Следобедната жега бе достигнала своята най-висока точка. Плажът беше опустял, а туристите търсеха спасение в охладените от климатика крайбрежни заведения. В една сладкарница аз спокойно се наслаждавах на бързо топящия се сладолед и на разговора с вече порасналата ми дъщеря. Напоследък все по-рядко имахме време една за друга и в този момент се опитвахме да наваксаме пропуснатите моменти в общуването между майка и дъщеря.
На съседната маса се настанаха млада жена и 5-6 годишно момченце. Малките кръгли масички бяха разположени толкова близо една до друга, че неволно дочувахме разговорите си. Говореха на испански. Детето знаеше какво иска, дори препоръча на майка си какъв сладолед да избере. Дотук нищо впечатляващо – нормално е децата да се чувстват “в свои води” в една сладоледаджийница. Дъщеря ми започна да си припомня весели случки от детството си. Смеехме се и се забавлявахме, докато в един момент се от съседната маса долетя следната фраза: “Внимавай, накапа се!“.
Спогледахме учудено, но не защото сме чули българска реч – това е нещо нормално в град, в който живеят няколко хиляди български емигранти. Шокирани бяхме от факта, че до този момент майката говореше с детето си на испански. Миг по-късно се появи и бащата – едър българин. Поздрави ги и започна да споделя как е минал работния му полуден. Разговаряха на чист български език. Дотук добре, едно нормално семейство, което се наслаждава на момента, в който са заедно. Момченцето мрънкаше в знак на негодувание, че таткото ще трябва да се връща на работа и вниманието на родителите беше насочено изцяло към детето. Поуспокои се от обещанието, че утре ще получи цялото внимание на баща си, утре е неговия почивен ден – ще поритат топка или ще отидат на плаж, ще направят всичко, което пожелае. „Браво на този татко!”- казах си. Но... разговорът им продължи на испански, вследствие на което момченцето построи най-сложното и трудно разбираемо изречение, което някога бях чувала – невероятна смесица от испански думи, членувани “по български” и български думи, подредени “по испански”.
В този момент сладоледът ми загорча. Прииска ми се да извикам на висок глас: ”Родители, моля ви, говорете с детето си на български! Та вие и двамата сте българи!”
Не съм педагог, но дългогодишните ми наблюдения върху развитието на моите деца и децата на мои приятели и познати, т.е. българчета, отраснали или дори родени в чужбина, ме убедиха в безспорния факт – в детска възраст научаването на няколко чужди езици не е проблем. А родителите са тези, които трябва да ги насърчават. Това, че са родени или живеят в чужбина, не е пречка децата да не знаят родния си език. Особено на места, където българската общност е многобройна.
Чувала съм десетки оправдания или притеснения от страна на родители-емигранти, че децата им може би ще се объркат или ще се претоварят, научавайки двата езика. Нищо подобно – в малките им незатормозени главички има толкова много място и децата с лекота превключват от испански на български, от български на местния диалект и после отново на испански, в зависимост от средата или човека, с когото разговарят.
Родители- емигранти, говорете с децата си на български език! Неизбежно ще бъркат думички или понякога ще преплитат двата езика, но говорете помежду си на български. Имайте достатъчно воля и желание да им покажете българската азбука, научете ги поне да сричат българското четмо! От това децата само печелят. Да знаеш чужд език е богатство, но незнанието на родния език е ....безотговорност на родителите.
На съседната маса се настанаха млада жена и 5-6 годишно момченце. Малките кръгли масички бяха разположени толкова близо една до друга, че неволно дочувахме разговорите си. Говореха на испански. Детето знаеше какво иска, дори препоръча на майка си какъв сладолед да избере. Дотук нищо впечатляващо – нормално е децата да се чувстват “в свои води” в една сладоледаджийница. Дъщеря ми започна да си припомня весели случки от детството си. Смеехме се и се забавлявахме, докато в един момент се от съседната маса долетя следната фраза: “Внимавай, накапа се!“.
Спогледахме учудено, но не защото сме чули българска реч – това е нещо нормално в град, в който живеят няколко хиляди български емигранти. Шокирани бяхме от факта, че до този момент майката говореше с детето си на испански. Миг по-късно се появи и бащата – едър българин. Поздрави ги и започна да споделя как е минал работния му полуден. Разговаряха на чист български език. Дотук добре, едно нормално семейство, което се наслаждава на момента, в който са заедно. Момченцето мрънкаше в знак на негодувание, че таткото ще трябва да се връща на работа и вниманието на родителите беше насочено изцяло към детето. Поуспокои се от обещанието, че утре ще получи цялото внимание на баща си, утре е неговия почивен ден – ще поритат топка или ще отидат на плаж, ще направят всичко, което пожелае. „Браво на този татко!”- казах си. Но... разговорът им продължи на испански, вследствие на което момченцето построи най-сложното и трудно разбираемо изречение, което някога бях чувала – невероятна смесица от испански думи, членувани “по български” и български думи, подредени “по испански”.
В този момент сладоледът ми загорча. Прииска ми се да извикам на висок глас: ”Родители, моля ви, говорете с детето си на български! Та вие и двамата сте българи!”
Не съм педагог, но дългогодишните ми наблюдения върху развитието на моите деца и децата на мои приятели и познати, т.е. българчета, отраснали или дори родени в чужбина, ме убедиха в безспорния факт – в детска възраст научаването на няколко чужди езици не е проблем. А родителите са тези, които трябва да ги насърчават. Това, че са родени или живеят в чужбина, не е пречка децата да не знаят родния си език. Особено на места, където българската общност е многобройна.
Чувала съм десетки оправдания или притеснения от страна на родители-емигранти, че децата им може би ще се объркат или ще се претоварят, научавайки двата езика. Нищо подобно – в малките им незатормозени главички има толкова много място и децата с лекота превключват от испански на български, от български на местния диалект и после отново на испански, в зависимост от средата или човека, с когото разговарят.
Родители- емигранти, говорете с децата си на български език! Неизбежно ще бъркат думички или понякога ще преплитат двата езика, но говорете помежду си на български. Имайте достатъчно воля и желание да им покажете българската азбука, научете ги поне да сричат българското четмо! От това децата само печелят. Да знаеш чужд език е богатство, но незнанието на родния език е ....безотговорност на родителите.
Една до болка позната посока...
