Звъни ми онзи ден сестрата на съпруга ми и весело изчуруликва: ”Честита годишнина!”. Шах! „Хей, преди 22 години на този ден правихте сватба...Да не си забравила?!” Е да, бях забравила. „Леле, 22 години...Вие сте динозаврите, да знаеш, другите са си наред!” Мат! Вечерта спретнахме една скромна семейна вечеря – татко-динозавър, мама – динозавърка и малките динозавърчета и я нарекохме „Динозавърската годишнина от сватбата”.
Защо „динозавърска”? Хем е трудно, хем е дълго за обяснение. Най- простичко казано – защото през последните години на няколко пъти се почуствах като някакъв рядък екземпляр. На разни събирания с приятели и познати по различни поводи все ни питаха първи брак ли ни е, дали децата ни са от двамата, никога ли не сме се разделяли. Цъкаха с език, оглеждаха ни с любопитство, сякаш търсеха нещо нередно, накланяха недоверчиво глава...Един смелчак дори се престраши да попита: „Ама как така?!”.
Първият път ми беше забавно, вторият път се подразних, третият път взех, че поразпитах малко. Оказа се, че на този му е втори брак, но детето е на жена му от първия брак. Онзи там живее с петата си любовница, но тя отглежда детето от първия брак на третия си съпруг, а той пък плаща издръжка на втората си бивша съпруга, която живее с четвъртия си любовник. Тази красавица на средна възраст отсреща е влюбена в по-млад мъж, толкова влюбена, че е готова да отстъпи родителските права на съпруга си, но не може да се разведе с лукса, на който е свикнала...
Няма нищо лошо – житейски истории...Само че как да не се почувстваш динозавър, изричайки кратко и безинтересно „Ами... женени... с 2 деца”.
Не, не си мислете, че ще тръгна да възхвалявам брака.Винаги съм споделяла мнението, че един подпис не променя нещата - не те прави по-малко егоист, по-отговорен или по-сериозен. Одобрявам съжителството без брак. Дори го приемам за по-разумното решение, един вид проба преди голямата стъпка – създаването на семейство.
Знам също, че съществуват и хиляди двойки като нас, които празнуват сребърни и златни сватби и съпътващите ги междинни „динозавърски” годишнини. Знам, че не могат да се дават никакви съвети, никакви рецепти и да се препоръчват тайни подправки за укрепване на семейното дълголетие...
Сватбата е приятно изживяване, но трае само ...един ден. Бяла рокля, орхидеи в косите, шампанско... После започват дългите години на споделяне...Споделяне на радости и несполуки, на отговорности и задължения, на взаимни компромиси... Компромиси? Да, допустимите копромиси, при които едновременно да останеш верен на себе си и да дадеш шанс на човека до теб. Но не и да прощаваш недопустимите / и при това повтарящи се/ грешки или да търпиш „в името на децата”. Защото понякога раздялата е належаща именно в името на децата.
Ако сте издържали да прочете всичко изписано дотук, със сигурност сте забелязали, че не споменавам нито веднъж ключовата думичка „любов”. Дали е нужна? Разбира се. Само че не като дума, а като чувство. Но какво всъщност е любовта? Взаимно привличане, трепети, безсънни нощи или красиви сънища... После, казват, се променяла - с брак или без брак, преминавала в навик и дори си отивала...Това не е вярно!
Аз не обичам да говоря за любовта. Любовта е толкова лично чувство, което не мога да опиша с думи. И не искам. Не искам да казвам и не искам да чувам „Обичам те!”. Мразя галените имена и превзетите обръщения. Думите не означават нищо. Аз искам да чувствам, че съм обичана и човекът до мен да чувства, че го обичам.
След десетките години, изживяни заедно, рамо до рамо срещу виелиците и ръка за ръка в безоблачните дни, любовта все още е тук, въпреки че отдавна е загубила омайния си /глуповат/ младежки блясък . През всичките тези година е преживяла много. Ронила е горчиви сълзи и се е превивала от смях. Успокоявала е с мили думи и е нагрубявала. Била е вдъхновение и е пречупвала криле. Радвала се на детски смях и е будувала в болнични стаи. Преживяла е раждане, преживяла е смърт. Била е приятел, била е и враг. Била е утеха, била е тревога...След десетки години любовта е по-мъдра и по- силна. Тя е истинска.
И днес я откривам в очите на уморения динозавър до мен. Не е липсвала нито за миг през тези дълги години. Тя не говори, защото знае, че не вярвам на думи. Усещам я нощем, когато протяга ръка, за да прогони кошмарите и мрачните ми мисли, за да изтрие сълзите ми и да ме потупа окуражително по рамото. Откривам я на лицето му , когато неговата усмивка огледално отразява моята. Откривам я в угрижените му мисли и в безгрижното веселие... Откривам я, усещам я, чувствам я...всеки ден и във всичко.
И по моя си /динозавърски/ начин искам да му кажа:
„ ... И аз те обичам повече,
слепена за теб, в тебе враснала,
навлязла в самата вечност,
цяла вечност пораснала.
И викът ми тържествен:
обичам те,
към черните дрипи на мрака,
кой каза, кой излъга всички ни,
че любовта си отива след брака!”*
*Стиховете са на Ваня Петкова -„След брака”
.jpg)
... в буреносните облаци...
...в огнените облаци на залез слънце...
Красиви са, нали?