29/09/2009 г. Десетина минути преди 23 часа. Седя си спокойничко пред телевизора, наслаждавайки се на позакъснялата вечеря и изведнъж... пода се разтресе. Веднъж... Докато се чудя възможно ли е котката да ме бутне толкова силно...Втори трус. Още по-силничък. Голямата ми дъщеря вече се беше появила на врата на хола и без следа от притеснение каза: „Мамо, да застанем под касата...” А аз – паника...Дали да хукна навън , дали ще има трети трус, дали няма всеки момент нещо да се срути... От малката ми дъщеря и съпруга ми нямаше и следа. Хем уплашена, хем ядосана от липсата на всякаква реакция от тяхна страна, започнах да ги викам по име. Малката ми дъщеря дотърча, леко разтревожена и недоумяващо попита: „Какво бе, мамооо?”, а съпругът ми бавничко пристъпваше по коридора : „Защо си се развикала?” и някакси разсеяно, сякаш за да смени темата, добави „Земетресение беше, нали?! Силничко ни разтресе”.
Противно на всички правила в такава ситуация, излязохме на балкона. Може би от солидарност към съседите отсреща... И те се бяха наредили по балконите, никой не си правеше труда да излезе на улицата.
Божичко, какво спокойствие! А мен сякаш са ме заляли с вряла вода - кръвта ми се е качила в главата, ушите ми бучат, ръцете ми треперят. Най-големият ми детски страх се беше завърнал – страхът от земетресение. И като вещ експерт поставих степентта – между 3-та и 4-та по Рихтер. Ако не отговаря на силата на труса, то поне отговаря на силата на моята уплаха.
Съпругът ми се отправи към спалнята, като пътьом ревизира съдържанието на хладилника, а децата се тупнаха на дивана пред телевизора, но очите им ме следяха зорко и насмешливо. Започнаха да си припомнат наученото в часовете по география, за различните типове карти , които били чертали и категорично се убеждаваха една друга, че не се намираме в сеизмична зона. Като са толкова смели, защо не се прибират по стаите си, ами седят вече цял час на дивана , плътно една до друга без да се скарат?! Мен ли успокояват или себе се?!
Като малка бях много палаво дете. Единственият момент, в който притихвах, беше когато навън вилнееше гръмотевична буря. Свивах се на леглото, завивах се през глава и запушвах ушите си с длани. Тогава до мен присядаше дядо ми и започваше да ме успокоява с полутехнически приказки – как се образуват бурите, защо първо виждаме светкавиците, после чуваме гръмотевицата. И как нашата къща е най-сигурното място, защото има еейй-такъв гръмоотвод. Той лично е проверил, че всичко е наред. Аз му се доверявах, като лека-полека смъквах завивката.... но само до нивото на носа си.
За едно нещо дядо обаче не можа да ме убеди. Бях 7-8 годишна, когато преживях първото силно земетресение в живота си. Пак бях в неговата къща. Спомням си, че ме разбудиха, завиха ме набързо в одеялото и тичешком ме изведоха навън. Спомням си и страха, който изпитах, викайки през сълзи баба ми... Тя беше влязла отново в къщи, за да ми вземе връхна дреха, да не настина, въпреки че всички съседи подвикваха, на висок глас „ Нов трус, нов трус”. Спомням си и облекчението, когато тя ме загърна с якенцето...Само миг преди това се страхувах, че ще я загубя.
Може би детското ми съзнание тогаво е преувеличило реалната опасност, но...”шубето си е голям страх”. А пък дядо, за ме успокои, започна да ми разказва как е построена къщата, колко е здрава и сигурна, закрепена е с еейййй-такива грамадни пирони... Хлипайки, го погледнах недоверчиво. Ех, дядо... в страха и притеснението си допусна голяма грешка. Как така тухли ще се коват с пирони! Аз знаех , че не е вярно - лепят се с цимент, виждала съм строежи. А пък и вече бях пробвала да забия един голям пирон с неговият чук, прибран на /уж/ сигурно място и ... тухлата се розтроши на парчета...
Така или иначе страхът ми ...не си отиде. Кой каквото ще да казва, ама си е страшничко. И гръмотевиците, и земетресението.
Няма коментари:
Публикуване на коментар
коментирай