Летище

Излиза група от весели  младежи. Правят си снимка, ръкуват се, прегръщат се и поемат  към различни портали. Явно се е зародило ново приятелство на борда на самолета.

Излиза жена на средна възраст. Прегръща силно и дълго две млади момичета, давейки се в сълзите си. Баба или майка? Сълзи от радост или от мъка? Може би и от двете.

Излиза младо семейство с малко дете, което свенливо наблюдава върховете на маратонките си, докато баба и дядо му говорят нещо. Същите баба и дядо, които десетина минути по-рано запъхтяно тичаха надолу по стълбите от третият етаж. Там бяха наблюдавали (не)търпеливо кацането на самолета.

Излиза жена на средна възраст. Посрещачът й е скрит зад огромен букет. Прегръщат се силно и дълго. Насълзени очи. Забележка за дрехите му. Майка и син.

Излиза шумна група роднини. Посреща ги шумна група роднини. Деца, родители, баби...Смях, закачки, прегръдки, потупвания по рамото, отново прегръдки. Насълзени очи. Стичащи се по бузите сълзи.

Излизат... Десетки съдби. Десетки истории. Десетки срещи отново, които след седмица, месец или два ще са отново раздели. Стотици прегръдки. Хиляди сълзи.

„Тук само да наблюдаваш хората и ти се доплаква ”- неочаквано сподели дъщеря ми, която по принцип заключва чувствата си и дълбоко скрива ключа.  Седяхме в кафенето точно срещу залата на пристигащите. Посрещахме за пореден път.

Да, на летището  радостта и мъката са слети чувства.