Паспортна сага - 2

продължение на...

В 9 часа портата на посолството се отвори и започна „преброяването на агнетата”. Ако си мислите, че е имало поздрави от рода на „Добро утро!” или „Добър ден!”, явно сте фантазьори. Започна се извикване по групички на хората от списъка. Който е без час – ще чака.Ако има шанс, може и да успее днес да свърши работата, за която е дошъл. На вътрешната врата ни посрещна млада служителка с каменно лице. Раздаде декларациите за попълване, без никакви разяснения. Аз носех предварително попълнен формуляр. Попитах само как да попълня настоящият, т.е. испанския адрес - на кирилица или латиница. Отговорът беше: „На таблото има образец!”. Всъщност такъв отговор получаваха всички, които имаха някакви съмнения. Помагахме си повече гражданите помежду си, отколкото служителите, за които се предполага, че са там за наше улеснение. Моят съпруг, който хич не обича да се занимава с формуляри и документчета, от солидарност надничаше за справка в нашата декларация и даваше наставления на други наши сънародници. Успокоително беше, че поне между чакащите цареше разбирателство и уважение. Защото от страна служителите бяхме третирани като стадо заблудени овце.

Около оградата настъпи някакво оживление и се дочу нервен говор на испански. Скандалът се развихряше между служител на посолството и испанският съпруг на една наша сънародничка. Испанецът, горкият, се мъчеше да получи някакво обяснение относно проблем с пасавана на жена си. Тогава служителят се обърна към друг свой колега и каза: „ Яла го виж тоа кво иска, щото ми омръзна да писка!”. Останахме безмълвни. Имах чувството, че съвсем скоро ще избухна в плач – от нерви, от обида, от огорчение.

Вече бях на гишето, служителката прехвърляше документацията, която й предоставих. Сравни данните и ни осведоми , че на две преки от тук можем да направим снимка на детето. Казах й, че носим такива, според изискванията, за които ни уведомиха, а тя, без дори да ги погледне, отговори категорично, че не стават. Да не би да искаме да стигнат документите до България и да се наложи да ги върнат обратно с отказ. Нямаше начин, преглътнах. Бях толкова уморена на финала на тази паспортна сага, че исках по-скоро всичко да приключи. Направихме нови снимки във фирмата на „любезната”госпожа, която вече познавахме от сутринтта.

Но...отново проблем. Тъй като дипломатическа поща има на 3 месеца, което означава, че веднъж документите ще се забавят с пристигането си в България, а после – и по обратния път, начинът да съкратим времето е да упълномощим отново моят роднина да получи паспорта там. Предстоеше му пътуване към Испания, така че паспортът щеше да пристигне за половината от предвиденото време.

Поради предишните главоболия с пълномощните, този път си мислех, че съм се „подковала” отвсякъде. Носех си заветният документ, продиктуван ми от нотариус в България, в който всяка думичка беше мислена, премислена и подкрепена със съответния член и алинея. Трябваше само да положим подписите си пред консула. Но служителката просто каза :”Не може!Имаме си собствени бланки.” Аз пък също бях осведомена, че не може „Не може!” Консулът всъщност само удостоверява, че полагаме подписите си пред него, а съдържанието може да е дори в ръкописен вид. И ако не правилно написано или юридически издържано, няма да послужи там, за където е предназначено.

Докато спорех, се появи едър костюмиран мъж с ръце в джобовете на панталоните , на когото отново трябваше да обяснявам, че съм се консултирала с приятели-юристи и знам правата си. Това го обиди, защото и той бил юрист и безцеремонно заяви, че този лист не върши никаква работа. Наложи се да търся помощ от „тежката артилерия” в България, където също тръпнеха в очакване на развитието около прословутия паспорт на нашата дъщеря. Набрах телефонния номер и предложих на господина да разговаря с моя близък – като юрист с юрист. Явно от другата страна моят близък се представи и поиска да разбере с кого разговаря, на което му беше отговорено, че няма значение с кого – с един от вице-консулите. Името не си каза. С леко пренебрежително отношение представи проблема, но явно от отсрещната страна полетяха юридически обосновани обяснения и уточнения. Наблюдавах само как изражението се промени към сериозно. Чух и две-три потвърждения. И чух оправданието, че настоявали на техния вариант, защото просто искали да ни спестят разходите. Не че имало проблем.Просто мислели за нас, видите ли. Сбогуването беше любезно. Отношението към нас се беше променило към приемливо, но мрънканията продължиха и... заверихме пълномощно с техните бланки. Капката в чашата преля, когато им напомних, че трябва да прикрепят копие от това пълномощно към комплекта с документи. „Вие ли ще ни учите какво трябва да направим!”. Ами то, парен каша духа.

След 3-часово късане на нерви реших, че сме приключили, но следващата изнанада беше, че ще получим завереното пълномощно след 15,30 часа. А последният ни автобус потегля в 16 часа. Следващият е на другата сутрин. Слава богу, все пак някаква човещинка просветна в студените чиновнически сърца и ние и няколко човека в подобна ситуация получихме докуметните си към 14,30.

Дъщеря ми се сдоби със заветния международен паспорт и с първата си лична карта след 3 месеца. През това време реално не притежаваше никакъв документ за самоличност. За съответната нова учебна година беше „временно записана до представяне на документ за самоличност”. Паспортът й е валиден до 2013, което е много обнадеждаващо. Тогава вече ще е пълнолетна.