25 декември 2013

Весели празници

Само до преди няколко часа се очертаваше една скучна обикновена Коледа. Само за няколко часа получих толкова изненадващи съобщения и обаждания от различни приятели, които не съм виждала от доста време. А сега са близо до мен. "Коледният" ми график е напълно променен. Изненадваща Коледа, и то как!
 
Весела Коледа и успешна Нова 2014 година!
 
 

18 ноември 2013

Спортсменство и общество



Провинциално-ленивата сутрин  на първата ноемврийска неделя е леко разнообразена от цветна маркировка, жълти прегради, разчистени от паркирани коли улици, пренасочен трафик, полицай на всяка пряка. „Маратон някакъв...”- обясняват по-осведомените съседи.
Полицейски сирени предизвестяват приближаващата приливна вълна от маратонци.  Ескортират първият участник. Тротоарът изведнъж се изпълва със зрители, които досега сякаш са се крили зад ъгъла. По балконите надничат всички съседи. Разнасят се бурни аплодисменти, които напредват като мощна вълна.


Те са за почетния участник в градския маратон, чиято инвалидна количка развива завидна скорост.

Минута по-късно се появят първите маратонци-бързаци, а малко след тях плътна шарена маса от тичащи хора оцветяват асфалтовото пространство. В продължение на десетина минути тътенът от спортните им обувки се смесва с ръкоплясканията и подвикванията на публиката.
Следва две минутно затишие. „ Това ли е?”-пита възрастна дама. „Не, не е, почакай  малко!”- отговаря й нейният спътник.

Линейката и колата на „Гражданска защита” пълзят търпеливо. Преди тях е само един  маратонец - задъхан, на предела на силите си. Щом има първи, трябва да има и последен. Аплодисментите на зрителите са още по-силни, отвсякъде се разнасят насърчителни викове: „Давай! Не се предавай!”...

Този кратък и привидно незначителен епизод от живота на жителите в едно провинциално испанско градче, в една слънчева неделна утрин, в едно пространство заключено между два тротоара, всъщност е кратко резюме на испанското общество като цяло. Гръмогласно общество, емоционално, любопитно и отворено. Общество, което приобщава инвалидите, не ги крие, а им отрежда почетно първите редици. Общество, което се обединява и в празници, и в грижи. Общество, което аплодира смелите, но не се подиграва на слабите, а ги подкрепя и  насърчава.

Тръгнах от маратона, пък къде стигнах... А, да, спортсменство в обществото... Май правилната думичка е ТОЛЕРАНТНОСТ. Както и да е, по всичко личи, че ние, българите, доста ще трябва да потренираме.
.

15 октомври 2013

Ceзонно


Последната седмица на август. Потеглям за работа. Сезонна работа. Часът е безумен. Някъде по пътя, след около двадесетина изминати километра, краят на нощта и началото на деня за пореден път ще се разминат като непознати. Ще се подминат като склерозирали старици, които вечно се търсят, а когато се срещнат, не се разпознават...
В тъмнината отдясно проблясва лъч. Прожектор от плажна дискотека, мисля си. Отново кратка светлина...  И отново... Този път отляво... В планината няма дискотека! Не, не е прожектор! Безшумни светкавици, проблясващи за миг над тежките облаци, превръщат тъмното небе в дрипава завеса. Край на представлението! Край на лятото!
Какво остава след него? Празно шосе. Повреден механизъм на „шофьорското стъкло” и изнемогващ климатик. Един чифт скъсани маратонки. Една непотребна униформа. Един чек за сезонна работа. Сезонни колеги. Сезонни приятелства. Раздяла. Смях. Тъга. Безсъние. Умора...
И ... частични  спомени за сезонни лица и сезонни съдби.
... Едно усмихнато момче, нарамило водолазната си екипировка, иска да ме почерпи с безалкохолно. Отказвам, нямам време. Утре, може би... За него обаче „утре” никога не идва. Гмурва се в морските води и ...  А бе само на 18.
... Една възрастна жена с черна коса и рус бретон. С едро тяло и тежка походка. Със загадачна усмивка и спокоен говор... Напомня  добрата вълшебница от приказките... Спътникът й – дребен възрастен мъж с големи извити мустаци. Енергичен бърборко... Около тях светът изглежда по-шарен, по-весел и щастлив... Пенсионирани циркови артисти.
...Един лъчезарен мъж на средна възраст, промъкващ се тихичко зад гърба ни и  зад забранителните табели.  И, срещайки укорителните ни погледи,  поздравява на висок глас:  „Ах, моите момичета!     Добро утро, мои момичета! За вас почивен ден няма ли?” Пораснал мъж, запазил детското у себе си.
...Една жена, разказваща за живота си. За сезонната си работа. За болежките и истинските болести. За това, че сезоната работа не си е работа. И че всяко прекаляване е вредно за здравето. Дори прекалената работа...
...Един гръмогласен спретнат пенсионер. Малко „ку-ку” и много откровен. Горд с децата си. Обичащ женското присъствие и търсещ дамата на сърцето си. Тази, която ще успее да измести от мислите му неговата Кармен. Как коя Кармен?! Жена му! Днес тя има имен ден. Не, не е разведен. Вдовец е. От 20 години. Ще чака търпеливо. Все още не се е появила достойната да заеме мястото на неговота Кармен...
Ах, лятото!... Дойде късно и си отиде рязко. Държа се доста прилично, с горещи дни и прохладни нощи. И въпреки това, бе своеобразно - по-сериозно, по-зряло, по-многолюдно, по-скучно и по-поучително. И много кратко.

13 юли 2013

Първи плаж






 

Всъщност втори. Миналата събота навлякох банския за първи път, но така и не го намокрих. Въпреки горещината, водата беше студена, имаше жълт флаг и спасителите щъкаха нагоре-надолу, недопускайки никого да потопи тялото си над коленете. Пърженето върху пясъка не е за мен.

Плажният сезон тази година закъсня заради странните метеорологични настроения на природата. И тази сутрин времето беше прохладно, за кратко се изсипа и дъждец, колкото да изцапа прозорците и колите. На обяд обаче слънцето така силно се усмихна, че дори прекали. С което успя да ме предизвика да се пренеса на плажа. Температурата на водата беше приятна, флагът – зелен , само че и вятърът беше решил да отиде на плаж. И бе довел със себе си група сърфисти, бордисти и „водни парашутисти”.


„Е, няма угодия!”, ще кажете. Не се оплаквам, само споделям. Хареса ми. Цял час се заплесвах с фотоапарата, дебнейки момента на акробатичните скокове на по-опитните „водни парашутисти”. И когато почти успях, едно непознато приятелче застана пред обектива: „Лельо, лельо, снимай ме”. J))


Изпращам  и на вас малко слънце, пясък , море и ... (попътен) вятър.






 


11 юли 2013

Диета? О, не! (2)


Диетата е досадно нещо не само за този, който я спазва, но най-вече за този, който приготвя храната. Особено ако е диета, при която трябва да се яде. Да, яде се. Поне шест пъти на ден. Разнообразна храна, често и по малко.
Средиземноморската диета на съпруга ми включваше определени храни с определен грамаж в определено време. (Беше персонализирана от личната лекарка, а здравословното му състояние бе ежемесечно контролирано от кардиолог и ендокринолог.) В общи лини изглежда така:

Сутрин: 
 9,00 ч.  1-ва закуска – кафе с мляко /обезмаслено/ и 2 диетични бисквити. Или 1 чаша прясно мляко и средно голям плод. Или 1 чаша кисело мляко и препечена филийка и плод. Или 1 чаша кисело мляко със зърнена закуска + плод

 11,00 ч. 2-ра закуска – мини-сандвич или препечена филия /черен хляб/ с парченце прясно сирене или шунка /пилешка или пуешка/.


 
 Обяд:  14,00 ч  1-во ястие – зеленчуци – варени, задушени,на скара,  на пюре или супа. Или   салата – маруля, домати, краставици
 2-ро ястие – 150 гр. месо /пилешко, пуешко, заешко/ или 200 гр. Риба /на скара, задушени/  + купичка варен ориз, нахут, зелен боб, леща, грах, зрял боб или паста/макарони, спагети/.
 Десерт – плод или кисело мляко
 
 

 
Следобедна закуска:  17,00ч.  1 чаша прясно/или кисело/ мляко + малко хляб или сухар или зърнена закуска.

Вечеря (=обяда):   
21,00 ч. зеленчуци + хляб +риба или месо или  1 яйце (макс. 2 на седмица) +кисело мляко

23,00 ч. -1 чаша прясно или кисело мляко (да, дори в болницата предлагат чаша мляко или сок в 22 часа).
 
Зехтин - макс. 4 лъжици на ден. Почти без сол и подправки. Никакви газирани напитки и алкохол. Много вода. Млякото – обезмаслено, сиренето – прясно и безсолно. Два часа ( може и разпределени) ходене.

(Ориентировъчните часове за хранене са стряскащи, но са съобразени с испанския начин на живот и работно време.)

Който иска да свали килокрами, трябва да има воля. А пък който приготвя менюто, трябва да има търпение. Моето се изчерпа след  двумесечно стриктно съобразяване с докторските  препоръки и 12 стопени килограми от тялото на съпруга ми.

Както вече споменах, прецених, че не мога ( и не искам) да угаждам на всички вкусове и капризи в нашата къща и въведох „единна осреднена система за хранене”. Диетата на съпруга ми постави началото на едно сравнително здравословно хранене на цялото семейство. Задължителна закуска. Малък сандвич и плод в чантите. Обяд и вечеря с пилешко, пуешко или риба и много зеленчуци. За утоляване на жаждата – вода в неограничени количества.

Оказа се, че нито е по-скъпо, нито е по-трудоемко. Седмичния бюджет не се промени, промениха се продуктите и количеството им. Спрях да презереждам хладилника. Спрях да купувам (и крия) излишните лакомства за сметка на по-полезните неща. Вместо 2 кг. свински пържоли – 1 кг. пуешки. Вместо чипс, пуканки, шоколад, кексчета и бонбони – 2 марули. Вместо няколко бутилки газирани безалкохолни или сокове – 1 кг. портокали за прясно изцеден сок. Не готвя повече храна от необходимата за съответното хранене. „Допълнително” няма!


Относно времето за готвене... Ами, накарай мързеливия на работа, да ти даде акъл! Намерих си начин, без да „откривам наново топлата вода”.  Пригодих добрите стари рецепти на любими ястия, като промених типа на продуктите и начина им на приготвяне. Дори си измислях нови, съобразно „материалите”, с които разполагах. Вчера, например, купих пилешка кайма с мисълта за пълнени тиквички, но в къщи се оказа, че разполагам само с един патладжан. И две огромни глави  лук, подарени ни от един валенсианец. И така, обедното семейно меню бе пълнен лук на фурна.

Някои ястия, като любимата ни мусака, почти изчезна от менюто /заради картофите/. Правя я веднъж месечно, с пилешко-пуешка кайма. Любимата ни също паеля валенсиана бе изместена от паейа с алкачофас (артишок), а свинските ребърца в нея – от пуешки мръвки. Припомних си и бабините зеленчукови /зелени/ супи, на които някога така се мръщех. Припомних си и начина, по който тя готвеше – никакви запръжки, само задушено, с лъжица олио ( в случая зехтин) и вода.
Патладжан, пълнен с пуешко месо и зеленчуци. Пилешки гърди, задушени със зеленчуци.  Пуешки мръвки с лук (задушени) с гарнитура – кьопоолу от печени син домат, червена чушка и червен домат и само  лъжичка зехтин. Фидеуа – паста с морски дарове. Макаронена салата с риба тон. Седмичната доза яйца на очи „а ла панагюрски” , (сварени във вода, млякото е обезмаслено) или със зелен боб за гарнитура.
И така, от няколко месеца всички в къщи се храним често и по малко. Успяхме да уеднаквим донякъде вкусовете си. Всички заобичахме неща, на които преди се мръщехме. И ефектът определено е положителен. Без гладуване.

Само едно нещо си остана непроменено – 3-те лъжички захар в моето кафе.


04 юли 2013

Кошмарът на НЕкалинките


Моля някой, който е минал по пътя на признаване и приравняване в България на диплома от чужбина, да сподели опита си. Или някой, който може да даде каквато и да е подробност около процеса, изискванията, изобщо начинът един млад човек  да легализира в България дипломата си от чужбина.
Вчера ме потърси едно непознато момиче. Оказа се бивша съученичка на дъщеря ми. Искала да се консултира с мен, защото си е спомнила, че преди години имахме подобен проблем. Ние тогава се отказахме по средата на пътя, защото случаят не бе от особена важнаст, а пък и дъщеря ми продължи образованието си.
 
С две думи, момичето има испанска диплома за помощник-фармацевт. Заради кризата и несигурността в Испания решава, че може би е по-добре да се върне в България. И тогава започва дългото разхождане по институции.
 
Като се вземе предвид, че е млад човек, който за пръв път се сблъсват с българската държавна администрация, конфузната ситуация е налице. Искат й „оригиналната диплома с апостил”. Малко ми е неясно как на оригинален документ може да се поставя какъвто й да е допълнителен печат. Може би се губим някъде „в превода”, но през 2008 и на нас ни искаха същото. Тогава направихме (в Испания) нотариално заверено копие с печат „апостил”, което бе преведено и легализирано от преводаческа фирма в България. Това е единственият съвет, който успях да й дам.
В момента момичето е тук, изважда си всички възможни академични справки, сертификати и всевъзможни документи от училището и ги заверява нотариално. Преди малко ми се обади отново, защото звъняла за подробности до България и пак са й казали „оригиналната диплома с апостил”. Посъветвах я да се консултира с испанския нотариус, в чиято кантора се намираше в момента. / Те са много отзивчиви, но често изпадат в недоумение от нещата, които изисква нашата администрация/.
Помолих я да ми се обади, когато има някаква яснота. И ако днес не успее да се справи, въпреки че не я познавам, утре ще я придружа и ако трябва, отново ще звъним до министерства и посолството, ще питаме и ще се изясняваме.
Сега започвам да се ровя и да търся някава информация по Интернет. Ще съм много благодарна, ако някой може да сподели някакви подробности или е по-наясно с изиксванията.
 
П.П. С тъга в очите момичето ми сподели, че в България й казали, че за продавачка в някой магазин няма да й искат легализирана и преведена диплома, но желанието й е да се реализира, не само да преживява. Преживяването дори е по-лесно в чужбина. За да й дам кураж, й казах да не се отказва и да се бори докрай. А тя ми отговори, че за всеки случай е заделила определена „неприкосновена” сума в евро. За онзи, по лесния изход – на излитащите полети.
Дори народната мъдрост гласи, че камъкът си тежи на мястото. Къде е мястото на децата ни? Говорим непрекъснато как  заминават през Терминал 1/2. Няма нищо лошо в това – придобиват нови знания, научават нови езици, научават се на самостоятелност и отговорност. Но когато решат да се върнат на мястото си, в Родината, попадат в един затворен бюрократичен  кръг. И понеже са млади НЕкалинки, отново избират по-лесния изход – Терминал 1/2.  
 

15 юни 2013

Диета? О, не!



 
Цял живот съм на диета. И цял живот съм гладна и дебела.”- казва майка ми. Спокойно мога да я обявя за експерт, жив каталог и опитно зайче за стотици диети и отслабващи програми. Аз пък бях щастливка, защото нямах проблеми с излишни килограми. През живота си съм изяла тонове торти, сладкиши, шоколад и хляб, а кантарът все стоеше на 54 ± 2 кг. Докато навърших 40.

Тогава метаболизмът ми изневери и изведнъж се оказах с 15 кг отгоре. Как така изведнъж?  Ами така! Всеки ден, яля-неяла, преуморена или не, килограмите ми растяха.  Личната ми лекарка установи, че настъпват известни хормонални промени в организма ми и ме посъветва да променя начина си на живот. Почти отказах шоколада, ходех по 5 км на ден, работата ми също бе физически изморителна, но...  след около два-три месеца стрелката на кантара сочеше 70 кг. И там спря. Цели две години. До миналото лято.
Миналото лято, пак „изведнъж”, процесът се обърна в обратна посока. За една седмица свалих 6 кг. Без диета, без никаква промяна в храненето и начина ми на живот. Дори се притесних за здравословното си състояние. И си хапнах шоколад. За по-малко от месец стрелката на кантара се върна на 58. И там си стои. ±1 килограм.
Никога не съм била на диета. Споделяла съм, че ако ми се наложи по здравословни причини да спазвам някакъв хранителен режим, не съм сигурна дали ще издържа. Гладуването и броенето на  всяка погълната калория според мен е опасно вманиачаване. Не вярвам и в магическите качества на хапчета, медикаменти, хранителни добавки и всякакви други чудеса за отслабване. ”Здравословен глад” няма.
Има обаче здравословно хранене, което е съвкупност от разнообразни продукти, начин на приготвяне и режим на хранене. От няколко месеца в моето семейство, въпреки различните вкусове, предпочитания и фигури, променихме хранителните си навици.
През последните десетина години, съпругът ми по здравословни причини (диабет и инфаркт), трябваше да се съобразява с доста ограничения в храненето. Лекарите му препоръчаха хранителен режим, базиран на Dieta Mediterránea. Преди години с тази диета свали 20 килограма за 3 месеца и вкара кръвната си захар в нормата. Тогава правех двойно пазаруване и двойно готвене - за него и за децата. След инфаркта отново правех същото - двойно пазаруване и двойно готвене.
Голямата ми дъщеря определено предпочита месните продукти и става зла, когато е гладна. Малката пък е на вейка, въпреки че за първо, второ и трето яде по една франзела, намазана с шоколад. Аз не обичам плодове, но обичам зеленчуци. И сирене. Предпочитам рибата пред месото. И сладкишите.
В началото мъжкият страх от преживяното държеше съпругът ми далеч от хладилника, но лека-полека успокоението го подтикваше тайничко да си пощипва от забранените вкуснотийки. Не стига, че си пропилявах времето в домакински работи, ами се налагаше и да съм надзирател.
Изморих се от пазаруване, готвене, контролиране, дебнене, криене и угаждане на капризи. От финансова гледна точка диетата на съпруга ми + вкусовете и желанията на децата ставаше все по-нерентабилно за семейният бюджет. Затова въведох единна осреднена система за сравнително правилно и здравословно хранене в нашата къща  – диетата на съпруга ми в семеен вариант.

 


31 май 2013

70


Някой някога ми каза, че след определена възраст годините започват да изтичат скоростно. Има нещо вярно.
Доскоро не обръщах внимание на възрастта си, но започнах да се замислям за нея. И то не на собствените ми рождени дни, а на празниците на децата ми. Те - пораснали, а пък аз  – все още млада (минутка за реклама).  

А какво ли си мисли днес моята майка? И  тя си мисли същото, само дето след „млада” добавя „баба”.  Че е баба е сигурно. А младостта е относителна мярна единица и не се определя само от външния вид.  

 
 
Днес нашата млада баба има юбилей. Навършва 70 години.
За една майка и баба на емигранти най-безценният подарък е самолетен билет. Днес ще празнуваме заедно.
 

25 май 2013

Градът и природата


Вчера, след обяда с приятели, вместо разходка по познатата плажна алея, направихме спонтанен излет извън  плажа.  Бях приятно изненадана, както и повечето от групата. Бяхме и малко засрамени, че един парижанин, дошъл само преди няколко месеца, ни водеше по пътеките в околността на „нашият град”.
“Добре дошли! Това е място с голяма културна и природна стойност, богатство за всички. Уважението към природата и околната среда е първата стъпка за запазването на това място, за да можем винаги да му се наслаждаваме. ”
 
Този надпис ни посрещна в началото на парка. Не съм сигурна, че „парк” е точната дума. Едно пространство, заобиколено от портокалови градини. Едно кътче, на разстояние ширината на едно шосе от града. Едно истински зелено място, покрай което миналото лято съм минава по два пъти на ден, без да подозирам, че съществува.


 
Нищо особено, си казват някои. Особеното е, че е близо до града, а човешката намеса е дотолкова, доколкото да се осигурят елементарни удобства. Както пише и на табелата, това естествено природно пространство е с ниска степен на трудност и е пригодено за всички, т.е. и за деца, и за възрастни, и за инвалиди.
Моята връзка с природата не е от най-задушевните. Спорадично се докосвам до нея когато, обикновено след дълги уговорки, придружавам съпруга ми на риболов. Но вече знам къде ще прекарвам по няколко часа в седмицата, без дори да е необходимо да заменям „градските” си обувки с туристически.





 
 
П.П. Чувала съм за магарето на моста, но го видях под моста.

 

21 май 2013

UN MUNDO DE MUNDOS

 


Ако изобщо може да се говори за хубава страна на кризата, то за Испания това е масовото завръщане на младите в училище. Довършване на образованието, промяна на квалификацията, преминаване на друго ниво, придобиване на нова професия или специалност. „Средно”-възрастните също не остават по-назад. През последните две-три години мотото на няколко поколения е: „Като няма работа, поне да учим”.

Та и аз така. Сдобих се преди време с нов професионален сертификат, който отлежава в една кутия заедно с българските ми дипломи. След това отново ме повлече цикъла „има работа-няма работа”, а нервите ми бяха опънати до краен предел. Но пък разполагах с необходимото време за да изпълня едно отколешно желание – да се запиша в Официалното училище за чужди езици, за да поправя испанския си. За което си решение искрено се радвам. Щастлива съм не толкова от добрите резултати, колкото от хората, които срещнах там.

Невероятни хора от различни националности и различни възрасти. Прилежни и старателни, усмихнати и сериозни, сърдечни и малко притеснителни, но всички с невероятно чувство за хумор. И една невероятна преподавателка, чийто професионализъм, съчетан с интелигентността и отвореният й характер, даваше високи резултати.
На официалната интернет-страница на училището преподавателката ни поддържа блог Aprender a nuestro aire, в който публикува резюмета на взетия учебен материал, домашните упражнения и информация на редица интересни теми, които биха ни заинтересували като чужденци, живеещи в Испания. Започна да публикува и част от нашите писмените работи, защото те разказваха за страните ни, за празниците и обичаите и за самите нас.
На втория месец от началото на учебната година ми изпрати покана за автор в нейният блог, но аз не се чувствах достатъчно удобно там, въпреки насърченията от нейна страна. Все едно навлизах в чужда територия. Така дойде идеята за друг блог, блог на класа.
Изборът на име не беше труден. Взаимствахме го от една от темите, в които трябваше да пишем за причините, довели ни в Испания и точно в този град, за първите впечатления, за приспособяването, за приликите и различията.
Така се роди UN MUNDO DE MUNDOS. Един свят от светове, какъвто е и нашият клас по испански език за чужденци.


20 май 2013

Такаааа... Откъде да започна?


Ниското пролетно слънце надничаше под сенника на челното стъкло и обезсмисляше неговата основна функция. Чистачките избутваха прахта, рисувайки ветрило. Колоната от автомобили намали своя ход. Стоповете светваха един след друг, наподобявайки празничен гирлянд. Огромни табели и оранжеви конуси отправяха предупреждение. Причината - работници със светлоотразителни жилетки, електрически косачки и ръчни пръскачки почистваха канавките.
500-метрово пълзене с 30 км/ч. Въздухът в купето се нажежаваше. Задухът ме притискаше. Натиснах бутона и стъклото се смъкна с монотонно жужене. Струята въздух разроши косата ми. Заедно с него нахлу едно забравено ухание. Невероятното ухание на прясно окосена трева.
И тогава всичко си дойде на мястото. Всичко се върна на мястото си. Отново изпитвах  нужда да напиша три или триста думи, които да споделя с някого, но не на стената на социалната ФейсКлюк. Три или триста думи за незабележителните неща, които променят дните ни. Незабележителни неща, които стават забележителни, когато ги споделиш. И поне един човек, познат или непознат, ги преживее или усети заедно с теб.
Известен период от време блога ми бе обхванат от мълчание.  Аз също. Искаше ми се да споделям, но не намирах смисъл. Не исках да ви натоварвам с негативизма  и кривотията си. Моите близки и приятели знаят, че нормалната ми реакция е да „ръмжа на несгодите” и „да вървя с рогата напред”. Привидното примирение в мен ги плаши. Плаши ги затишието, а не бурята.
И не че сега нещата са тръгнали към по-добре, но  чувствам, че отново имам сили да се противопоставям на объркващите табели от кръстопътя на безизходицата. Отново съм в безобидното си тайфунско състояние. Усмихвам се, заяждам се, смея се на глас, подвиквам, окуражавам, размествам мебели, слушам високо музика. Дори пея – фалшиво и насаме, докато шофирам. Възстанових търсенето на скрития изход от безкрайният тъмен тунел на кризата. (Без успех за момента, защото, казват, бил толкова претъпкан, че светлинката в края не се виждала.) Изведнъж ми се прииска толкова много неща да споделя, че сега не знам откъде да започна, за да наваксам.
Такаааа... Откъде да започна?  
Малко е късно да ви споделям мнението си за бунта на мизерията, за надеждата, че един търпелив народ се е поразсънил. Но неизбежно ще стане дума за  мечтите, разочарованието, наивността, за нещата, които можем и трябва да променим.
Иска ми се да ви разкажа за опитите за здравословно хранене в моето семейство. И за класа по испански, за ексурзията и за новия блог. И за едно събиране, свързано с женското присъствие във виртуалното пространство. Или за това колко е трудно (и смешно) да палиш цигара, държейки счупен чадър под проливен дъжд.
Иска ми се да ви разкажа и за едни разговори с различни хора - мои познати, самите те непознаващи се помежду си. Толкова еднакви думи и еднакви фрази за България. И една и съща болезнена нотка в гласа. 
За сребърната сватба. И за децата. Не, всъщност за неоправданите ни родителските притеснения и разочарования. И за изненадващите жестове на наследниците ни към света около тях , които пък оправдават скритата ни гордост като родители.
Ще го направя в следващите публикации. Не в същия ред, защото животът продължава да се случва. Някой неща ще споделям на мига, за други ще се присещам в движение.
Не е добре приказлива жена като мен да задържа дълго думите, че после ще ви заболят ушите. Вие имате избор – натискате червеното кръстче горе в дясно на екрана и ми отнемате думата. Да му мислят хората около мен!

 

29 април 2013

Черн(ь)о и бяло



 Какво виждате? Черен котарак, бял компютър?
Хмм, не съвсем.


Какво си мислите, че прави нашия Черньо върху клавиатурата? Пише във ФейсКлюк?  Неее!

А защо е избрал белият компютър вместо черния?
Защото цветът повече му отива? Неее!
Жокер: белият е включен, черният – не.
 
 
Какво виждате?
Верен отговор: черен котарак, бял радиатор.
 
За тези, на които не им се вярва, че в момента в Испания е студено като през (местния) януари, ето го доказателството: нашият котарак се топли върху компютъра.





24 март 2013

Пролетно

                        
 
Времето навън днес най-сетне напомни, че вече е пролет. А на мен ми е едно криво в душата, в думите... И държанието ми е едно такова непоносимо за околните (по-различно от обикновената ми заядливост). Хвърлям се от една идея на друга, без резултат. Губя си времето, бездействам, дори пропускам да отбележа в календара важните срещи или часовете за лекар. Пролетна умора не е, не съм уморена никак. По-скоро е зимна разсеяност, която поради променливите метеорологични условия все още не се усетила, че трябва да си ходи. Вече е пролет!


 
 


21 март 2013

Las Fallas 2013 (Gandía)


Петте дни, по правило изпъстрени с пищни рокли, музика, картонени монументи и фоейрверки, тази година определено бяха по-тихи.
Докато в началото на кризата се мърмореше, че пищността на този празник граничи с цинизъм, то днес  картонените монументи с далеч по-скромни размери от предишни години, определено крещяха за цинизма на политиците. Темата бе една – кризата. Безработица, банкери без морал, корупирани политици, неработеща икономика и замиращо селско стопанство за сметка на грандиозни проекти за голф-игрища и казино-комплекси.

 
Всъщност и миналата година темата на монументите беше същата. По всичко личи, че и догодина няма да е по-различно. Улиците и площадите се изпълваха с хора, но угрижеността витаеше във въздуха. Липсваше ми разпускащата еуфория на този празник, който толкова харесвам.

 
Но все пак имаше фаи, фаейри и фаейроси, пиратки, фойерверки, огън....














... и задължителните дежурни полицейски и медицински екипи, пожарникари и естествено, засилени екипи от общинската „Чистота”.  
 




Специални благодарности на медицинския екип от дежурната линейка на Червения кръст, който с изключителна загриженост и любезност оказа помощ на дъщеря ми заради попаднала в окото й прашинка по време на финалната заря. Все още има ситуации, в които свалям шапка на испанците.

 

08 март 2013

Честит 8 Март!


На връх женския празник искам да ви разкажа за една жена, която познавам от няколко месеца. Весела, усмихната, самоиронична, изпълнена с енергия и свободна по дух, Спортно-елегантно облечена, без грим и без следи от естетично-изкуствено подмладяване. Не обича да казва годините си, но не ги и прикрива - може да ми бъде майка.

По произход е холандка, но се омъжва за немец и по-голямата част от живота си прекарва в Германия.  Животът й не е по-различен от този на средностатическата жена. Започва работа млада, отглежда сама децата си след развода. Има и тежки моменти, но не съжалява за „нито една минута от живота си”.

След  дълъг трудов стаж като пощальонка, се пенсионира на 65 години. Тогава решава, че достатъчно дълго се е грижила за другите и е време да се отдаде на себе си.  Пътува до Индия. Работи като „баба-бавачка” в Париж.  Установява се в Испания заради климата и една друга нейна мечта – да живее близо до морето. Живее сама, но не е самотна. Поддържа връзка с децата и внучката си. Всяко лято се завръща за два-три месеца в малкия си апартамент в Мюнхен. „Най-красивият град през лятото”, според нея.

„Искам последните години от живота си да прекарам в спокойствие и радост!”, повтаря често. И го постига. Радва се на живота искрено. Учи испански вече трета година, явявайки се на съответните изпити. Тренира в кварталния фитнес, изкачва околните планини с група испански пенсионери.  Информирана е за всяко културно събитие в града. Чете книги, посещава театрални постановки и ходи на кино. Следи световните новини. Знае за стачките в България, и за националният ни празник 3 Март.

Наслаждава се на живота на пълни обороти. Казва също, че сега се чувства като Кралица на живота си, защото заема главната роля в него. Осъзнава, че е имала късмет за  епохата, в която е живяла, въпреки спомените й за следвоенните години. Страда за положението, в което се намира моето поколение. И поколението след мен. Смята, че всеки трябва да живее и работи достойно. И всеки заслужава да се наслади на последните години от живота. Шеговито подхвърля, че й е по-лесно от нас, защото не се и замисля какво ще бъде през 2050, нито дори през 2030. Не разполагала с толкова време.

Срещите ми с тази жена винаги ме изпълват с оптимизъм, с добро настроение и много усмивки.  И понеже съм във възрастта, в която отдавна би трябвало да съм отговорила на въпроса: „Каква искаш да станеш като пораснеш?” , на дневен ред е:  „Каква искаш да бъдеш, като остарееш?”.  Искам да съм като Вилхелмина.  Моля ви, пропуснете въпросите „Дали ще доживеем, дали ще имаме пенсии?”. Имам право на пет минутно мечтаене!

5,4,3,2,1...  Приземих се. Всъщност искам и майка ми да живее като нея. И леля ми. И съседката. И всички настоящи пенсионери. И всички бъдещи. Много ли искам?

Честит празник!