Паспортна сага - 1

При новината за новите документи с биометрични данни се опитах да запазя хладнокръвие, проверявайки датата на валидност на настоящия ми паспорт – лятото на 2011. Попритесних се от датата в паспорта на съпруга ми – есента на 2010. Спокойно, казах си, има време.Но през последните два дни, гледайки жалката ситуация, на която са подложени много наши съграждани, нервността започна да ме обзема.

Четох още преди няколко месеца, че Посолството в Мадрид и Консулството във Валенсия са оборудвани с необходимата техника.Тази вечер реших да потърся по-подробна информация на сайта на посолството, но, както и предполагах, не открих нищо - нито изисквания, нито цени, нито работно време. Ако нямат пари да поддържат сайта си, нека си направят блог. Безплатно е. Е, вярно, ще трябва да отделят малко от времето си. И да вложат желание и постоянство. Адресите, телефоните и други подробности относно новооткритото Консулство на РБългария във Валенсия може да се открие само във форумите и в лични блогове. През идващата седмица ще се заема с телефонните обаждания. Дано успея да получа отговор на въпросите, които ме притесняват.

Чуя ли думата „паспорт” настръхвам, изправят ми се косите, разтреперват ми се дрехите, озлобявам, побеснявам, т.е. изпадам във всякакви крайни състояния, предвещаващи нервна криза. Защо ли? Защото в главата ми нахлуват спомени „за ланския сняг” или иначе казано, за перипетиите, през които преминахме при подмяната на паспорта на малката ми дъщеря. Вярно е, беше преди две години. Времето лети, но някои горчиви спомени трудно избледняват. А двукратното ми контактуване със служителите от Посолството на РБългария в Мадрид ми донесе повече огорчение, отколкото помощ. Историята е стара и дълга и не е изключение. Мнозинството от емигрантите са се сблъсквали с подобни проблеми и с подобно неадекватно и обидно отношение от страна на българските служби.

Всичко започна през лятото на 2007. Изпращайки децата на ваканция в България, решихме да използваме момента да подновят изтичащите си паспорти. Голямата ни дъщеря нямаше проблем - току-що беше навършила пълнолетие. А малката...Тогава нямахме представа, че смяната на нейния паспорт ще е с продължителността на латино-американски сериал – почтги една година. Тогава тя беше на 13 години. За да пътува, трябваше да притежава декларация за съгласието на двамата родители. Твърдеше се, че този документ трябва да се издаде в посолството, но след като се консултирах с юристи, се оказа, че може да бъда направена при испански нотариус и задължително да е заверена с „апостил”. Това ни спести еднодневен отпуск и 5-часово пътуване до Мадрид. При местния нотариус упълномощихме мой най-близък роднина , освен да придружава детето през граница, да изисква, подписва и придвижва всякаква документация от наше име, да ни представлява пред съдебна и изпълнителна власт, пред всякакви държавни общински институции , едва ли не и пред „Топлофикация” и „Електроснабдяване”.

В България този документ, преведен и заверен, не послужи пред съответната паспортна служба, защото липсва една думичка – „получи”. Да, може да подаде формуляра, да, може се разпише вместо нас, но не се подразбирало, че може да получи готовия паспорт. Нещата бяха тръгнали на заяждане. Моят роднина, който между другото е юрист с дългогодишна практика, нямаше време да се бори и спори, защото престоят на децата приключваше и той трябваше да ги придружи до Испания.

Два месеца по-късно със съпруга ми спешно пътувахме по много неприятен повод до България. Използвайки краткия престой и въпреки другите притеснения, направихме пълномощно при български нотариус , в което изрично добавихме „да получи”.Прибрахме се в Испания – все пак бяхме зависими от работата си. И пак – ядец! Оказа се, че две седмици по-рано е направена поправка в ЗБДС, според която при подаването на декларацията за издаване на документите за самоличност се изисква задължителното присъствие на малолетното дете. Дори и да е бебе, трябва да се яви на гишето.

Имахме два варианта – аз, съпругът ми и дъщеря ми да пътуваме или до България, или до Мадрид. Времето минаваше, а все пак имахме и служебни задължения. Минаха Коледните празници, настъпи 2008 година, а дъщеря ни навърши 14 години. Бяхме решили да изчакаме рожденият й ден, за да подадем наведнъж документи и за личната й карта. Като ще се разхождаме и ще харчим, поне да е наведнъж. Избрахме варианта „Мадрид”.

За целта трябваше да се свържа с посолството, за да ми определят ден.Тъй като
работното време на посолството съвпадаше с моето, изтърпях нервните погледи на шефката ми, докато се опитвах часове наред да се свържа с някой от трите телефона на посолството, за да ми кажат, че трябва да се обадя на друг телефон – на консулската служба. Само следобяд и в два определени дни от седмицата. При вдигането на слушалката от отсрещната страна чух само едно остро”Да?!”. В първия момент си помислих, че съм сбъркала номера, но след това се досетих, че ще е голяма случайност при тази грешка да попадна на българка. Полустресната, спонтанно изтърсих: ”Извинете, посолството ли е?”.

Оказа се, че не съм сбъркала, но явно нашите дипломати не считат за необходимо да ви осведомяват кой е насреща. След неуспешен опит да ме убедят, че е по-лесно направим пасаван за детето /за целта трябва тримата да отидем в посолството/ и след това да пътуваме /пак тримата/ до България, получих ден и час и определени указания. Паспортът щял да бъде готов след 4 месеца. Едно от предупрежденията беше, че снимката трябва да е в близък план и на светло-сив или светло-син фон. Със снимките в испанските ни документи никога не сме имали проблеми, но щом трябва... Дъщеря ми обиколи десетки фотоателиета в града, докато открие мястото, на което могат да й направят съответната снимка. Въоръжени с една попълнена декларация и две празни бланки /за всеки случай/, актове за раждане, свидетелство за брак, съответните фотокопия, както и с разяснителни бележки на членове и алинеи от ЗБДС /след прилежна и дълга консултация с приятели-юристи /, се приготвихме за 24-часово изтощително изпитание на нервите.

За да си спестим недоспиването и дългото нощно шофиране, както и объркването по мадридските улици, решихме, че ще пътуваме с автобус. Имаше удобна автобусна линия, тръгнахме към полунощ и призори бяхме в Мадрид. От автогарата до посолството се придвижихме бързо и безпроблемно с метрото и след спокойна закуска в близко кафене се присъединихме към многобройната група наши съграждани, чакащи под дъжда пред заветните врати на малката българска територия. Десет минути преди началото на работния ден, отнякъде се пръкнаха две дами, едната от които много уверено започва да разяснява какви документи са необходими и колко значимо било правилното им попълване.

Първоначално не се изненадах, защото ми се беше случвало в испанско учреждение служителка да излиза, да раздава формуляри и да разяснява на чакащите, с цел по-бързото придвижване и спестяване на времето пред гишетата. Дори реших, че , видиш ли, и българските държавни служители могат да възприемат положителните неща от испанските си колеги. Но в този момент оперената госпожа заплашително размаха пръст, убеждавайки уморената си и притеснена публика колко много паспорти били върнати заради грешки в декларациите или лоши снимки. И как нейната фирма, намираща се на две преки оттук, ще се погрижи и за попълването , и за снимките. И как, този, който се е стиснал за някакви си 20-тина евро, се излага на огромен риск от връщане на документите. Тази бизнесменка не предлагаше услуги, тя ги налагаше. Този начин на отношение към евентуалните си клиенти беше отвратително грозен и неприемлив. Съпругът ми поиска тя да се представи. Естествено, без резултат. След кратка словесна престрелка се оттегли към офиса си.

продължава