Библиотеката на забравените спомени

Захарта отдавна се беше разтопила, но аз продължавах да разбърквам енергично кафето си. Мислите в главата ми се въртяха подобно на водовъртежа на тъмната течност в малката чаша. Усетих, че някой ме наблюдава. Вдигнах беззизразното си лице. Помислих си, че се усмихва на някого зад мен, но той, без да забавя крачка търсеше настоятелно погледа ми. Махна ми с ръка за поздрав. Усмихнах се възпитано. Реших, че се припознал. Отмина.

Без да се усетя, недоумяващо свих рамене. Кой беше той? Загледах го в гръб. Гледах го, докато се отдалечава. Накуцваше видимо. Изчезна зад ъгъла.

Опитах се да задържа образът му в главата си. Поне за 2 минути. Кой беше? Позната физиономия. Стар колега? Стар съсед? Казват, че спомените ни са наредени на някакво затънтено място в мозъка ни. Като в библиотека. Трябва само да поровим малко и да ги оттърсим от прахта.

Поразрових се и аз. Старата работа, старата квартира, старите познати. Откъде го познававах? Интуицията ми подказваше, че сме разговаряли. Но за какво? Усмивката, усмивката му бях запомнила. И това, че говореше тихо и спокойно. И нищо повече – нито име, нито място. Реших, че е излишно да продължавам да ровя в съзнанието си. Ако някога някъде пак го срещна, ще го попитам!

Но това, което ме изненада и стресна, докато отърсвах прахта от далечните си спомени беше, че без никакво усилие най-напред изникваха лицата и имената на хора, които са ме впечатлили неприятно. С думи или жестове, по един или друг начин, дори без някакво лично отношение.

Не съм злопаметна, не съм и лоша. Силно се впечатлявам от добрите дела и се опитвам да изтрия лошите моменти. Защо тогава в библиотеката на забравените ми спомени добрите хора, симпатичните „познати”непознати са изпаднали между рафтовете, а онези, другите, които не са ми нужни, стоят на удобно място?

Дали съзнанието ми функционира правилно или се нуждае от сериозна „библиотекарска” намеса ?!
.

"... рокерите, тръгнали нанякъде...."

Своенравни , но подчиняващи се на правилата. Облечени в черно, но създаващи настроение. Големи мъже, забавляващи се по детски. Влюбени в „конете”, които са яхнали.

Картината не е добра, но затова пък шумът е внушителен (за неделна утрин).

.

Оптимистичен тест за песимисти

1. Мечтаеш :

а) за тихо пристанище ( доволен от богатия улов)

б) да се отдалечиш от брега (неспокойно взирайки се в хоризонта)


2. Предпочиташ:

а) да си обичан (като къдрав пудел с цветно шалче и каишка на врата)


б) да си свободен (като улично куче)


3. Чувстваш се:

а) ослепителен ( като слънчев лъч, отразен във ветропоказател при безветрие )


б) не на място (като глухарче върху скала на брега на морето)


4. Виждаш:

а) светлина в края на тунела
б) насрещно движещ се влак

4.Точно в този момент се питаш какво ли е искал да каже авторът:

а) Не искам да виждам света
б) не искам светът да ме вижда

Резултат: Не брой отговорите си а) и б), защото само след час, след ден или седмица резултатът ще е различен. Ако не ти харесват отговорите а) и б), създай си твои - в), г), д) и ... така нататък, до края на азбуката.

Извод: Животът ни тества всеки ден. Въпросите са много, отговорите – още повече, а резултатите доста често са ... стряскащи. Но ако никога не си отплавал, никога няма да акустираш. Обичта може би те води на каишка, но свободата понякога те прави самотен. Прекаленият блясък води до ослепяване, а цвете на неподходящо място определно впечатлява. Ако си в тунел, скоро ще разбереш какво има в далечината, но за всеки случай потърси аварийната ниша или изход. Не ти е нужен прозорец, за да се убедиш, че светът е прекрасен. А пък и на света не му е нужен прозорец, за да надникне вътре в теб. Затова мечтай, чувствай, искай, задавай си въпроси! И не търси винаги логичните отговори!