30 септември 2009

Земетресение ... или моите детски страхове

Не бяха достатъчни изсипващите се повече от седмица поройни дъждове и най-вече мощните светкавици –гръмотевици, ами и земетресение ми липсваше...

29/09/2009 г. Десетина минути преди 23 часа. Седя си спокойничко пред телевизора, наслаждавайки се на позакъснялата вечеря и изведнъж... пода се разтресе. Веднъж... Докато се чудя възможно ли е котката да ме бутне толкова силно...Втори трус. Още по-силничък. Голямата ми дъщеря вече се беше появила на врата на хола и без следа от притеснение каза: „Мамо, да застанем под касата...” А аз – паника...Дали да хукна навън , дали ще има трети трус, дали няма всеки момент нещо да се срути... От малката ми дъщеря и съпруга ми нямаше и следа. Хем уплашена, хем ядосана от липсата на всякаква реакция от тяхна страна, започнах да ги викам по име. Малката ми дъщеря дотърча, леко разтревожена и недоумяващо попита: „Какво бе, мамооо?”, а съпругът ми бавничко пристъпваше по коридора : „Защо си се развикала?” и някакси разсеяно, сякаш за да смени темата, добави „Земетресение беше, нали?! Силничко ни разтресе”.

Противно на всички правила в такава ситуация, излязохме на балкона. Може би от солидарност към съседите отсреща... И те се бяха наредили по балконите, никой не си правеше труда да излезе на улицата.

Божичко, какво спокойствие! А мен сякаш са ме заляли с вряла вода - кръвта ми се е качила в главата, ушите ми бучат, ръцете ми треперят. Най-големият ми детски страх се беше завърнал – страхът от земетресение. И като вещ експерт поставих степентта – между 3-та и 4-та по Рихтер. Ако не отговаря на силата на труса, то поне отговаря на силата на моята уплаха.

Съпругът ми се отправи към спалнята, като пътьом ревизира съдържанието на хладилника, а децата се тупнаха на дивана пред телевизора, но очите им ме следяха зорко и насмешливо. Започнаха да си припомнат наученото в часовете по география, за различните типове карти , които били чертали и категорично се убеждаваха една друга, че не се намираме в сеизмична зона. Като са толкова смели, защо не се прибират по стаите си, ами седят вече цял час на дивана , плътно една до друга без да се скарат?! Мен ли успокояват или себе се?!

Като малка бях много палаво дете. Единственият момент, в който притихвах, беше когато навън вилнееше гръмотевична буря. Свивах се на леглото, завивах се през глава и запушвах ушите си с длани. Тогава до мен присядаше дядо ми и започваше да ме успокоява с полутехнически приказки – как се образуват бурите, защо първо виждаме светкавиците, после чуваме гръмотевицата. И как нашата къща е най-сигурното място, защото има еейй-такъв гръмоотвод. Той лично е проверил, че всичко е наред. Аз му се доверявах, като лека-полека смъквах завивката.... но само до нивото на носа си.

За едно нещо дядо обаче не можа да ме убеди. Бях 7-8 годишна, когато преживях първото силно земетресение в живота си. Пак бях в неговата къща. Спомням си, че ме разбудиха, завиха ме набързо в одеялото и тичешком ме изведоха навън. Спомням си и страха, който изпитах, викайки през сълзи баба ми... Тя беше влязла отново в къщи, за да ми вземе връхна дреха, да не настина, въпреки че всички съседи подвикваха, на висок глас „ Нов трус, нов трус”. Спомням си и облекчението, когато тя ме загърна с якенцето...Само миг преди това се страхувах, че ще я загубя.

Може би детското ми съзнание тогаво е преувеличило реалната опасност, но...”шубето си е голям страх”. А пък дядо, за ме успокои, започна да ми разказва как е построена къщата, колко е здрава и сигурна, закрепена е с еейййй-такива грамадни пирони... Хлипайки, го погледнах недоверчиво. Ех, дядо... в страха и притеснението си допусна голяма грешка. Как така тухли ще се коват с пирони! Аз знаех , че не е вярно - лепят се с цимент, виждала съм строежи. А пък и вече бях пробвала да забия един голям пирон с неговият чук, прибран на /уж/ сигурно място и ... тухлата се розтроши на парчета...

Така или иначе страхът ми ...не си отиде. Кой каквото ще да казва, ама си е страшничко. И гръмотевиците, и земетресението.

24 септември 2009

Самотникът от втория етаж

Той стои подпрян на парапета и съзерцава тихата улица. Прибира се в слабо осветената стая и силуетът му примигва заедно с картината на включения телевизор. След малко пак излиза на балкона, преплита пръсти и отново се подпира на металния парапет. Безцелно поглежда наляво, после надясно, после напред и надолу. Лицето му не изразява нищо – нито оттегчение, нито заинтересованост, нито присъствие, нито скука...

Почти полунощ е. Градът е притихнал, но все още не спи. В среднощната тишина тук-там оттеква звънлив смях, скърцащ звук от затваряне на входна врата или спускаща се щора. Обичам тази част от денонощието. Тътенът от шумния ден е отминал и аз оставам насаме с мислите си. Това е моментът, в които изплуват образи и случки от изминалия ден. Това е времето, в което любимите ми същества притварят натежали за сън клепачи , а аз съзерцавам пулсиращия курсор върху бялата страница на екрана пред мен и се опитвам да подредя думите в изречения . Или да превърна хаоса от мисли в някакъв що-годе разбираем текст.

А той стои подпрян на парапета... Забелязах го преди повече от година. Имах чувството, че някой наднича над рамото ми. Обърнах се рязко и го видях. На балкона на втория етаж на сградата отсреща. Засмях се сама на себе си. Достатъчно далече е, не може да се взира в писанията ми. Сигурно е излязъл да пуши, помислих си. Но не пушеше. Нямаше вид на мечтател, нито на човек, сънуващ кошмари. Лицето му не беше тревожно, но не бе и мило. Безизразно лице.

И така – дни, седмици, месеци... Свикнах да го виждам подпрян на парапета. Там, на балкона на втория етаж на сградата отсреща. Дори през деня. Влиза, излиза. Полива цветята . Пак влиза и излиза. Намества с показалец очилата си, подпира се на парапета и гледа безучастно потока от коли и хора. Сякаш е сложил някаква непробиваема маска на лицето си, която прикрива мислите и емоциите му.

Видях го и на улицата. Отдалече ми се струваше по-възрастен , но отблизо...Може би е мой връстник. Разпалено разговаряше със своя съседка. Негодуваше за нещо. За пръв път видях някакво изражение на лицето му - раздразнение.

Понякога отсъства за кратко. Сигурно по работа. Винаги спуска плътно щорите на прозорците. За да предпази дома си от слънцето или дъжда?... Или да предпази себе си от света навън?... После отново го виждам подпрян на парапета... Нито намръщен, нито усмихнат. И винаги сам. Нито веднъж до него не застана жена, приятел, колега или просто...някой.

Забелязах и друго. Понякога излиза на балкона с найлоново пликче в ръка. И изневиделица се появяват три-четири гълъба. Самотникът бръква в плика и щедро наръсва трохи хляб. Тогава на лицето му се появява полуусмивка. Протяга ръка , гали птиците, а устните му се раздвижват. Говори им. С мило изражение.
Онзи ден пак отсъстваше. Нямаше го мъжът, подпрян на парапета на балкона на втория етаж на сградата отсреща. Но... там бяха кацанали два гълъба. Пристъпваха от крак на крак и, гукайки, се клатушкаха и въртяха нервно в кръг. Очакваха Самотника...

...Тази вечер той отново стои подпрян на балконския парапет, съзерцавайки безизразно притихналия град ... А защо ли реших , че е самотник?! Може би греша ...В крайна сметка всеки от нас има правото да избира начина си на живот. Той просто е избрал да бъде сам. Което не го прави самотен.

21 септември 2009

Автоматизирано ежедневие

„Какво желаете, моля? Кафе? Чисто или с мляко? С повече захар или без?” „ Каква парична операция желаете да извършите – теглене или внасяне в брой?” „ Моля, вземете вашето билетче! Моля, преминете? ”...



Кафе от автомат. Безалкохолно – от автомат. Вода – от автомат. Закуска- от автомат. Цигари – от автомат. Билетче – от автомат. Банкомат. Паркинг - на входа автомат и бариера, на изхода – автомат и бариера. Автомат ми казва откъде мога да премина и откъде – не.


Автомати, автомати... Ако домашния любимец се нуждае от освежаващ хидромасаж, пускам монетата и следвам инструкциите на екрана. Според указанията би трябвало да излезе изкъпан и изсушен. А дали няма да е стресиран? С този автомат не съм си имала вземане-даване.


Ако пък съпругът ми реши да се спаси от мен, отивайки на риболов, може да го направи по всяко време, защото на негово разположение е автоматът за жива стръв. Автомат за червейчета, кукички, светещи плувки ... 24 часа в денонощието. Какво улеснение!

Това са само част от автоматите, които „срещам” всеки ден. Метални кутии, сиво-безлични или примамливо-шарени, се изпречкват услужливо пред мен. И аз автоматично пускам монета и автоматично продължавам по пътя си. Дори, когато привърша дребните, услужлива и умна машина раздробява банкнотата ми на шепа монети. И продължавам. Толкова е удобно.

Страхотно нещо са автоматите. Червени бутони, зелени бутони. Примигващи светлини и светещи екрани. Точни инструкции с неизменно учтив тон: „ДОБЪР ДЕН!”, „МОЛЯ, поставете билетчето!”, „АКО ОБИЧАТЕ, пуснете монетата!”, „ЖЕЛАЕТЕ ЛИ друга операция?”, „МОЛЯ, изчакайте рестото!”, „ПРИЯТЕН ПЪТ!”, „ПРИЯТЕН ДЕН!”, „ЗАПОВЯДАЙТЕ пак!” ... Да, поздрави, пожелания... Имам чувството, че автоматите дори ми се усмихват. Само че аз не им отговарям. Да не съм луда, да си говоря с машина!...

...Толкова са любезни тези автомати, че чак ми се приисква срещу мен да застане някоя смръщена продавачка и да ми подвикне “Какво се мотаеш, ма, нямаш ли дребни ?!”. Ей така, просто да си пообщуваме...

13 септември 2009

Годишнина от сватбата на... динозаврите

Звъни ми онзи ден сестрата на съпруга ми и весело изчуруликва: ”Честита годишнина!”. Шах! „Хей, преди 22 години на този ден правихте сватба...Да не си забравила?!” Е да, бях забравила. „Леле, 22 години...Вие сте динозаврите, да знаеш, другите са си наред!” Мат! Вечерта спретнахме една скромна семейна вечеря – татко-динозавър, мама – динозавърка и малките динозавърчета и я нарекохме „Динозавърската годишнина от сватбата”.

Защо „динозавърска”? Хем е трудно, хем е дълго за обяснение. Най- простичко казано – защото през последните години на няколко пъти се почуствах като някакъв рядък екземпляр. На разни събирания с приятели и познати по различни поводи все ни питаха първи брак ли ни е, дали децата ни са от двамата, никога ли не сме се разделяли. Цъкаха с език, оглеждаха ни с любопитство, сякаш търсеха нещо нередно, накланяха недоверчиво глава...Един смелчак дори се престраши да попита: „Ама как така?!”.

Първият път ми беше забавно, вторият път се подразних, третият път взех, че поразпитах малко. Оказа се, че на този му е втори брак, но детето е на жена му от първия брак. Онзи там живее с петата си любовница, но тя отглежда детето от първия брак на третия си съпруг, а той пък плаща издръжка на втората си бивша съпруга, която живее с четвъртия си любовник. Тази красавица на средна възраст отсреща е влюбена в по-млад мъж, толкова влюбена, че е готова да отстъпи родителските права на съпруга си, но не може да се разведе с лукса, на който е свикнала...

Няма нищо лошо – житейски истории...Само че как да не се почувстваш динозавър, изричайки кратко и безинтересно „Ами... женени... с 2 деца”.

Не, не си мислете, че ще тръгна да възхвалявам брака.Винаги съм споделяла мнението, че един подпис не променя нещата - не те прави по-малко егоист, по-отговорен или по-сериозен. Одобрявам съжителството без брак. Дори го приемам за по-разумното решение, един вид проба преди голямата стъпка – създаването на семейство.

Знам също, че съществуват и хиляди двойки като нас, които празнуват сребърни и златни сватби и съпътващите ги междинни „динозавърски” годишнини. Знам, че не могат да се дават никакви съвети, никакви рецепти и да се препоръчват тайни подправки за укрепване на семейното дълголетие...

Сватбата е приятно изживяване, но трае само ...един ден. Бяла рокля, орхидеи в косите, шампанско... После започват дългите години на споделяне...Споделяне на радости и несполуки, на отговорности и задължения, на взаимни компромиси... Компромиси? Да, допустимите копромиси, при които едновременно да останеш верен на себе си и да дадеш шанс на човека до теб. Но не и да прощаваш недопустимите / и при това повтарящи се/ грешки или да търпиш „в името на децата”. Защото понякога раздялата е належаща именно в името на децата.

Ако сте издържали да прочете всичко изписано дотук, със сигурност сте забелязали, че не споменавам нито веднъж ключовата думичка „любов”. Дали е нужна? Разбира се. Само че не като дума, а като чувство. Но какво всъщност е любовта? Взаимно привличане, трепети, безсънни нощи или красиви сънища... После, казват, се променяла - с брак или без брак, преминавала в навик и дори си отивала...Това не е вярно!

Аз не обичам да говоря за любовта. Любовта е толкова лично чувство, което не мога да опиша с думи. И не искам. Не искам да казвам и не искам да чувам „Обичам те!”. Мразя галените имена и превзетите обръщения. Думите не означават нищо. Аз искам да чувствам, че съм обичана и човекът до мен да чувства, че го обичам.

След десетките години, изживяни заедно, рамо до рамо срещу виелиците и ръка за ръка в безоблачните дни, любовта все още е тук, въпреки че отдавна е загубила омайния си /глуповат/ младежки блясък . През всичките тези година е преживяла много. Ронила е горчиви сълзи и се е превивала от смях. Успокоявала е с мили думи и е нагрубявала. Била е вдъхновение и е пречупвала криле. Радвала се на детски смях и е будувала в болнични стаи. Преживяла е раждане, преживяла е смърт. Била е приятел, била е и враг. Била е утеха, била е тревога...След десетки години любовта е по-мъдра и по- силна. Тя е истинска.

И днес я откривам в очите на уморения динозавър до мен. Не е липсвала нито за миг през тези дълги години. Тя не говори, защото знае, че не вярвам на думи. Усещам я нощем, когато протяга ръка, за да прогони кошмарите и мрачните ми мисли, за да изтрие сълзите ми и да ме потупа окуражително по рамото. Откривам я на лицето му , когато неговата усмивка огледално отразява моята. Откривам я в угрижените му мисли и в безгрижното веселие... Откривам я, усещам я, чувствам я...всеки ден и във всичко.

И по моя си /динозавърски/ начин искам да му кажа:

„ ... И аз те обичам повече,
слепена за теб, в тебе враснала,
навлязла в самата вечност,
цяла вечност пораснала.

И викът ми тържествен:
обичам те,
към черните дрипи на мрака,
кой каза, кой излъга всички ни,
че любовта си отива след брака!”*



*Стиховете са на Ваня Петкова -„След брака”

07 септември 2009

Сглобете пъзела...




...и ще откриете как рециклирането може да се превърне в изкуство.