Самотникът от втория етаж

Той стои подпрян на парапета и съзерцава тихата улица. Прибира се в слабо осветената стая и силуетът му примигва заедно с картината на включения телевизор. След малко пак излиза на балкона, преплита пръсти и отново се подпира на металния парапет. Безцелно поглежда наляво, после надясно, после напред и надолу. Лицето му не изразява нищо – нито оттегчение, нито заинтересованост, нито присъствие, нито скука...

Почти полунощ е. Градът е притихнал, но все още не спи. В среднощната тишина тук-там оттеква звънлив смях, скърцащ звук от затваряне на входна врата или спускаща се щора. Обичам тази част от денонощието. Тътенът от шумния ден е отминал и аз оставам насаме с мислите си. Това е моментът, в които изплуват образи и случки от изминалия ден. Това е времето, в което любимите ми същества притварят натежали за сън клепачи , а аз съзерцавам пулсиращия курсор върху бялата страница на екрана пред мен и се опитвам да подредя думите в изречения . Или да превърна хаоса от мисли в някакъв що-годе разбираем текст.

А той стои подпрян на парапета... Забелязах го преди повече от година. Имах чувството, че някой наднича над рамото ми. Обърнах се рязко и го видях. На балкона на втория етаж на сградата отсреща. Засмях се сама на себе си. Достатъчно далече е, не може да се взира в писанията ми. Сигурно е излязъл да пуши, помислих си. Но не пушеше. Нямаше вид на мечтател, нито на човек, сънуващ кошмари. Лицето му не беше тревожно, но не бе и мило. Безизразно лице.

И така – дни, седмици, месеци... Свикнах да го виждам подпрян на парапета. Там, на балкона на втория етаж на сградата отсреща. Дори през деня. Влиза, излиза. Полива цветята . Пак влиза и излиза. Намества с показалец очилата си, подпира се на парапета и гледа безучастно потока от коли и хора. Сякаш е сложил някаква непробиваема маска на лицето си, която прикрива мислите и емоциите му.

Видях го и на улицата. Отдалече ми се струваше по-възрастен , но отблизо...Може би е мой връстник. Разпалено разговаряше със своя съседка. Негодуваше за нещо. За пръв път видях някакво изражение на лицето му - раздразнение.

Понякога отсъства за кратко. Сигурно по работа. Винаги спуска плътно щорите на прозорците. За да предпази дома си от слънцето или дъжда?... Или да предпази себе си от света навън?... После отново го виждам подпрян на парапета... Нито намръщен, нито усмихнат. И винаги сам. Нито веднъж до него не застана жена, приятел, колега или просто...някой.

Забелязах и друго. Понякога излиза на балкона с найлоново пликче в ръка. И изневиделица се появяват три-четири гълъба. Самотникът бръква в плика и щедро наръсва трохи хляб. Тогава на лицето му се появява полуусмивка. Протяга ръка , гали птиците, а устните му се раздвижват. Говори им. С мило изражение.
Онзи ден пак отсъстваше. Нямаше го мъжът, подпрян на парапета на балкона на втория етаж на сградата отсреща. Но... там бяха кацанали два гълъба. Пристъпваха от крак на крак и, гукайки, се клатушкаха и въртяха нервно в кръг. Очакваха Самотника...

...Тази вечер той отново стои подпрян на балконския парапет, съзерцавайки безизразно притихналия град ... А защо ли реших , че е самотник?! Може би греша ...В крайна сметка всеки от нас има правото да избира начина си на живот. Той просто е избрал да бъде сам. Което не го прави самотен.