31 август 2009

„Какво блееш в облаците?!”

Много съм разсеяна.От малка. Спомням си как учителката в първи клас ми шляпна един зад врата, защото в час по пеене се бях подпряла на брадичката си и зяпах през прозореца. „Какво блееш в облаците?!”- каза тя, след като проследи погледа ми - нагоре, над зелената корона на разцъфналия кестен. Ами на мен пък не ми се пееше, на всичкото отгоре пея фалшиво. Но както и да е, такава съм си и до днес.

Сетих се за случката тази вечер, докато разглеждах стотиците снимки, които съм направила през последните месеци и между другото установих, че и с фотоапарат в ръка пак не съм пропуснала „да заблея в облаците”.

Колкото до израза...може и да е безсмислен, но звучи успокоително. Какво пък, не е ли прекрасно човек от време на време да си „ поблее в облаците”?!

Да „поблее” ...в малките копринени облачета...

...в бухналите облаци... ... в буреносните облаци...
...в огнените облаци на залез слънце...Красиви са, нали?





25 август 2009

Безпътен

Проблемите са около нас. Проблемите са вътре в нас. Проблеми, проблеми...Превземат мислите ни, обгръщат настроението ни..

Един ден, крачейки унило по своя път, препъвайки се в собствените си неволи, срещаш непознат човек. До вчера и той вървял дълго по своя път, събирал своите радости и мъки, водил своите битки, бил победител и побеждаван. Спъвал се в чакълени камъчета и прескачал скали.

Днес е останал без път, без дом, без хляб. Тъжни очи, сведен поглед. Тежки мисли, обвинения. Не, не обвинява другите. Търси вината единствено в себе си. Връща се в далечното минало и в близкото вчера и търси, рови, размишлява. Къде е сбъркал? Обхващащият го песимизъм изсмуква и последните му сили. Не може да мисли, не иска да се бори. Защо животът го поставя на това изпитание? Отново свежда мрачен поглед и мълчи. Може би мълчаливо се моли, може би мълчаливо се обвинява... А може би просто мълчаливо се отдава на отчаянието.

Търсиш плахо погледа на този човек. Искаш да погледнеш в неговите навлажнени очи, но не успяваш... Те гледат надолу, надолу... Не е възможно човек да загуби толкова лесно пътя си! Дори и да върви с опипване. Винаги има изход . Вятърът ще отвее мъглата, слънцето ще прогони мрака.

Ти имаш дом, имаш хляб, а пътят ти ... Имаш и път, там пред теб... Обвит е в непрогледна мъгла, но се ориентираш по бледата маркировка. Сигурен си, че държиш правилната посока.

Ти имаш хляб, а той е гладен. Отчупваш от залъка си и му го подаваш. Ти не си сит, но и той вече не е гладен. Вдига поглед мълчаливо. Благодарност без думи. Навлажнен поглед. И все още – тъжен.

Ти имаш дом. Твърдата постеля, която му предлагаш , за него е сравнима с пухено легло. Отново срещаш погледа му. Влажен и тъжен. Проговаря. От устата му се проронва едно тихо, искрено... „Благодаря!”

На другият ден... Ти все още имаш дом. Той все още няма. Ти отново имаш само хляб, но залъкът вече не ти се струва сух и безвкусен, защото е разделен с гладния. И той вече не е гладен. Срещаш погледа му. Очите му пак са навлажнени, но изпълнени с мълчалива благодарност. И откриваш в тях едно зараждащо се пламъче . Пламъчето, разпалено от искрицата надежда, че не всичко е загубено...

На другият ден... ти отново имаш път, обвит в мъгла. Отново имаш проблеми, и проблеми и проблеми... Но се чувстваш по-добре. Споделил си своя залък и своя дом с човек, загубил пътя си. А той е вдигнал глава и те гледа право в очите. И виждаш нещо повече от благодарност –виждаш увереност и сили . Вече може да мисли, вече иска да се бори. Виждаш, че безпътният отново е открил пътя си.

Човекът маха с ръка за сбогом и потегля ... Ти оставаш в дома си, борейки се за насъщния, лутайки се в познатия лабиринт от стари проблеми... Но се чувстваш по-щастлив...

Проблеми ли?! Не, нямаш проблеми. Та ти имаш дом, имаш хляб, имаш път!... И един нов непознат приятел, с когото си ги споделил. И той е намерил отново пътя си...

21 август 2009

Съвременният “мачо”

Към всички мъже, които ще прочетат написаното: Ако откриeте в себе си някаква прилика с героя, описан по-долу, аз нямам никаква вина. Всичко е плод на заядливото ми въображение.

Широко е разпространено мнението, че българските мъже се числят към групата на „мачовците”. Не е необходимо да учите испански език, за да знаете значението на тази дума. „Мачо” ли ?! Естествено , че означава: 1) мъжкар, мъжки. Дори звучи мъжествено.

Ровейки в испанско-българския речник попаднах на други значения на тази дума – за някои знаех, други ме изненадаха: 2) здрав, силен ; 3) кукичка на катарама; 4) техн. щифт, клин, болт, гвоздей, чивия, стожер, палец; 5) железен лост ; 6) боен чук, ковашки чук; 7) В Коста Рика –чужденец или блондин, русокос; 8) В Аржентина – стълб, стойка подпора.

Основното значение на „мачо” така трайно е заело позиция в подъзнанието ми, че докато четях всички останали значения на тази дума, непрекъснато ги свързвах с едни „величествени” същества от мъжки пол. В главата ми обаче се беше зародила и една простичка схема, по която да запомня новостите:

„Мачото е здрав и силен. Висок и едър или нисък и набит – без значение. Излиза от близкия фитнес -център или кварталната кръчма с походка на боен петел или сумист. Многозначително поклаща татуираните си перки -бицепси. С привидно небрежен, но добре отрениран жест проверява дали катарамата на колана и пакета на мъжкото му достойнство са си на мястото. Застрашително присвива рамене, изива глава наляво, после надясно – пук, щрак ...Вече е наместил щифтът, които придържа късия му врат към най-олекотената горна част от тялото му. Във въздушната възглавница, разположена в пространството под черепа му, се е забил един клин, дето мира не му дава - една единствена думичка, прескачаща във вакуумното пространство между ушите му , кънтяща като ехо в скалиста планина: „Велик, велиик, веелииик...”

Понеже не си спомня на коя страна се завиват болтовете, по лесно му е да използва гвоздеи, за да забие първата женска, изпречила се на пътя му. Набързо ще й избие чивиите, та да не задава глупашки въпроси като например: „Милоо, нали ме обичаш?” Естествено с времето мъжкарския инстинкт го зове да създаде поколение – връхната точка от мечтите на един мачо. Но дори и с железен лост егото му не може да бъде изместено и на милиметър нагоре по скалата на бащинската отговорност. /Апропо, тези дни прочетох – не в речника, на едно друго място - „Много по-лесно е да станеш баща, отколкото да останеш баща”. / Мачото не се поддава на провокации. Вдига победоносно палец и се отдалечава с бясната скрост на стотиците коне под капака на лъскавия си ламаринен имидж на 4 колела. Ще му чупат стойки, как ли пък не! Единствената подпора в този свят е личната му свобода и ...ъъъ, дали не се казваше свободия...Все тая, той няма да позволи никой и нищо да застане на пътя му, най-малкото некоя женска, дори да е стройна като бетонен стълб или дървен дирек.

Хммм, мачото- чужденец... Уау, дали е естестено рус? На практика обобщеното мнение на чуждоземните представителки на нежния пол е, че българите са мачисти. Не е верно!Те са предубедени! Особено онези от тях, които притежават забележителното бижу със запазена марка „Български мачо” в любовно-авантюристичните си колекции.”

Надявам се, че бях полезна.Може би и вие запомнихте значенията на думичката „мачо”.
Само още едно незначително уточнение – не всички български мъже са „мачовци”. Но това е друга тема...

17 август 2009

Лошо настроение

Натежало ми е.Криво ми е. И аз самата не знам защо. Има моменти, в които силите ми просто си отиват. Изморена съм да се боря с чувствата си, да налагам принципите си, да изисквам от себе си. Оставям се на коварното течение на лошото ми настроение. Ден, два... Не мисля, не чувствам, не искам, не мога...Ден, два... Препрочитам едни и същи редове от книгата , без да си спомням и една думичка, включвам компютъра ...и го изключвам. Телефонът звъни продължително...Нека си звъни! Все ми е едно. Дори не си казвам:”Момиче, вземи се в ръце!”. Отново зарaвям лице в мократа възглавница.

Стряскам се. Навън гърми. Буря с гръмотевици? Не. Празник е. Шумен площад, изпълнен с щастливи хора...

Среднощната заря огрява на пресекулки тъмното небе. Свистене, кратка тишина и...бум...Светлинен купол, безброй падащи звезди...Отново свистене и... Изпращам с поредния фойерверк горчивите думи, насъбрани в сърцето ми. Кратка тишина и... бум – мъката ми се разпръсква на хиляди съскащи звезди. Отново и отново ... Изпращам обидите, премълчани и недоизказани...Бум...Свистящи късчета светлина, сипещи се безтегловно...Също като сълзите в очите ми.

Красиво е, а аз гледам с невиждащи очи...Свистене, кратка тишина и ...бум. Последен фойерверк, пъстър и шумен. Отшумяващ тътен...тишина.. черно небе... И един познат глас, който ми казва: „Хей, момиче, вземи се в ръце!”.




15 август 2009

Разкажи ми за мястото, където живееш

Като дете живеех на една улица в един квартал на един град. С приятелите ми посещавахме една и съща детска градина, едно и също училище, завършихме една и съща гимназия. Живеехме в един малък пъстър свят, изпълнен със сигурност, спокойствие, игри и мечти. На никой и през ум не му минаваше, че ще се разпръснем. Първо ни разделиха различните университети, после различните професии и различните любови. Разпръснахме се в различни квартали, различни градове и ... различни държави. Малката улица в онзи квартал на онзи град ни събираше все по-рядко. И все някой отсъстваше поради неотложни проблеми там навън, в големия свят.


Днес ...собствените ни деца повтарят нашите игри в по-съвременен вариант, но на други улици в други квартали и други градове, дори други държави. . Всеки от нас отново живее в свой свят – за едни пъстър и динамичен, за други спокоен, за трети –сив и монотонен. Свързва ни само споменът за онази улица от детството. Улицата, която създаде истинското ни приятелство.

Днес... подсвиркванията и подвикванията под прозорците в тихите следобеди неусетно са изместени от модерните безжични телефони, мобилни устройства, чатене в Скайп, видео-разговори. Детските ни мечти бледнеят пред зрелите ни постижения... Или може би точно обратно - удобствата, които сме си осигурили, не покриват дори първа точка от дръзките ни младежки планове за живота. Редките ни, но продължителни телефонни и интернет- разговори се въртят около ежедневните проблеми, предстоящи житейски битки и неизменно завършват със спомени за нашата улица в нашия квартал на нашия град. И с „Разкажи ми за мястото, където живееш!”. След един подобен разговор ми хрумна идеята да опиша мястото, където живея сега.

В този момент детето на една позната имаше като домашно упражнение да напише съчинение на тема „Опиши своята стая”. Подразни ме заглавието. И съдържанието също. Детето с гордост описваше шарените мебели, наличието на компютър, скъпи играчки и видео игри... Замислих се къде е възпитателният момент в това упражнение. Стана ми страшно когато се запитах „А какви ли са мечтите на това дете?”. Ще има ли то спомени за някоя улица в някой квартал на някой град?! А какво ли чувстват тези, които все още живеят на уличката от своето детство?... Тогава у мен се появи желанието вместо мястото, където живея, да опиша мястото, където отраснах.

Така съвсем обърках идеите и желанията си. И двата текста стоят недовършени.


Ако опиша мястото, където живея сега, то неизбежно това описание ще прилича на туристически справочник, защото ще се оповавам на очите си – красотата, която виждам и нещата, които ме впечатляват или отблъсват. Ако пък опиша мястото, където отраснах , „съчинението” ми ще е нереално, защото съм се отдалечила на 20-тина години разстояние оттам и същевременно ще е много истинско, защото за мен това място не е просто една географска точка от картата на света. Ще описвам със сърцето си, ще описвам красотата, която другите не виждат, но аз чувствам.

Ако всеки от нас разкаже за мястото, където живее в момента, ще обогатим познанията си по география, история, ще научим любопитни неща , но ако разкажем за местата, в които сме отраснали, ще отворим сърцата си. А всички имаме нужда от това.

Направете го, дори сами за себе. Отворете сърцата си, дори изписаният лист да остане скрит някъде между изръфаните корици на тетрадката със спомени или във файла „Лични” на персоналния ви компютър.

11 август 2009

Моята лятна почивка или къде се крие щастието?

Някога имах първа братовчедка, която по стечение на обстоятелствата се премести в един черноморски курортен град . До ден днешен си спомням горещата августовска нощ, в която целия под на тесния й двустаен апартамент беше покрит от разпънати спални чували, а тя се чувстваше безкрайно щастлива. По случайност се бяхме събрали 15 представители от голямата ни фамилия и за кратко време домът й заприлича на бойно поле, а тя беше ... щастлива. Всеки тръгнал на почивка по различни места, но междувременно използваше момента да се отбие да я види, защото разстоянието, което ни разделяше през останалата част от годината ни се струваше огромно - тогава, в онези години...

Всъщност все още я имам тази братовчедка и тя все още живее на брега на Черно море. Само че сега и аз живея на един морски бряг, но много по-далеч – на Средиземно море. С роднините ми ме дели разстояние 6 пъти по-голямо от това между София и Бургас. И сега я разбирам - чувствам се на седмото небе, когато домът ми е изпълнен с надуваеми легла.

През последните 15-тина дни часовете загубиха значение за мен. Не, не съм в отпуск. Имахме гости. От България. Ежедневните ми задължения течаха напрегнато, нямах време за нищо, дори забравих да проверявам електронната си поща.. Но когато прекрачвах прага на дома си, навлизах в моята малка българска територия - смях, веселие, дребни препирни... Спомени, нови разкази, сравнения, впечатления... Наминаха и едни приятели – българи, живеещи в Мадрид. И още едни приятели – те живееят по-наблизко... Разходки по плажа,безсънни нощи...Мивка, пълна с неизмите съдове, полуизпразнен хладилник /и банкова сметка със салдо, клонящо към нула/, разхвърляни плажни хавлии и пясък из цялата къща... А аз се чувствах щастлива, безкрайно щастлива.

Е, гостите си тръгнаха. Днес седя, обградена от тишина. Всеки предмет от мебелировката е заел предишното си място. Прахосмукачката е изсмукала и последната пясъчна прашинка от пода. Домът ми е приел предишния си вид. Но не ми харесва. Домът ми е тъжен. Дали блестящият под и скъпия диван са нещата, които ни правят щастливи? Не, категорично не. Приятелството, връзката с най-близките ни – това са нещата, които нямат цена.

След седмица отново ще имам гости. От България. И отново ще бъда щастлива!

Искам да съм...котка