във Валенсия. Ръсеше ситен дъждец. Ситен, ама мокър. Все така ми се случва – пред посолството и времето е сърдито.
Изненадах се от броя на чакащите. Опашката беше далеч по-малка от стълпотворението, което си спомням пред мадридското ни посолство. Имаше-нямаше 10-тина души. Поздравихме се групово с „Добър ден!”, но напрежението витаеше във въздуха. Напрежението и притеснението от неизвестността – дали днес „ще свършим работа”. Имаше хора от Барселона, от Мурсия, т.е.пропътували 300-400 км само в едната посока/=пари +време/.
Втората изнедада беше изключително възпитаното и любезното отношение на двете служителки, които ни поканиха в малката приемна на консулството. С новодошлите вече наброявахме към 20-тина души плюс две бебета. Обстановката стана много задушевна в истинският смисъл на думата, но несравнимо по-добра от висенето под проливен дъжд в двора на мадридската ни мисия. Разликата в обслужването също беше забележителна - търпение, толерантност и взаимно уважение. Но... дотук със суперлативите.
Имаше някакъв опит за въвеждане на определена организация, но съобразена предимно с улесняване работата на служителките, не и на гражданите. Разбира се, приехме техните извинения, че са само две и не смогват. Само след час и половина бяхме „си свършили работата”, което определено е рекорд в сравнение с предишните ни контакти с българското посолство в Мадрид. Не бяхме обидени и нагрубени, а дори излязохме с усмивка. Бяхме на финалната права – остават само още 3 месеца изчакване. Не сме сигурни обаче дали тези дни няма да ни извикат пак – отпечатъците от пръстите на съпруга ми не са „добри” /след четири опита и старателно бърсане на скенера/. Ако „колегите от България” намерят кусури, няма начин – ще се борим пак с това апаратче, въпреки че ръцете му едва ли ще станат по-нежни и ненаранени.
Най-впечатляващо от краткият ни престой в малката приемна на консулството беше честото използване на думата „глоба”. Май нямаше параграф, по който да не ни се вменява любезно, че сме виновни и трябва да изкупим вината си с глоба, закръглена на 20 евро. Евентуална глоба за несъответствие на постоянния адрес /по решение на „колегите” в България/. Задължителна глоба /20 евро/ за лична карта, изтекла преди повече от 30 дни. Задължителна глоба /20 евро/ за паспорт, изтекъл преди 3 месеца. И никакъв отговор на какво основание плащаш тази глоба, след като си поискал дата далеч преди да изтече този срок. Защо „без вина виновни” ни хвърлят в някаква просешка акция по набиране на средства в евро?!
Този въпрос аз лично зададох още през лятото в електронни писма към няколко инстанции и министерства. Единственият отговор дойде от съответния отдел на МВР, в който ми съобщаваха, че те си вършат работата в срок и всичко останало не е от тяхната компетентност. От „компетентните” обаче получих ... пренебрежително мълчание. /”Като ми пееш, Пенке ле, ..../
Аз пък не успях „на място” да взема час за смяна на моите документи - лична карта, изтекла през август /глоба!, в моя случай основателна/ и паспорт, валиден до следващият август , защото трябваше да изчакам да привършат с приемането на заявленията. Тетрадката беше на една ръка разстояние, но... Не ми се чакаше до обяд, затова заложих на телефонното обаждане следобяд. Фатална грешка! Един час неуспешно се опитвах да се свържа. Тези дни пак ще пробвам, дано успея да се вмъкна в графика преди глобата за „изтекъл” паспорт.
Малко информация с пожелания за ясни отпечатъци, точни адреси , „неглобяеми срокове” и за безоблачно придобиване на нови документи:
Записвания за подаване на заявления за нови документи в Консулството на РБългария във Валенсия: от 15 до 17 ч. на тел. 96 369 09 21. В момента записваха за месец март.
Такси: лична карта+паспорт /18-58 год/ - 30+41+1евро/за заявление/=72 евро. За всяко допълнително заявление /ако сгрешите при попълването/ се заплаща 1 евро.
Срокове: обикновена поръчка – 90 дни /евентуално/- т.е. ТРИ МЕСЕЦА след подаване на заявлението ТРЯБВА ДА СЕ СВЪРЖЕТЕ с консулството за да проверите дали документите са готови.
Ако имате нужда от удостоверение, че паспортът ви в момента се подменя, може да ви бъде издадено такова СЛЕДОБЯД/след 16 ч./ срещу 10 евро . Издава се на испански език /естествено/ , но НЯМА ГАРАНЦИЯ, че ще ви послужи –всичко зависи настроението в съответната испанска институция, пред която ще го представите.
Успех!
.
Истерията около безумната акция „Невалидните” /привидно/ поотшумя. Проблемите – съвсем не. През четирите месеца на изчакване се ядосвахме, спорехме, задавахме въпроси без да получаваме отговори, докато си затананикахме „Като ми пееш, Пенке ле, кой ли ми те слуша...”
Е, времето лети и заветната дата дойде. На 7 декември в 8.45 ч. се наредихме на опашката пред вратите на Консулството на РБългария във Валенсия. Ръсеше ситен дъждец. Ситен, ама мокър. Все така ми се случва – пред посолството и времето е сърдито.
Изненадах се от броя на чакащите. Опашката беше далеч по-малка от стълпотворението, което си спомням пред мадридското ни посолство. Имаше-нямаше 10-тина души. Поздравихме се групово с „Добър ден!”, но напрежението витаеше във въздуха. Напрежението и притеснението от неизвестността – дали днес „ще свършим работа”. Имаше хора от Барселона, от Мурсия, т.е.пропътували 300-400 км само в едната посока/=пари +време/.
Втората изнедада беше изключително възпитаното и любезното отношение на двете служителки, които ни поканиха в малката приемна на консулството. С новодошлите вече наброявахме към 20-тина души плюс две бебета. Обстановката стана много задушевна в истинският смисъл на думата, но несравнимо по-добра от висенето под проливен дъжд в двора на мадридската ни мисия. Разликата в обслужването също беше забележителна - търпение, толерантност и взаимно уважение. Но... дотук със суперлативите.
Имаше някакъв опит за въвеждане на определена организация, но съобразена предимно с улесняване работата на служителките, не и на гражданите. Разбира се, приехме техните извинения, че са само две и не смогват. Само след час и половина бяхме „си свършили работата”, което определено е рекорд в сравнение с предишните ни контакти с българското посолство в Мадрид. Не бяхме обидени и нагрубени, а дори излязохме с усмивка. Бяхме на финалната права – остават само още 3 месеца изчакване. Не сме сигурни обаче дали тези дни няма да ни извикат пак – отпечатъците от пръстите на съпруга ми не са „добри” /след четири опита и старателно бърсане на скенера/. Ако „колегите от България” намерят кусури, няма начин – ще се борим пак с това апаратче, въпреки че ръцете му едва ли ще станат по-нежни и ненаранени.
Най-впечатляващо от краткият ни престой в малката приемна на консулството беше честото използване на думата „глоба”. Май нямаше параграф, по който да не ни се вменява любезно, че сме виновни и трябва да изкупим вината си с глоба, закръглена на 20 евро. Евентуална глоба за несъответствие на постоянния адрес /по решение на „колегите” в България/. Задължителна глоба /20 евро/ за лична карта, изтекла преди повече от 30 дни. Задължителна глоба /20 евро/ за паспорт, изтекъл преди 3 месеца. И никакъв отговор на какво основание плащаш тази глоба, след като си поискал дата далеч преди да изтече този срок. Защо „без вина виновни” ни хвърлят в някаква просешка акция по набиране на средства в евро?!
Този въпрос аз лично зададох още през лятото в електронни писма към няколко инстанции и министерства. Единственият отговор дойде от съответния отдел на МВР, в който ми съобщаваха, че те си вършат работата в срок и всичко останало не е от тяхната компетентност. От „компетентните” обаче получих ... пренебрежително мълчание. /”Като ми пееш, Пенке ле, ..../
Аз пък не успях „на място” да взема час за смяна на моите документи - лична карта, изтекла през август /глоба!, в моя случай основателна/ и паспорт, валиден до следващият август , защото трябваше да изчакам да привършат с приемането на заявленията. Тетрадката беше на една ръка разстояние, но... Не ми се чакаше до обяд, затова заложих на телефонното обаждане следобяд. Фатална грешка! Един час неуспешно се опитвах да се свържа. Тези дни пак ще пробвам, дано успея да се вмъкна в графика преди глобата за „изтекъл” паспорт.
Малко информация с пожелания за ясни отпечатъци, точни адреси , „неглобяеми срокове” и за безоблачно придобиване на нови документи:
Записвания за подаване на заявления за нови документи в Консулството на РБългария във Валенсия: от 15 до 17 ч. на тел. 96 369 09 21. В момента записваха за месец март.
Такси: лична карта+паспорт /18-58 год/ - 30+41+1евро/за заявление/=72 евро. За всяко допълнително заявление /ако сгрешите при попълването/ се заплаща 1 евро.
Срокове: обикновена поръчка – 90 дни /евентуално/- т.е. ТРИ МЕСЕЦА след подаване на заявлението ТРЯБВА ДА СЕ СВЪРЖЕТЕ с консулството за да проверите дали документите са готови.
Ако имате нужда от удостоверение, че паспортът ви в момента се подменя, може да ви бъде издадено такова СЛЕДОБЯД/след 16 ч./ срещу 10 евро . Издава се на испански език /естествено/ , но НЯМА ГАРАНЦИЯ, че ще ви послужи –всичко зависи настроението в съответната испанска институция, пред която ще го представите.
Успех!
.
01 декември 2010
Коледен дух
Търкулна се и тази година. Сякаш вчера я посрещнахме, а днес вече се оттегля – остаряла и уморена. Измъква се тихичко, за да отстъпи място на Новата – шумна, весела и изпълнена с надежди. Е, поне в началото...
И Коледата е зад ъгъла. Ей сегичка, докато се обърнем и ще е при нас. Нейният Коледен дух вече се навърта по витрини, площади и улични стълбове и ни намига чрез светещи дрънкулки и лампички. Усмихва ни се и от телевизионния екран, рекламирайки шоколадови бонбони, които засядат в гърлото ми, защото посланието е „Върни се вкъщи за Коледа!”. А тази година аз отново няма да се върна...
Коледният дух вече цял месец влиза в домовете и мислите ни като главен герой от една безкрайно оптимистично-реалистично-приказна измислица – „коледните” филми. Нали ги знаете - онези, в които скъперникът е наказан с лоши спомени за изминали Коледи, самотникът намира приятели, егоистът преоткрива своето семейство, огорченият намира нова любов... С една дума – доброто е в нас и около нас и винаги побеждава!
Обичам тези филми. Смея се с глас и дори... си поплаквам. Гледам ги с наивността на малко дете, въпреки че отдавна знам кой се е преоблякъл като Дядо Коледа. И също толкова наивно продължавам да вярвам, че доброто е в нас и около нас и винаги побеждава!
По това време на годината и аз се замислям за този „дух”. Защо трябва да е „Коледен”?! Чудеса и добрини се случват през цялата година. Защо само на Коледа трябва да се сещаме за семейството си, за старите приятели, за дома си ?!
Този „дух” като нищо може да ни споходи насред лято под жарещото слънце на някой плаж и да ни се прииска да открием стар приятел. По средата на годината. Пътят към дома можем безгрешно да намерим и в най-безмилостната вихрушка. По всяко време на годината. Скъпите и луксозни подаръци няма да прикрият лошите ни дела. В края на годината. А за любовта сезонът и климатичните условия нямат никакво значение. Нито пък годината.
Но, както и да е! Ако все пак този „дух” не може да не е „Коледен”, от това автоматично следва, че Коледата може ни посети по всяко време на годината. Само не съм наясно как стоят нещата с подаръците по никое време. За тези подробности - моля, обърнете се към Дядо Коледа!
Тази година аз имам само едно желание - „духът” да съумее да запази доброто в мен и около мен, независимо от времето, пространството и благополучието ми.
20 ноември 2010
Настроение
Днес равносметката на живота ми е тази:
Утре може и да е различно...
"Моята изповед" - изп. и муз. Богдана Карадочева, текст Маргарита Петкова
Утре може и да е различно...
"Моята изповед" - изп. и муз. Богдана Карадочева, текст Маргарита Петкова
16 ноември 2010
Мол
Какво си представяте когато чуете думичката „мол”?
В моето съзнание веднага изплуват епруветки и колби, гимназиалната ми учителка по химия, трудноразбираеми химични уравнения и мерната единица за количество вещество -„мол”. Големи проблеми имах с моловете.
По тази причина сигурно не е трудно да си представите комичната ситуация, в която попаднах преди няколко години, когато след настоятелно-притеснено звънене от моя страна майка ми най-сетне вдигна телефона и запъхтяна ми заяви, че току-що се връщала от „мола”. „Странно име за супермаркет”- казах й аз, а няколкосекундното мълчание от отсрещната страна подчерта невежеството ми. Последва дълго описание и разяснение, с кратък урок по английски, докато включа, че чисто и просто става въпрос за търговски център.
Оттогава насам непрекъснато чувам тази думичка – по новините, в забавни предавания, в нашумели сериали. И колкото по-често я чувам, толкова повече ме дразни.
Добре де, не може ли да се каже просто „търговски център”!
Същият въпрос зададох и на мои близки, които ми гостуваха миналото лято. Половината от тях махнаха пренебрежително с ръка, заявявайки, че се ядосвам за глупости. Останалите започнаха да ме убеждават как светът се променя и трябва да сме в крак с новостите.
Недоумявах къде е връзката. Та испанците тогава изостанали ли са, като за същия вид търговски заведения използват думите centro comercial (търговски център) . И не казват „джи-пи”, а „личен лекар”. И дори в информатиката наричат нещата с испанските наименования –ordenador(компютър, буквално преведено – подреждач), archivo (архив, вместо файл ). А пък „тирбушон” точно, ясно и просто е „изважда-тапи” (sacacorhos). Не, не искам да наричаме кибрита „драсни-пални-клечица”, но предпочитам да използваме български думички. Толкова ли е трудно?
Най-убедителният аргумент на опонентите ми беше, че „мол” е по-кратко и по-лесно от „търговски център”. Виж ти! Като ни е толкова трудно да говорим родния си език, ами дайте да съкращаваме – ще пазаруваме в ТъЦъ-то и ще ни лекува Лъ-Дъ-то. Лесно и кратко – с по две буквички, ама на български.
Близките ми развижиха ( уж неволно) ръцете си с въртеливо-постъпателно движение на височината на главата ми, намеквайки без думи, че трябва „да си завинтя бушона”. С което поставиха край на дискусията.
Вчера по българските новини пак ставаше въпрос за някакъв „мол”. Молът това, молът –онова, в моловете така, в моловете-иначе... Стреснах се, когато говорителят каза „търговския център”. Я, този пък! Може би има някаква надежда...Да, ама не! Като върнах назад в мисълта си цялото изречение, установих, че това е резултат на редакторска намеса – само за да се избегне повторението на „мол”.
Докато продължаваме ежедневно да четем вестници, да гледаме новини, забавни предавания , „стъклени” сериали и да пазаруваме в новооткритите „мол”-ове, речниците на новите думи и чуждиците в българския език набъбват.Дано не се наложи скоро да носим разговорник в джоба си, за да се разберем на български.
.
В моето съзнание веднага изплуват епруветки и колби, гимназиалната ми учителка по химия, трудноразбираеми химични уравнения и мерната единица за количество вещество -„мол”. Големи проблеми имах с моловете.
По тази причина сигурно не е трудно да си представите комичната ситуация, в която попаднах преди няколко години, когато след настоятелно-притеснено звънене от моя страна майка ми най-сетне вдигна телефона и запъхтяна ми заяви, че току-що се връщала от „мола”. „Странно име за супермаркет”- казах й аз, а няколкосекундното мълчание от отсрещната страна подчерта невежеството ми. Последва дълго описание и разяснение, с кратък урок по английски, докато включа, че чисто и просто става въпрос за търговски център.
Оттогава насам непрекъснато чувам тази думичка – по новините, в забавни предавания, в нашумели сериали. И колкото по-често я чувам, толкова повече ме дразни.
Добре де, не може ли да се каже просто „търговски център”!
Същият въпрос зададох и на мои близки, които ми гостуваха миналото лято. Половината от тях махнаха пренебрежително с ръка, заявявайки, че се ядосвам за глупости. Останалите започнаха да ме убеждават как светът се променя и трябва да сме в крак с новостите.
Недоумявах къде е връзката. Та испанците тогава изостанали ли са, като за същия вид търговски заведения използват думите centro comercial (търговски център) . И не казват „джи-пи”, а „личен лекар”. И дори в информатиката наричат нещата с испанските наименования –ordenador(компютър, буквално преведено – подреждач), archivo (архив, вместо файл ). А пък „тирбушон” точно, ясно и просто е „изважда-тапи” (sacacorhos). Не, не искам да наричаме кибрита „драсни-пални-клечица”, но предпочитам да използваме български думички. Толкова ли е трудно?
Най-убедителният аргумент на опонентите ми беше, че „мол” е по-кратко и по-лесно от „търговски център”. Виж ти! Като ни е толкова трудно да говорим родния си език, ами дайте да съкращаваме – ще пазаруваме в ТъЦъ-то и ще ни лекува Лъ-Дъ-то. Лесно и кратко – с по две буквички, ама на български.
Близките ми развижиха ( уж неволно) ръцете си с въртеливо-постъпателно движение на височината на главата ми, намеквайки без думи, че трябва „да си завинтя бушона”. С което поставиха край на дискусията.
Вчера по българските новини пак ставаше въпрос за някакъв „мол”. Молът това, молът –онова, в моловете така, в моловете-иначе... Стреснах се, когато говорителят каза „търговския център”. Я, този пък! Може би има някаква надежда...Да, ама не! Като върнах назад в мисълта си цялото изречение, установих, че това е резултат на редакторска намеса – само за да се избегне повторението на „мол”.
Докато продължаваме ежедневно да четем вестници, да гледаме новини, забавни предавания , „стъклени” сериали и да пазаруваме в новооткритите „мол”-ове, речниците на новите думи и чуждиците в българския език набъбват.Дано не се наложи скоро да носим разговорник в джоба си, за да се разберем на български.
.
14 ноември 2010
Мартеница през октомври
Напоследък често се стряскам от нещата, които вълнуват 17-годишната ми дъщеря. Или по-скоро от нещата, които не могат да я развълнуват. Промените на възрастта й настъпват бързо и все съм нащрек. Плановете и идеите й за бъдещето се променят почти ежедневно. Домашно упражнение е трудно, задачата е „тъпа”, а пък да не говорим за „гадния” латински и „скапания”старогръцки. Въпреки че продължава да поддържа добър успех, все ми се струва, че изразходва повече енергия да търси по-лесния начин, отколкото да полага усилия и амбиции.
Така си помислих и когато ми каза, че по английски език трябва да подготвят едночасова презентация по свободно избрана тема. Проектите се правят в екипи от 3-4 съученици. Тя е в „българската групичка” , т.е. заедно с другите две българчета в класа и ще представят България. „Аха – не се сдържах аз – България значи, защото ви е най-лесно.”
Очаквах, че набързо ще нахвърлят нещата, които години наред разказват и преразкават за България. Оказа се обаче, че изобщо не е лесно. Не е лесно да пишеш за нещата, които носиш в сърцето. Дори и да си на 17. Не е лесно да опишеш мама, въпреки че я познаваш до болка. Не е лесно да представиш родната си страна, която почти не познаваш, но обичаш по някакъв странен начин –непретенциозно,чистосърдечно, по детски.
Докато часове наред планираха и събираха материалите се вълнуваха искрено. Бяха сериозни и същевременно се забавляваха. Знаех си, че знаят много за България, но разбрах и колко много не знаят. И причината не се крие в това, че са израснали в чужбина. Причината е възрастта им - родени са „след демокрацията”. Опитвах се да отговарям разбираемо на всеки техен въпрос, но как да им обясня какво значение има падането на Берлинската стена , какво е Желязната завеса. Да, учили са го по история и все пак...какво е? И какво точно е станало на 10 ноември? И какво е било преди?...
Изненадана бях от амбициозното им ровене в Интернет в търсене на факти и снимки. География, история, празници, фолклор, българска кухня... Киселото мляко и бацилус булгарикус... И бялото сирене... Сурвакари, коледари, нестинари... Българската роза... И фолклорна песен... И гайди...И клип с хоро и ръченица ...И снимка с българската азбука...И...Въодушевлението им растеше и непрекъснато добавяха и още, и още... И Баба Марта...И кокиче...И мартеничката!
Помогнах им в техническата подготовка на презентацията и ги оставих да се борят с българо-испанско-английския превод на текста. Разпределиха си темите и репетираха още час. Привечер изглеждаха доволни от работата си, но все още умуваха. Имаха чувството, че нещо липсва . Изведнъж им хрумна идеята да занесат и мартеница в училище. Една такава голяма... Майката на едната „съекипничка” я е правила. Какво като е октомври! А пък майката на другата ще сготви баница.
На другия ден по време на голямото междучасие получих обаждане. Дъщеря ми искаше да позная какво оценка „имаме”. 10! „Десетка, мамо, десетка за България! ”
Толкова се вълнуваше, че трудно отделях думите й. Всички слушали внимателно, гледали в захлас хорото и ръченицата. Госпожата поискала копие от презентацията, за да я покаже на нейни приятели-българи. Баница имало за всички, но първите парчета били награда за правилно отговорилите на въпросите за България – как се казва президента и кога е националния ни празник. А пък всички запомнили Баба Марта. И мартеницата останала на стената.
Десетка за България в час по английски. Ами... развълнувах се и аз, но не от оценката. По-важното е, че 30-тина млади момчета и момичета от различни националности са опознали и харесали България. А най-трогателното е, че стената в една испанска класна стая е украсена с мартеница – едно червено-бяло късче от България. Нищо, че е октомври!
Така си помислих и когато ми каза, че по английски език трябва да подготвят едночасова презентация по свободно избрана тема. Проектите се правят в екипи от 3-4 съученици. Тя е в „българската групичка” , т.е. заедно с другите две българчета в класа и ще представят България. „Аха – не се сдържах аз – България значи, защото ви е най-лесно.”
Очаквах, че набързо ще нахвърлят нещата, които години наред разказват и преразкават за България. Оказа се обаче, че изобщо не е лесно. Не е лесно да пишеш за нещата, които носиш в сърцето. Дори и да си на 17. Не е лесно да опишеш мама, въпреки че я познаваш до болка. Не е лесно да представиш родната си страна, която почти не познаваш, но обичаш по някакъв странен начин –непретенциозно,чистосърдечно, по детски.
Докато часове наред планираха и събираха материалите се вълнуваха искрено. Бяха сериозни и същевременно се забавляваха. Знаех си, че знаят много за България, но разбрах и колко много не знаят. И причината не се крие в това, че са израснали в чужбина. Причината е възрастта им - родени са „след демокрацията”. Опитвах се да отговарям разбираемо на всеки техен въпрос, но как да им обясня какво значение има падането на Берлинската стена , какво е Желязната завеса. Да, учили са го по история и все пак...какво е? И какво точно е станало на 10 ноември? И какво е било преди?...
Изненадана бях от амбициозното им ровене в Интернет в търсене на факти и снимки. География, история, празници, фолклор, българска кухня... Киселото мляко и бацилус булгарикус... И бялото сирене... Сурвакари, коледари, нестинари... Българската роза... И фолклорна песен... И гайди...И клип с хоро и ръченица ...И снимка с българската азбука...И...Въодушевлението им растеше и непрекъснато добавяха и още, и още... И Баба Марта...И кокиче...И мартеничката!
Помогнах им в техническата подготовка на презентацията и ги оставих да се борят с българо-испанско-английския превод на текста. Разпределиха си темите и репетираха още час. Привечер изглеждаха доволни от работата си, но все още умуваха. Имаха чувството, че нещо липсва . Изведнъж им хрумна идеята да занесат и мартеница в училище. Една такава голяма... Майката на едната „съекипничка” я е правила. Какво като е октомври! А пък майката на другата ще сготви баница.
На другия ден по време на голямото междучасие получих обаждане. Дъщеря ми искаше да позная какво оценка „имаме”. 10! „Десетка, мамо, десетка за България! ”
Толкова се вълнуваше, че трудно отделях думите й. Всички слушали внимателно, гледали в захлас хорото и ръченицата. Госпожата поискала копие от презентацията, за да я покаже на нейни приятели-българи. Баница имало за всички, но първите парчета били награда за правилно отговорилите на въпросите за България – как се казва президента и кога е националния ни празник. А пък всички запомнили Баба Марта. И мартеницата останала на стената.
Десетка за България в час по английски. Ами... развълнувах се и аз, но не от оценката. По-важното е, че 30-тина млади момчета и момичета от различни националности са опознали и харесали България. А най-трогателното е, че стената в една испанска класна стая е украсена с мартеница – едно червено-бяло късче от България. Нищо, че е октомври!
29 октомври 2010
Жълто, синьо, зелено
Снощи за пореден път бях на родителска среща. По моите предвиждания – предпоследната в живота ми. И поради този факт очаквах, че нищо не може да ме изненада. Все същите познати лица – директор, зам.директори, малко промени в учителския състав и нови попълнения в родителските редици. Същите общи указания, норми и правила. Едно от тези правила забранява поименното обсъждане на учениците на обща родителска среща, което автоматично я превръща в половинчасова сказка в стил „по принцип”.
И все пак изненадата ми дойде от съвсем неочаквана посока.
Класната стая почти по нищо не се отличаваше от нормалните училищни стаи, които си спомням от моето детство - подиум, черна дъска, учителска катедра... И неизменната закачалка на стената. Спомняте ли си дългата дървена дъска с много „качки”, на които отрупвахме връхните си дрехи? Е, тази беше в малко по-модерен вариант, но на същия принцип.
Не беше отрупана, впредвид тукашните метеорологичните условия - времето все още е слънчево и сухо. Но... там висяха три големи пластмасови торби – тип”пазарски”. Три торби в три цвята – син, зелен и жълт. Три торби за разделно изхвърляне на отпадъците.
Може да е смешно и безотговорно от моя страна в позицията на родител, но това беше основното, което ме впечатли от срещата. Три торби в три цвята - елементарно и гениално. Не струва скъпо и не коства усилия.
Учебната годината е важна и ще бъде тежка. Убедена съм, че учителите ще дадат всичко от себе си, а децата ни /всъщност вече младежи, настроени бунтарски към този свят и живот/, ще намерят сили да се справят с всяко ново предизвикателство. И заедно с това, по един съвсем простичък начин, дори те самите неосъзнавяйки, ще придобият елементарния навик да изхвърлят хартията в синия плик, пластмасовата опаковка – в жълтия, а стъклената бутилка – в зелената торба.
Поставям „Отличен” на училищното ръководство. Образованието на децата ни не е просто математика, физика, литература... И възпитанието не приключва с биенето на звънеца.
15 септември 2010
08 септември 2010
Ламарини
Това е миниатюрна част от следите, които оставяме от присъствието си на тази планета. Тъжна картинка! Купища ламарини – ръждиви паметници на нашето благополучие в гробището на консуматорските ни потребности и капризи.
25 август 2010
Отломки
Тази сутрин ме събуди дежурен полицай. За да си преместя колата. Не ми се спореше дали е имало табели за строителни работи, а и исках да си спестя издирването й по съседните улици. Беше 8,00 часа. Но не това ме разстрои...
В 8,15 симпатичната къща отсреща вече не съществуваше. За 15 минути един дом, строен и подреждан с години, се превърна в пепел и натрошени тухли.
Харесвах тази къща. Беше по-различна от другите – старичка, но с остъклени стени, вместо типичните малки прозорци.Изглеждаше уютна, въпреки че зад алуминиевите щори рядко проблясваше светлинка. Дори не познавам собственика й, но ми стана тъжно.
Предполагам, че след няколко месеца на същото място ще се издига нова, модерна и... тясна сграда. Е, това е животът! Специалистите и политиците ще отчетат съживяване на икономиката и трудовия пазар. С някакви си стотни от процента - има строителство, нови работни места...
Но мисълта ми е друга - колко трудно е да съградиш, а колко лесно е да разрушиш!
В 8,15 симпатичната къща отсреща вече не съществуваше. За 15 минути един дом, строен и подреждан с години, се превърна в пепел и натрошени тухли.
Харесвах тази къща. Беше по-различна от другите – старичка, но с остъклени стени, вместо типичните малки прозорци.Изглеждаше уютна, въпреки че зад алуминиевите щори рядко проблясваше светлинка. Дори не познавам собственика й, но ми стана тъжно.
Предполагам, че след няколко месеца на същото място ще се издига нова, модерна и... тясна сграда. Е, това е животът! Специалистите и политиците ще отчетат съживяване на икономиката и трудовия пазар. С някакви си стотни от процента - има строителство, нови работни места...
Но мисълта ми е друга - колко трудно е да съградиш, а колко лесно е да разрушиш!
17 август 2010
Най–хубавият подарък
Като дете винаги страдах от това, че рождения ми е ден е през лятната ваканция. Всички съученици се разпръсваха по бабините къщи и села. Никога не съм имала истински ДЕТСКИ рожден ден - маса, отрупана с малки франзелени кръгчета, намазани с пастет и лютеница, чашки, пълни с лимонада и швепс, музика от моно-грамофон, срамежливи танци и на финала – стандартната торта с шоколадова глазура и маслени розички. И купища подаръци, обвити в амбалажна хартия – от грамофонни плочи до детски книжки, с неизменните надписи – „ЧРД! За еди-кой си от еди-кой си”.
Не ме разбирайте погрешно – торта винаги е имало и подаръци винаги съм получавала, но от родителите и роднините. Книжки, играчки, дрехи, дори пижами. Ама...това детски рожден ден ли е?!
През годините съм празнувала рождения си ден на различни места – в сладкарница, на морето, на дискотека, на ресторант, в службата, в къщи. Празнувала съм с приятели, с колеги, със семейството. Получавала съм какви ли не подаръци – сребърни и златни бижута, копринени блузи, чанти, вази, парфюми, сервизи, дори кафе-машина. Вещи, вещи... Харесвала съм ги, радвала съм се, но ... погледнато реално това са предмети, които с времето съм захвърлила, счупила, загубила и забравила. По-ясни спомени имам от жестовете, реакциите и казаните думи на този ден, отколкото от получените предмети.
Навремето една приятелка, по повод избора на колективен подърък за наш приятел, каза: „Подаръкът е нещо, което той не би си купил сам.” Тя имаше предвид цената, но аз преосмислих тези думи и стигнах до убеждението, че най-хубавият подарък е нещо, което не може да се купи. Осъзнах, че не искам подаръци-вещи, нямам нужда от подаръци-вещи. Осъзнах, че най-хубавите подаръци за моите близки не бяха предметите, които им поднасях опаковани в луксозна хартия, а изненадите, които бях подготвяла и обмисляла с цената на няколко безсънни нощи. По просълзените им очи разбирах, че съм докоснала сърцата им.
Тази година нямах никакво желание да празнувам рождения си ден. Никаква предпразнична еуфория, никакви изненадващи идеи, никакво предчувствие за специален ден. Реших, че е някакъв вид умора след толкова на брой рождени дни.
Не се поддадох и на неумелите и отчаяни опити на децата да изкопчат повече джобни от мен заради някакви спешни непредвидени покупки, т.е „мамодайпаридатикупяподарък”. Не искам да купуват подаръци, по-добре да се почерпят със сладолед, за мое здраве! Останаха много разочаровани от моето решение да не празнувам – точно пък аз, която винаги съм казвала, че рождения ден е най-личният и най-неповторимият празник в живота на всеки човек.
Но ... в късният следобед, броени часове преди заветния празник, настроението ми се обърна на 360 градуса и идеите нахлуха в главата ми. Как така рожден ден без торта! Забърках и изпекох блатовете и се втурнах да купувам свещички за рожден ден. Тъй като миналата година навърших 40, се замислих дали тази година не би трябвало да са 39. Реших, че ще е неестетична шега от моя страна и минути преди затварянето на супермаркета стоях на касата с 4 и 1 в ръка. Към 2 часа след полунощ бях приключила с кремовете и украсата на най-измислената торта, която съм правила през живота си. /Оказа се, че може и да се яде./
Получих и подаръци.
Саморъчно направена картичка, оставена призори върху нощното ми шкафче.
Вторият подарък - съпругът и дъщерите ми около празничната маса, се повтаря всяка година, но нямам нищо, ама нищо против и занапред да е така.
Третият подарък - рисунка, нарисувана с цветни моливи, беше наистина изненадващ, не само защото го получих със седмица закъснение. Идеята е на един 4-годишен мой приятел, а художникът - неговата баба /моя зълва/. Малко се поизложих, като я обърнах наопаки, но творците й не ми се разсърдиха за това, а ми помогнаха да се ориентирам по заглавието на гърба - „Плажен пикник”. В този момент наистина бяхме на пикник. Е, не на плажа, но близо до морето.
Тази година на рождения си ден получих най-хубавите подаръци – подаръци, които не могат да се купят!
.
Не ме разбирайте погрешно – торта винаги е имало и подаръци винаги съм получавала, но от родителите и роднините. Книжки, играчки, дрехи, дори пижами. Ама...това детски рожден ден ли е?!
През годините съм празнувала рождения си ден на различни места – в сладкарница, на морето, на дискотека, на ресторант, в службата, в къщи. Празнувала съм с приятели, с колеги, със семейството. Получавала съм какви ли не подаръци – сребърни и златни бижута, копринени блузи, чанти, вази, парфюми, сервизи, дори кафе-машина. Вещи, вещи... Харесвала съм ги, радвала съм се, но ... погледнато реално това са предмети, които с времето съм захвърлила, счупила, загубила и забравила. По-ясни спомени имам от жестовете, реакциите и казаните думи на този ден, отколкото от получените предмети.
Навремето една приятелка, по повод избора на колективен подърък за наш приятел, каза: „Подаръкът е нещо, което той не би си купил сам.” Тя имаше предвид цената, но аз преосмислих тези думи и стигнах до убеждението, че най-хубавият подарък е нещо, което не може да се купи. Осъзнах, че не искам подаръци-вещи, нямам нужда от подаръци-вещи. Осъзнах, че най-хубавите подаръци за моите близки не бяха предметите, които им поднасях опаковани в луксозна хартия, а изненадите, които бях подготвяла и обмисляла с цената на няколко безсънни нощи. По просълзените им очи разбирах, че съм докоснала сърцата им.
Тази година нямах никакво желание да празнувам рождения си ден. Никаква предпразнична еуфория, никакви изненадващи идеи, никакво предчувствие за специален ден. Реших, че е някакъв вид умора след толкова на брой рождени дни.
Не се поддадох и на неумелите и отчаяни опити на децата да изкопчат повече джобни от мен заради някакви спешни непредвидени покупки, т.е „мамодайпаридатикупяподарък”. Не искам да купуват подаръци, по-добре да се почерпят със сладолед, за мое здраве! Останаха много разочаровани от моето решение да не празнувам – точно пък аз, която винаги съм казвала, че рождения ден е най-личният и най-неповторимият празник в живота на всеки човек.
Но ... в късният следобед, броени часове преди заветния празник, настроението ми се обърна на 360 градуса и идеите нахлуха в главата ми. Как така рожден ден без торта! Забърках и изпекох блатовете и се втурнах да купувам свещички за рожден ден. Тъй като миналата година навърших 40, се замислих дали тази година не би трябвало да са 39. Реших, че ще е неестетична шега от моя страна и минути преди затварянето на супермаркета стоях на касата с 4 и 1 в ръка. Към 2 часа след полунощ бях приключила с кремовете и украсата на най-измислената торта, която съм правила през живота си. /Оказа се, че може и да се яде./
Получих и подаръци.
Саморъчно направена картичка, оставена призори върху нощното ми шкафче.
Вторият подарък - съпругът и дъщерите ми около празничната маса, се повтаря всяка година, но нямам нищо, ама нищо против и занапред да е така.
Третият подарък - рисунка, нарисувана с цветни моливи, беше наистина изненадващ, не само защото го получих със седмица закъснение. Идеята е на един 4-годишен мой приятел, а художникът - неговата баба /моя зълва/. Малко се поизложих, като я обърнах наопаки, но творците й не ми се разсърдиха за това, а ми помогнаха да се ориентирам по заглавието на гърба - „Плажен пикник”. В този момент наистина бяхме на пикник. Е, не на плажа, но близо до морето.
Тази година на рождения си ден получих най-хубавите подаръци – подаръци, които не могат да се купят!
.
15 август 2010
„Кризата също е екологична”
Този надпис прочетох близо до бензиностанцията в едно испанско село. „Кризата също е екологична” - думи, изписани с черен спрей върху бетонната стена срещу контейнерите за разделно изхвъляне на боклука. Думи, които първо ме накараха да се усмихна, защото ми се сториха забавни, но минута по-късно ме накараха да се замисля, защото в тях има голяма доза истина.
Заради кризата отлагаме 1000-километрово пътуване, с което спестяваме два резервоара гориво и съответното количество изгорели газове.
Заради кризата излизаме от супермаркета с по-малко на брой найлонови торбички и с по-малко продукти, чиито картонени или пластмасови опаковки отиват на боклука.
Заради кризата гасим лампите и излишните ел.уреди, страхувайки се от изненади във фактурите за ток.
Заради кризата мигновено поправяме капещата чешма или течащото тоалетно казанче, знаейки, че всяка капка се отразява със съответната си парична стойност в месечната ни сметка за вода.
Заради кризата строителството замря, което означава по-малко шум и прах. И по-чиста вода, защото фабриките работят на намалени мощности.
Заради кризата неволно-принудително спазваме някакво поведение, което при нормални условия би могло да се нарече „екологично”. По време на криза, без да осъзнаваме, загрижени единствено за собствените си изтънели джобове, облекчаваме природата, даваме й възможност за глътка чист въздух.
Кризата, с разрушителното си въздействие върху консуматорските ни навици, може и да се окаже полезна. Представете си, че докато излезем от нея, нашето принудително екологично поведение току-виж се превърнало в постоянно екологично съзнание.
12 август 2010
(Дипломатическата) мисия –почти невъзможна!
Колкото и добре да живеем, в един момент валидността на документите ни изтича. И колкото и да сме спокойни и уравновесени,в която и точка на света да се намираме, ни се налага да отделим няколко дни от живота си, запасени с вода, суха храна и с една торба нерви.
Българите, живеещи в чужбина имат две възможности – да яхнат първият самолет и да се наредят пред съответното РПУ в родното си място или да пропътуват стотици километри до съответната дипломатическа мисия на РБългария в страната, в която пребивават.
Първият вариант е удобен, ако сте планували по-дълга ваканция в родината. Ако сте за кратко, препоръчително е да не фиксирате дата за обратния полет и за всеки случай, да си вземете сбогом с работодателя, защото може и да не повярва, че в страна от ЕС е невъзможно за една седмица да се извадят документи.
Вторият вариант... Представете си , че всички живущи в...примерно, Люлин 7-ми микрорайон, могат да подновят паспортите си единствено във Варна. За целта е нормално всеки да се съобрази със свободното си време и с финансовите си възможности. За да уточните дребни детайли около пътуването и евентуално, да си запишете ден и час, трябва да имате една свободна сутрин или шеф, който да изтърпи половината работен ден да изкарате залепени за телефонната слушалка.
Имам късмета, че за мен „Варна” е на една крачка, т.е. благодарна съм, че откриха Консулство на РБългария във Валенсия, което означава 1 час път и някакви си 7-8 евро пътни разходи. Тъй като обичам да съм подготвена при посещения на различни институции, а пък и днес разполагам с цял свободен ден, за да уточня детайлите,реших да се посъветвам с Чичко Гугъл. Той винаги ми се притичва на помощ, но днес се оказва безпомощен.
Дадох му задачка: „embajada de Bulgaria en España” , в резултат на което за секунди излязоха всички възможни “жълти страници” на испански, от които можех да науча само физическият адрес и телефоните на посолството. Нещо Гугъл май не ме разбра, аз търся сайта на нашето посолство. И преди съм влизала, не че ми е бил особено полезен, но може пък да има промяна и повече информация. И евентуално може да има опция за записване на дата и час по Интернет.
Като не ме разбира на испански, да видим как е с българският:„посолство на България в Мадрид” . Аха, ето го-http://www.embulmad.com/ ! Обаче...изненаадаа! Можете да се информирате за евтини полети до България, за езикови курсове он-лайн, но...явно е, че вече нашето посолство в Мадрид няма сайт.
Продължавам да подлагам на изпитание интелигентността и знанията на Чучко Гугъл и го питам за „консулство на България във Валенсия”. Попадам на новини за тържественото му откриване, но никаква друга официална информация. Телефоните и адресът научавам от форуми и лични блогове.
Реших, че може би ще е по-лесно да звънна по телефона. В 9,20 часа набирам първият номер и подскачам от радост при свободния сигнал...Уви, никакъв отговор. Тъпо и упорито звънях до 10,30 и на двата телефонни номера, но без резултат.
Вземайки предвид днешната дата, ми светна лампичката, че нашите дипломати може да са в отпуск. И те са хора, и те имат нужда от почивка. Плюс това ще вземат да натрупат неизползвани дни отпуск, та после ще ги мъмрят. Само че аз откъде да знам дали е така?! Ще попитам в Мадрид. Набрах първият номер на нашето посолство – заето! Вторият – заето! Третият - почти мигновено някой вдигна слушалката. Не чух представяне от рода „ Посолството на Република България, добър ден!”, но какво пък толкова придирям. Претенции! Любезен мъжки глас ме осведоми, че телефонът на Консулството във Валенсия е 963 690 921 и на него отговарят от 15 до 17 часа. Какво щастие, все пак е някакво начало!
В 15 часа започнах отново лудешкото набиране на телефонен номер 963 690 921. Свързах се 40 минути по-късно. Приятно бях изненадана от чутото: „Консулство на Република България, добър ден!”. Мъжът отсреща беше любезен и в добро настроение, но ... се оказа, че първата свободна дата е след повече от ЧЕТИРИ МЕСЕЦА - 29 ДЕКЕМВРИ 2010. Все пак служителят беше така добър да се осведоми до кога е валидността на документите на съпруга ми - и паспортът и личната му карта изтичат почти едновременно през първата половина на ноември. От този факт следвало, че на 29.12.2010 ЩЕ БЪДЕ ГЛОБЕН ЗА ЗАКЪСНЕНИЕ повече от месец. По спешност датата беше сменена за 7 ДЕКЕМВРИ 2010/на мястото на някой си, който се е отказал да чака/. Цената за подновяване на паспорт и лична карта е 72 евро, а срокът ... е, всеки с късмета си – понякога до 3-4 месеца.Дано съпругът ми не остава задълго незаконен и невалиден!
Все пак съм благодарна на този служител за отделеното внимание, за доброто му чувство за хумор и най-вече, за нормалното отношение, от което бяхме отвикнали.
П.С. Разполагайки с много часове след обяда, седнах отново да си поговоря с Чичко Гугъл.Чрез него откриваме приятелите си на другия край на света, а пък да не знае нищо за дипломатическата ни мисия, която е опората на стотици хиляди българи, пребиваващи в Испания. Отново НИЩО НОВО! Прехвърлих една страница, две страници, три страници ииии... Аха, бинго! Промъкнала се е някаква информация от сайта на МВнР...
Еврика! Първоначално се почувствах така, сякаш съм открила Америка и топлата вода едновременно. После се почувствах глупачка – колко нерви изразходих в обвинения към родните ни дипломати, вместо да поровя по-обстойно в Интернет. И за да не изпадате в моята ситуация, ето списък на нашите дипломатическите мисии в чужбина. При кликване върху желаната страна влизате в интернет –страницата на съответното посолство.
В раздела „Консулски съобщения” открих Съобщение на МВнР във връзка с повишения интерес за получаването в чужбина на издадените документи за самоличност
и научих, че на съгражданите ни в Лондон май им е малко по-лесно - Подобрения в консулското обслужване при Посолството ни в Лондон
Полезна информация за Генералното консулство на Република България във Валенсия, Испания, което обслужва българите, живеещи в областите Валенсия, Мурсия, Кастиля - Ла Манча и Балеарските острови, ще откриете тук.
Желая успех на всички българи с „изтичаща валидност”!
.
Българите, живеещи в чужбина имат две възможности – да яхнат първият самолет и да се наредят пред съответното РПУ в родното си място или да пропътуват стотици километри до съответната дипломатическа мисия на РБългария в страната, в която пребивават.
Първият вариант е удобен, ако сте планували по-дълга ваканция в родината. Ако сте за кратко, препоръчително е да не фиксирате дата за обратния полет и за всеки случай, да си вземете сбогом с работодателя, защото може и да не повярва, че в страна от ЕС е невъзможно за една седмица да се извадят документи.
Вторият вариант... Представете си , че всички живущи в...примерно, Люлин 7-ми микрорайон, могат да подновят паспортите си единствено във Варна. За целта е нормално всеки да се съобрази със свободното си време и с финансовите си възможности. За да уточните дребни детайли около пътуването и евентуално, да си запишете ден и час, трябва да имате една свободна сутрин или шеф, който да изтърпи половината работен ден да изкарате залепени за телефонната слушалка.
Имам късмета, че за мен „Варна” е на една крачка, т.е. благодарна съм, че откриха Консулство на РБългария във Валенсия, което означава 1 час път и някакви си 7-8 евро пътни разходи. Тъй като обичам да съм подготвена при посещения на различни институции, а пък и днес разполагам с цял свободен ден, за да уточня детайлите,реших да се посъветвам с Чичко Гугъл. Той винаги ми се притичва на помощ, но днес се оказва безпомощен.
Дадох му задачка: „embajada de Bulgaria en España” , в резултат на което за секунди излязоха всички възможни “жълти страници” на испански, от които можех да науча само физическият адрес и телефоните на посолството. Нещо Гугъл май не ме разбра, аз търся сайта на нашето посолство. И преди съм влизала, не че ми е бил особено полезен, но може пък да има промяна и повече информация. И евентуално може да има опция за записване на дата и час по Интернет.
Като не ме разбира на испански, да видим как е с българският:„посолство на България в Мадрид” . Аха, ето го-http://www.embulmad.com/ ! Обаче...изненаадаа! Можете да се информирате за евтини полети до България, за езикови курсове он-лайн, но...явно е, че вече нашето посолство в Мадрид няма сайт.
Продължавам да подлагам на изпитание интелигентността и знанията на Чучко Гугъл и го питам за „консулство на България във Валенсия”. Попадам на новини за тържественото му откриване, но никаква друга официална информация. Телефоните и адресът научавам от форуми и лични блогове.
Реших, че може би ще е по-лесно да звънна по телефона. В 9,20 часа набирам първият номер и подскачам от радост при свободния сигнал...Уви, никакъв отговор. Тъпо и упорито звънях до 10,30 и на двата телефонни номера, но без резултат.
Вземайки предвид днешната дата, ми светна лампичката, че нашите дипломати може да са в отпуск. И те са хора, и те имат нужда от почивка. Плюс това ще вземат да натрупат неизползвани дни отпуск, та после ще ги мъмрят. Само че аз откъде да знам дали е така?! Ще попитам в Мадрид. Набрах първият номер на нашето посолство – заето! Вторият – заето! Третият - почти мигновено някой вдигна слушалката. Не чух представяне от рода „ Посолството на Република България, добър ден!”, но какво пък толкова придирям. Претенции! Любезен мъжки глас ме осведоми, че телефонът на Консулството във Валенсия е 963 690 921 и на него отговарят от 15 до 17 часа. Какво щастие, все пак е някакво начало!
В 15 часа започнах отново лудешкото набиране на телефонен номер 963 690 921. Свързах се 40 минути по-късно. Приятно бях изненадана от чутото: „Консулство на Република България, добър ден!”. Мъжът отсреща беше любезен и в добро настроение, но ... се оказа, че първата свободна дата е след повече от ЧЕТИРИ МЕСЕЦА - 29 ДЕКЕМВРИ 2010. Все пак служителят беше така добър да се осведоми до кога е валидността на документите на съпруга ми - и паспортът и личната му карта изтичат почти едновременно през първата половина на ноември. От този факт следвало, че на 29.12.2010 ЩЕ БЪДЕ ГЛОБЕН ЗА ЗАКЪСНЕНИЕ повече от месец. По спешност датата беше сменена за 7 ДЕКЕМВРИ 2010/на мястото на някой си, който се е отказал да чака/. Цената за подновяване на паспорт и лична карта е 72 евро, а срокът ... е, всеки с късмета си – понякога до 3-4 месеца.Дано съпругът ми не остава задълго незаконен и невалиден!
Все пак съм благодарна на този служител за отделеното внимание, за доброто му чувство за хумор и най-вече, за нормалното отношение, от което бяхме отвикнали.
П.С. Разполагайки с много часове след обяда, седнах отново да си поговоря с Чичко Гугъл.Чрез него откриваме приятелите си на другия край на света, а пък да не знае нищо за дипломатическата ни мисия, която е опората на стотици хиляди българи, пребиваващи в Испания. Отново НИЩО НОВО! Прехвърлих една страница, две страници, три страници ииии... Аха, бинго! Промъкнала се е някаква информация от сайта на МВнР...
Еврика! Първоначално се почувствах така, сякаш съм открила Америка и топлата вода едновременно. После се почувствах глупачка – колко нерви изразходих в обвинения към родните ни дипломати, вместо да поровя по-обстойно в Интернет. И за да не изпадате в моята ситуация, ето списък на нашите дипломатическите мисии в чужбина. При кликване върху желаната страна влизате в интернет –страницата на съответното посолство.
В раздела „Консулски съобщения” открих Съобщение на МВнР във връзка с повишения интерес за получаването в чужбина на издадените документи за самоличност
и научих, че на съгражданите ни в Лондон май им е малко по-лесно - Подобрения в консулското обслужване при Посолството ни в Лондон
Полезна информация за Генералното консулство на Република България във Валенсия, Испания, което обслужва българите, живеещи в областите Валенсия, Мурсия, Кастиля - Ла Манча и Балеарските острови, ще откриете тук.
Желая успех на всички българи с „изтичаща валидност”!
.
10 август 2010
03 август 2010
Татковци в криза
Онзи ден без да искам подслушах един разговор между голямата ми дъщеря и нейна приятелка. Момичето попита: „ На твоя татко как му се отразява кризата на 50-те...? Моят тати... обичам си го много, но напоследък е непоносим. Дали наистина е някаква криза на възрастта или го мъчи нещо друго - не знам. Затова те питам твоят променил ли се, нали и той е почти на 50?...”
Дъщеря ми, която ама хич не обича да споделя, само смрънка: „А...неее...Тати преживя трудно смъртта на баща си... тогава се беше променил...за малко ... Сега не е...Но...е, отвреме-навреме наистина е непоносим.”
Първоначално се заслушах в думите им, защото ми стана мило, че 20-тина годишни момичета, говорейки за бащите си, използват думичката „тати”, а не „баща ми”. После проумях същината на разговора. Те не се оплакваха от родителите си, те се притесняваха за тях. Осъзнах, че всъщност децата ни не са толкова егоистични спрямо нас, колкото съм предполагала. Така както ние се страхуваме за промените в живота им, по същият начин и те ни наблюдават и се притесняват.
Не разбрах до какъв извод стигнаха младите момичета – са или не са техните татковци в криза? Не доизслушах разговора им до край -достраша ме да не започнат да обсъждат и кризите на майките си. Но пък техният разговор ме накара да се замисля...
Кризата на възрастта на „нашият татко” бях оставила на заден план, съсредоточена върху пубертетните кризи на дъщерите си. А пък и то какви ли мъжки кризи няма – до 30 ги държи пубертета, после- криза на 40-те, на 50-те, на 60-те..., нервни кризи от загуба на работата, от биреното коремче, от първият бял косъм, от инфаркти и болести!... Мъжете не са по-малко суетни или страхливи от жените, това е факт.
Нашият татко, нали и той е мъж, също премина през няколко етапа, но понеже е заобиколен от жени, капризите му минават почти незабелязано. Винаги е бил отговорен баща, но до 35-годишна възраст приемаше проблемите с лекота, справяше се по момчешки безгрижно, забавляваше се и играеше с дъщерите си и се пъчеше гордо с тях. Особено в парка, заобиколен от млади майки. /Усмивка!/
Около 40-те изведнъж стана много сериозен в отговорностите и задълженията, живееше и мислеше само за децата си, преживяваше тежко всяко тяхно непокорство. Дори си поплакаше, търсейки вината в себеси, сякаш беше забравил за своите младежки бели, пререкания, непослушания. Или може би се страхуваше те да не повторят неговите грешки. А това е непредотвратимо – всеки прави своите малки грешки, за да се поучи от тях!
Сега, близо до 50-те, се научи да прикрива притесненията си. Сивите коси, килограмите и повишената кръвна захар оправдава с възрастта си. Опитва се да си придава вид на непукист, но...все още е неспокоен за много неща, които касаят „децата”... Късите поли не го дразнят, но грима и геловете ...УФ! Не спира да мърмори, че „ жената е хубава, когато е естествена”. В съботните вечери уж заспива спокойно, но през час тревожно поглежда часовника, докато чуе хлопването на входната врата.
Колкото и да е странно, нашият татко прие първите влюбвания на дъщерите ни по- леко от мен - без никакви условности и ревниви изблици. За сметка на това често тайничко ми споделя страха си от болката и разочарованията, които биха изпитали при евентуална раздяла.
A най-голямото му притеснение, което не може да прикрие по никакъв начин, е образованието им. Вътрешно е горд с техните постижения, но наяве вместо похвала, изразява само недоволството си. Винаги можело повече. Тук допуска грешка, като все още не може да им прости временните разпускания, резултат от пубертета. Въпреки че всяка от тях вече избра своя път, четат упорито и постигат много добри резултати, той все още им натяква за ланския сняг. Това е основната причина за конфликт между нашия татко и „децата”. Тогава той става непоносим, а дъщерите – нацупени и сърдити
И в този ред на мисли, без никаква научна обосновка, задълбочени анализи или неопровержими доказателства, стигнах до простичкият извод, че ... кризата на бащите е в пряка зависимост не от собствената им възраст, а от възрастта на техните деца.
Малки деца – вдетинени татковци, големи деца – сърдити татковци.
Дъщеря ми, която ама хич не обича да споделя, само смрънка: „А...неее...Тати преживя трудно смъртта на баща си... тогава се беше променил...за малко ... Сега не е...Но...е, отвреме-навреме наистина е непоносим.”
Първоначално се заслушах в думите им, защото ми стана мило, че 20-тина годишни момичета, говорейки за бащите си, използват думичката „тати”, а не „баща ми”. После проумях същината на разговора. Те не се оплакваха от родителите си, те се притесняваха за тях. Осъзнах, че всъщност децата ни не са толкова егоистични спрямо нас, колкото съм предполагала. Така както ние се страхуваме за промените в живота им, по същият начин и те ни наблюдават и се притесняват.
Не разбрах до какъв извод стигнаха младите момичета – са или не са техните татковци в криза? Не доизслушах разговора им до край -достраша ме да не започнат да обсъждат и кризите на майките си. Но пък техният разговор ме накара да се замисля...
Кризата на възрастта на „нашият татко” бях оставила на заден план, съсредоточена върху пубертетните кризи на дъщерите си. А пък и то какви ли мъжки кризи няма – до 30 ги държи пубертета, после- криза на 40-те, на 50-те, на 60-те..., нервни кризи от загуба на работата, от биреното коремче, от първият бял косъм, от инфаркти и болести!... Мъжете не са по-малко суетни или страхливи от жените, това е факт.
Нашият татко, нали и той е мъж, също премина през няколко етапа, но понеже е заобиколен от жени, капризите му минават почти незабелязано. Винаги е бил отговорен баща, но до 35-годишна възраст приемаше проблемите с лекота, справяше се по момчешки безгрижно, забавляваше се и играеше с дъщерите си и се пъчеше гордо с тях. Особено в парка, заобиколен от млади майки. /Усмивка!/
Около 40-те изведнъж стана много сериозен в отговорностите и задълженията, живееше и мислеше само за децата си, преживяваше тежко всяко тяхно непокорство. Дори си поплакаше, търсейки вината в себеси, сякаш беше забравил за своите младежки бели, пререкания, непослушания. Или може би се страхуваше те да не повторят неговите грешки. А това е непредотвратимо – всеки прави своите малки грешки, за да се поучи от тях!
Сега, близо до 50-те, се научи да прикрива притесненията си. Сивите коси, килограмите и повишената кръвна захар оправдава с възрастта си. Опитва се да си придава вид на непукист, но...все още е неспокоен за много неща, които касаят „децата”... Късите поли не го дразнят, но грима и геловете ...УФ! Не спира да мърмори, че „ жената е хубава, когато е естествена”. В съботните вечери уж заспива спокойно, но през час тревожно поглежда часовника, докато чуе хлопването на входната врата.
Колкото и да е странно, нашият татко прие първите влюбвания на дъщерите ни по- леко от мен - без никакви условности и ревниви изблици. За сметка на това често тайничко ми споделя страха си от болката и разочарованията, които биха изпитали при евентуална раздяла.
A най-голямото му притеснение, което не може да прикрие по никакъв начин, е образованието им. Вътрешно е горд с техните постижения, но наяве вместо похвала, изразява само недоволството си. Винаги можело повече. Тук допуска грешка, като все още не може да им прости временните разпускания, резултат от пубертета. Въпреки че всяка от тях вече избра своя път, четат упорито и постигат много добри резултати, той все още им натяква за ланския сняг. Това е основната причина за конфликт между нашия татко и „децата”. Тогава той става непоносим, а дъщерите – нацупени и сърдити
И в този ред на мисли, без никаква научна обосновка, задълбочени анализи или неопровержими доказателства, стигнах до простичкият извод, че ... кризата на бащите е в пряка зависимост не от собствената им възраст, а от възрастта на техните деца.
Малки деца – вдетинени татковци, големи деца – сърдити татковци.
26 юли 2010
Лято в града до морето
Знаете вече, че това лято няма да мърдам от града. Само че, градът е до моретооо! Затова обещавам повече да не мрънкам. На всичкото отгоре имам право на избор – сенчестото спокойствие на градския парк или парещата лудница на морския плаж.
Изборът е според настроението и местоположението ми.
.
Изборът е според настроението и местоположението ми.
.
25 юли 2010
Бясна съм!
Крадци, мразя ви! Ненавиждам ви! Какво е удовлетворението да отнемеш чужда вещ, за да припечелиш жълти стотинки?!
Разбиха „фургонетата”/буса/ на съпруга ми. Естествено, липсва радио-СD-то и „свободните ръце”. Не е болка за умиране! Но наглите крадци са откраднали част от инструментите, с които си изкарва хляба. Уреди и приспособления, които е купувал с пари, изкарани с труд, за да може да продължи да изкарва пари. С ТРУД!
Съпругът ми мълчаливо стиска зъби, но знам, че му идва да заплаче от яд. Само той си знае колко часове е работил, в жега и студ, използвайки и ръцете и знанията си, за да продължи напред, за да се развива, за да постига мечтите и за да издържа семейството си. Колко слаб и безсилен се чувстваш, когато си ограбен! А когато ограбят труда ти?! В този момент съм склонна към насилие.
Според полицаите сме били наблюдавани, защото колата беше паркирана точно пред входа ни, на открито и осветено място, но пък вчера и днес отсъствахме с часове. Нагли и смели крадци! Не са си дали сметка обаче, че на две крачки има банкомат с охранителна камера. Това е единствената ни надежда, стига банката да реши да сътрудничи на полицията.
Преди няколко години имаше масово разбиване на коли в квартала. Местната полиция пое присърце нещата - имах чувството, че за тях беше въпрос на чест. Усещаше се засилено полицейско присъствие, реагираха светкавично и на най-незначителния сигнал.За по-малко от седмица всичко приключи.В полза на полицаите и живущите в квартала.
И този път надеждата ни не е да си върнем открадните вещи, надеждата е да продължим да живеем спокойно. Без да подскачаме при всеки шум и всяко тропване, без да се оглеждаме и страхуваме, че някой ще открадне труда ни. Да, труда ни, защото всяка вещ, всяко удоволствие, всяка трошичка хляб сме заплатили с труд. Понякога черен, тежък, неносещ удовлетворение, но ТРУД!
Крадците едва ли ще прочетат този текст. И едва ли ще се трогнат или изплашат. Точно в този момент не съм способна да анализирам, обмислям, да търся причини и следствия за техните действия и мисли. И не искам. Мразя ги!
И още повече ги ненавиждам заради факта, че изкарват на повърхността чувства, които по принцип са ми чужди – омраза и агресивнаст. Бясна съм! Мразя ги!
Разбиха „фургонетата”/буса/ на съпруга ми. Естествено, липсва радио-СD-то и „свободните ръце”. Не е болка за умиране! Но наглите крадци са откраднали част от инструментите, с които си изкарва хляба. Уреди и приспособления, които е купувал с пари, изкарани с труд, за да може да продължи да изкарва пари. С ТРУД!
Съпругът ми мълчаливо стиска зъби, но знам, че му идва да заплаче от яд. Само той си знае колко часове е работил, в жега и студ, използвайки и ръцете и знанията си, за да продължи напред, за да се развива, за да постига мечтите и за да издържа семейството си. Колко слаб и безсилен се чувстваш, когато си ограбен! А когато ограбят труда ти?! В този момент съм склонна към насилие.
Според полицаите сме били наблюдавани, защото колата беше паркирана точно пред входа ни, на открито и осветено място, но пък вчера и днес отсъствахме с часове. Нагли и смели крадци! Не са си дали сметка обаче, че на две крачки има банкомат с охранителна камера. Това е единствената ни надежда, стига банката да реши да сътрудничи на полицията.
Преди няколко години имаше масово разбиване на коли в квартала. Местната полиция пое присърце нещата - имах чувството, че за тях беше въпрос на чест. Усещаше се засилено полицейско присъствие, реагираха светкавично и на най-незначителния сигнал.За по-малко от седмица всичко приключи.В полза на полицаите и живущите в квартала.
И този път надеждата ни не е да си върнем открадните вещи, надеждата е да продължим да живеем спокойно. Без да подскачаме при всеки шум и всяко тропване, без да се оглеждаме и страхуваме, че някой ще открадне труда ни. Да, труда ни, защото всяка вещ, всяко удоволствие, всяка трошичка хляб сме заплатили с труд. Понякога черен, тежък, неносещ удовлетворение, но ТРУД!
Крадците едва ли ще прочетат този текст. И едва ли ще се трогнат или изплашат. Точно в този момент не съм способна да анализирам, обмислям, да търся причини и следствия за техните действия и мисли. И не искам. Мразя ги!
И още повече ги ненавиждам заради факта, че изкарват на повърхността чувства, които по принцип са ми чужди – омраза и агресивнаст. Бясна съм! Мразя ги!
19 юли 2010
08 юли 2010
Сезонът на отпуските
Сезонът на отпуските започна. За някои... Всички приятели и познати се юрнаха на ваканция в България. Примъчняло им, а пък и нови паспорти трябва да се вадят. /То ще е една почивка, ама нейсе!/ Сигурна съм обаче, че приятните моменти от срещите с близки и приятели ще са чудодейният лек срещу главоболието, предизвикано от бюрокрацията и неуредиците. Пожелавам им приятно изкарване!
Аз, за съжаление, оставам тук. С една шепа ключове от техните домове. Организирането на дълго отсъствие е едно предизвикателство –какво ще стане с цветята, с домашните любимци, с някои задължения с фискирана дата... Спокойно, приятели, ще прибирам пощата, ще поливам цветята...
... и ще отглеждам двете костенурки –до края на август. /Дано оцелеят под моите грижи!/
Нашият котарак Черньо е с жълт картон заради негостоприемно посрещане на новите обитатели. В момента ги заобикаля разсеяно–пренебрежително, но видимо недоволен от присъствието им.
А пък моята ваканция... Е, като му дойде времето!
Засега почивам в домашни условия. Плажът ми е на една крачка разстояние, стига да успея да изляза от мързеливата си медитация пред вентилатора .
За разнообразие присъствам на някои природосъобразни...
... или НЕпреродосъобразни съботно-неделни мероприятия.
Това не е ваканцията, за която мечтая. Иска ми се да измина хиляди километри, да се върна по познати места, да се разхождам по непознати улици... Да срещна стари приятели, да завържа нови запознанства... Искам да пътувам, да пътувам, да пътувам... Ще го направя, ама друг път!
Весело прекарване на летните дни, независимо дали са ваканционни или работни!
Аз, за съжаление, оставам тук. С една шепа ключове от техните домове. Организирането на дълго отсъствие е едно предизвикателство –какво ще стане с цветята, с домашните любимци, с някои задължения с фискирана дата... Спокойно, приятели, ще прибирам пощата, ще поливам цветята...
... и ще отглеждам двете костенурки –до края на август. /Дано оцелеят под моите грижи!/
Нашият котарак Черньо е с жълт картон заради негостоприемно посрещане на новите обитатели. В момента ги заобикаля разсеяно–пренебрежително, но видимо недоволен от присъствието им.
А пък моята ваканция... Е, като му дойде времето!
Засега почивам в домашни условия. Плажът ми е на една крачка разстояние, стига да успея да изляза от мързеливата си медитация пред вентилатора .
За разнообразие присъствам на някои природосъобразни...
... или НЕпреродосъобразни съботно-неделни мероприятия.
Това не е ваканцията, за която мечтая. Иска ми се да измина хиляди километри, да се върна по познати места, да се разхождам по непознати улици... Да срещна стари приятели, да завържа нови запознанства... Искам да пътувам, да пътувам, да пътувам... Ще го направя, ама друг път!
Весело прекарване на летните дни, независимо дали са ваканционни или работни!
01 юли 2010
Отделение за трансплантации
Вече цял час настъпвах педала и летях по широката магистрала. Всички летяха - пред мен, зад мен, покрай мен. И аз, и шофьорите от другите коли хвърляхме по едно око на километража само когато на пътя се изпречваше огромната предупредителна табела с черна точка и три вълни - „За Вашата сигурност...”, т.е. внимание –статичен радар. Почти се гордеехме, че за последните стотина километра групово бяхме излъгали четири такива метални кутии. Старателно намалявахме скоростта до максимално допустимата и после пак политахме...Не намалихме, когато в насрещното платно премина полицейска кола, следвана от линейка –та те пътуваха в обратна посока. Не намалихме, когато над главите ни премина ниско прелитащ хеликоптер с огромен мех, пълен с вода – горяха храсти далеч от пътя. Ляв мигач, десен мигач, 120, пак ляв мигач, 140... Широкият път примамваше.
Забелязах мигащите жълти светлини за части от секундата. В огледалото за обратно виждане. Странен черен микробус приближаваше със скорост, далеч над допустимата, подканвайки всички „бързаци” да му сторят път. Не е линейка, помислих си, може би е от поддръжката на пътя. Къде се юрнал така този?! Колите отбиваха неохотно в дясното платно, но никой след това не се връщаше в лявото. Тогава забелязах пребягващите светлини в предната решетка на буса. Аха, казах си,някаква "специална" полиция...Преминах и аз в дясното платно и чак когато черният микробус прелетя покрай мен, за секунда успях да прочета надписа върху тънката червена странична лента ... Неголям , но ясно четлив шрифт... „ОТДЕЛЕНИЕ ЗА ТРАНСПЛАНТАЦИИ”.
Не се върнах в лявото платно. И тези пред мен – също. Струваше ми се, че пълзим... Бях убедена, че всички в този момент си мислеха и изпитваха същото, което и аз... Страх... Преклонение... Надежда... Нечия смърт дарява живот. Вероятно няколко живота. Нелепият неочакван край на един / щастлив /живот дава ново начало на други животи, лимитирани /от коварна болест /във строги времеви граници – година, месеци или дни...
Надежда, съхранена в хладилна чанта... Надежда, летяща с бясна скорост по магистралата в черен микробус...
Спомних си едни тъжни очи. Преди време, по новините. Очите на един баща и една майка, загубили дъщеря си при автомобилна катастрофа. Бяха дарили ограните й . И спасили живота на 4 млади хора. Спомням си мъката в погледа им, но наред с напиращите сълзи в очите им проблясваше и една искрица живинка... Те смятаха, че са постъпили правилно. Пожелаваха здраве на хората, които носеха частица от тяхното дете... Труден избор, много труден избор. Колко ли сила им е била необходима!
Дълго време лявото платно остана пусто. Колоната се движеше в границата на допустимата скорост. Предупредителните табелите като че ли бяха станали по-големи и по-ясни....
Това е животът! Идва изненандаващо и често си отива без предупреждение. Нека не си играем на гоненица с него, особено на пътя!
Абонамент за:
Публикации (Atom)