Фотьойл. Възрастна жена. В скута й – вестник, книга, очила и дистанционното на телевизора. Ярко-червена блуза, която контрастира със снежно-бялата коса, оформена в къса подстрижка. Гледаше новините.
Това е образът, който остана запечатан в съзнанието ми при моето второ завръщане в България преди две години. Образът на моята баба. Книгата беше любовен роман от някаква нашумяла поредица, а вестникът беше ... вчерашен. Наближаваше 84-ят й рожден ден.
Когато ме видя, очите й засияха и на лицето й се появи познатата усмивка. „О, Албено, синенце!” . Обръщение, пропито с нежност, което използваше както в разговорите си с мен, така и с моите приятели, независимо дали са мъже или жени. „Синенца” нарича и моите дъщери, и съпруга ми. Избута вещите от скута си и понечи да се надигне, но артритът, с който се бореше от години, явно вече беше взел надмощие. Стисна зъби и направи втори опит – този път с по-голям успех. „Същата си е – помислих си – не се предава. Това си е тя – моята борбена баба.”, а на глас казах:
- Не ставай, аз ще поседна до теб!
- Не гледай датата на вестника – проследи погледа ми тя – От новините ще разбера какво се случило днес... То и светът стана един неелит!
„Неелито” - друга думичка, която бях забравила – използваше я като определение за нещо некачествено, лошо, некадърно.
- Сега разказвай, как сте там, добре ли сте? - и започна да ме засипва с десетките познати въпроси, които се повтаряха при всеки наш телефонен разговор през последните години. „ Децата в кой клас станаха ...вие какво работите...То там при вас сняг не пада , нали?”...
Чудех се как е възможно старческата деменция да оставя в съзнанието ѝ дълбоки бели бразди за дребните подробности, а от друга страна – толкова ясно, категорично, дори философски да асимилира сериозните проблеми.
- Ех, синенце, навсякъде можете да сте добре, стига да имате работа и дом. И да сте заедно...Аз гледам тук , на атласа... Имам си един . ..”Атлас мира” ... като чуя по телевизията името на някой град по света и не знам къде се намира, та потърся на картата...
- То, бабо, и географията се промени - пошегувах се аз, докато тя трескаво запрелиства страниците стария атлас за да открие картата на Испания . И млъкнах...защото градът , в които живеех сега , беше ограден с молив. Баба Олга не допускаше да се подгъват страниците на книгите, а да се драска върху тях беше още по-недопустимо. Нарушила е един от принципите си, за да открива бързо „нашето” място.
Поговорихме си доста, надълго и на широко, а аз междувременно извадих старите черно-бели спомени. Моят бебешки албум, албумът от ученическите ми години... Стари бележки, картички, пожелания...Как да отнеса всичко тези мили спомени на хиляди километри?! Баба Олга намести очилата си, взе единият от албумите и сякаш се пренесе в друг свят. Майка ми беше споделила, че напоследък често я заварвала да разглежда снимки – стотици снимки, стари и нови. Разглеждала ги вглъбено, с часове.
Дните на престоя ми бяха преброени и отлитаха бързо. Неусетно настъпи момента, в който куфарите стояха наредени до вратата, а таксито чакаше пред входа. Последни трескави напътствия от майка ми, от леля ми, добри пожелания от съседката... Потеглях отново на дълъг път... Баба Олга стоеше на вратата, подпряна на бастунчето. Бяхме пропуснали момента на трудното ѝ придвижване от хола до коридора. Някогашната стройна фигура сега беше прегърбена и свита от артритната болка, но стоеше с гордо вдигната глава. Както винаги.
- Лек път, синенце! Хубаво е , че сте добре...Ама сте далече...Е, това...животът понякога разделя...
- Довиждане, бабо, ще се видим пак!
- Ха-ха – пресилено се засмя баба – Няма за кога , Албено, няма за кога...
Очите ѝ бяха насълзени.
Тези насълзени очи не ми излизаха от главата през целия път – и в таксито, и по време на двучасовия полет. Осъзнах, че до сега не бях виждала баба Олга да плаче. За мен тя беше символ на смела и борбена жена. Спомнях си трудни моменти и житейски изпитания, в които тя беше човекът, който поемаше „командването” и разрешаваше проблемите с твърда ръка. Спомних си строгият ѝ поглед и вечерният час, който ми определяше. Спомних си досадните нареждания „Измий си ръцете! Подреди си дрехите! Първо си научи уроците, после игрите!”. Спомних си притеснението ѝ от прибързаното ми омъжване и радостта от появата на правнучките ѝ и това, че беше най-отзивчивата детегледачка „на повикване”, докато следвах. Спомних си как моите приятелки често търсеха баба Олга вместо мен, за да споделят проблемите, да потърсят съвет или просто да си поговорят... Спомних си стотици прекрасни моменти, прекарани с моята баба.
Днес...баба Олга е на 85 години / даже и половина/. Много се зарадвах , когато при поредното ми обаждане до България в телефонната слушалка прозвуча познатият глас на възрастна жена : „Да, кой? О, синенце, аз съм баба Олга. Майка ти отиде до...” Търпеливо изслушах подробностите. Последва кратко резюме на новия роман, който чете в момента. След това отговорих чинно на познатите въпроси : „ Децата в кой клас станаха? ...Вие какво работите?...То там при вас сняг не пада , нали?”... Накрая дочух тежка въздишка и следните думи: „Трудно е, синенце, докато са малки децата е трудно. После излитат...всяко по своя път... Тогава става още по-трудно.”
Да, мила бабо, знам че е така. Разбрах го в момента, в който видях насълзените ти очи. Ще се видим пак, бабо, сигурна съм, ти не се предаваш лесно, а и толкова много неща все още не си успяла да ми кажеш. Ще се видим пак !
Няма коментари:
Публикуване на коментар
коментирай