Отделение за трансплантации

Вече цял час настъпвах педала и летях по широката магистрала. Всички летяха - пред мен, зад мен, покрай мен. И аз, и шофьорите от другите коли хвърляхме по едно око на километража само когато на пътя се изпречваше огромната предупредителна табела с черна точка и три вълни - „За Вашата сигурност...”, т.е. внимание –статичен радар. Почти се гордеехме, че за последните стотина километра групово бяхме излъгали четири такива метални кутии. Старателно намалявахме скоростта до максимално допустимата и после пак политахме...

Не намалихме, когато в насрещното платно премина полицейска кола, следвана от линейка –та те пътуваха в обратна посока. Не намалихме, когато над главите ни премина ниско прелитащ хеликоптер с огромен мех, пълен с вода – горяха храсти далеч от пътя. Ляв мигач, десен мигач, 120, пак ляв мигач, 140... Широкият път примамваше.

Забелязах мигащите жълти светлини за части от секундата. В огледалото за обратно виждане. Странен черен микробус приближаваше със скорост, далеч над допустимата, подканвайки всички „бързаци” да му сторят път. Не е линейка, помислих си, може би е от поддръжката на пътя. Къде се юрнал така този?! Колите отбиваха неохотно в дясното платно, но никой след това не се връщаше в лявото. Тогава забелязах пребягващите светлини в предната решетка на буса. Аха, казах си,някаква "специална" полиция...Преминах и аз в дясното платно и чак когато черният микробус прелетя покрай мен, за секунда успях да прочета надписа върху тънката червена странична лента ... Неголям , но ясно четлив шрифт... „ОТДЕЛЕНИЕ ЗА ТРАНСПЛАНТАЦИИ”.

Не се върнах в лявото платно. И тези пред мен – също. Струваше ми се, че пълзим... Бях убедена, че всички в този момент си мислеха и изпитваха същото, което и аз... Страх... Преклонение... Надежда... Нечия смърт дарява живот. Вероятно няколко живота. Нелепият неочакван край на един / щастлив /живот дава ново начало на други животи, лимитирани /от коварна болест /във строги времеви граници – година, месеци или дни...

Надежда, съхранена в хладилна чанта... Надежда, летяща с бясна скорост по магистралата в черен микробус...

Спомних си едни тъжни очи. Преди време, по новините. Очите на един баща и една майка, загубили дъщеря си при автомобилна катастрофа. Бяха дарили ограните й . И спасили живота на 4 млади хора. Спомням си мъката в погледа им, но наред с напиращите сълзи в очите им проблясваше и една искрица живинка... Те смятаха, че са постъпили правилно. Пожелаваха здраве на хората, които носеха частица от тяхното дете... Труден избор, много труден избор. Колко ли сила им е била необходима!

Дълго време лявото платно остана пусто. Колоната се движеше в границата на допустимата скорост. Предупредителните табелите като че ли бяха станали по-големи и по-ясни....

Това е животът! Идва изненандаващо и често си отива без предупреждение. Нека не си играем на гоненица с него, особено на пътя!

Моята пътека

Това е моята пътека в момента...Кофти,а! Не се случва за пръв път, така че...ще продължа напред. Ако не успея да разбия стената, поне ще се подпра на нея.

Морето през декември

Вчера бях „на плажа”. Не, не на пясъка. Бях на трета линия.Спокойствието се усещаше още при влизането в комплекса. Градският шум и задръстванията оставаха зад гърба ми. Карах бавно между стотиците обезлюдени блокове от бетон и стъкло. Не се сдържах и се отклоних от маршрута си. Реших да мина по дългата първа линия и да спра там, за да погледам морските вълни. Не, не бях тъжна. Напротив. Обичам да се разхождам покрай морето през есента и зимата. И най-вече в делничен ден. Отвсякъде лъха спокойствие.

Спрях някъде по средата на дългата улица и изгасих двигателя. Плажът беше пуст. Студеният вятър си играеше на гоненица с вълните и с листата на палмите. Притворих плътно ципа на якето и понечих да извадя фотоапарата...

Но... не направих снимки.Защото не слязох от колата. Седях и гледах ту в огледалото за обратно виждане, ту през запрашеното предно стъкло. Всичко беше толкова подредено, чисто , а улиците бяха... призрачно пусти. Кепенците на магазините –спуснати, хотелите – със затворени портали, пейките – самотни, прозорците - със спуснати щори. А аз – сама. Сама с пронизващия вятър, есенното слънце и дългата крайбрежна алея. Само допреди два месеца тук животът кипеше денонощно - десетки хиляди туристи пъплеха безгрижно, шарени плажни хавлии се вееха от всеки балкон, паркирането беше „мисия невъзможна”... А сега жива душа не се виждаше, сякаш съм насред някаква призрачна пустош. Стана ми срашно и...продължих по пътя си.

После се ядосах сама на себе си. Откъде дойде този глупав пристъп на страх?! Страх, че съм сама на безлюдна улица посред бял ден. Никога до сега не ми се беше случвало.Исках да се насладя на спокойствието, а ми липсваха хората...

Днес отново бях на плажа. И отново минах по първа линия.Спрях.Слязох от колата. Слънцето се криеше зад високите сгради и удължаваше сянката им. Вятърът тихичко подсешаще за своето присъствие, но липсваше студената жилка в полъха му.В далечината се открояваше силуета на огромен кораб. Вълните кротко се разбиваха в брега. По пясъка някой беше оставил следи...

Един човек тичаше за здраве, друг стоеше на алеята и съзерцаваше морето. Почуствах се добре, защото не бях сама. Защото, дори и непознати, аз споделях с тях тишината и спокойствието на декемврийското море...
И този път...направих снимки.

Правилата

Какъв ли би бил животът ни без правила? Може би щяхме да сме ято волни птици, преплитащи се в крилете си. Или щяхме да сме глутница от самоизящащи се вълци. Или блеещо стадо овце, захождащо насам-натам без посока. Не, не бихме могли да бъдем нито ято, нито глутница, нито стадо. И при тях има правила. При хората просто ще цари хаос.

Най-обикновеният и болезнен пример за това е движението по пътищата.Тази динамична житейска игра, в която участваме всеки ден, има строги правила и ако не ги спазваме, става опасна. Независимо дали сме зад волана или сме пешеходци.

„Всяка година при автомобилни катастрофи загиват 330 000 млади хора по целия свят.Това означава, че на всеки час умират 34 младежи и други 408 са ранени. От пострадалите около 38% са с мозъчно-черепни травми.Като цяло, в индустриализираните страни всяка втора смърт на млади хора между 15 и 30 години, е резултат на пътно-транспортно произшествие.”

Това е началната страница на една образователна брошура, която дъщеря ми беше захвърлила на холната масичка. Насочена е към младите,но си заслужава да я разлистим. Изписани са десетки факти, обяснения, интересни подробности – против шофирането след употреба на алкохол, наркотици и други упойващи средства. За използването на предпазни колани – дори и на задната седалка, за въздушните възглавници или поддържащите главата възглавници на седалките.За използването на каски - сериозен проблем в страни като Испания, където „книжката за моторче” се изкарва на 14 години.

На втората страница изложението започва с въпроса„За какво говорим?”. За съжаление,този въпрос, пренебрежително махайки с ръка , си задават и много от нас - прескочили посочената възрастова граница. За какво говорим ли?! За правила и закони... Ха, неща, които всички знаем! Не,не става въпрос само за правила. Говорим за възпитание и отговорност.

На пътя не съм и никога не съм била агресивен шофьор. И не без самочувствие мога да твърдя, че съм добър шофьор /мъже, хилете се колкото искате!/ - с двадесетгодишен, почти ежедневен опит зад волана. За тези години имам само една драскотина на дясна задна врата и една глоба за превишена скорост. Била съм свидетел на катастрофи, нелепи дребни инциденти и много лудост по пътищата.

От дете съм възпитавана да спазвам определени правила и норми. Не само при шофирането, но и при общуването ми с хората около мен. И никой не може да ме убеди, че „правилата са създадени за да се нарушават”. Спазвам правилата по убеждение. Започнах да се запознавам с тях още от 10-годишна, когато баща ми, под формата на игра ме изпитваше за знаците по пътя и ми обясняваше правилата за движение. А в основата им аз виждах респект и коректност към всички участници. Продължих същата игра и с моите деца. Тук идва ред на гръмкият израз „родителски пример”.

Алкохолът. За мен не е проблем, защото почти не употребявам. Не съм си позволявала да сядам зад волана дори и след една глътка уиски. И не сядам в кола, чийто шофьор е употребил алкохол. Ако децата ви виждат как спокойно сядате зад волана след 2 бири или едно уиски и си казвате „Какво толкова!”, бъдете сигурни, че и те утре ще направят същото. Винаги сме се споразумяли със съпруга ми – който шофира - нито капка алкохол. Днес децата се организират по същия начин – предварително се уговарят с приятелите и за „шофьорът на вечерта” – нито капка алкохол. Купонът или дискотеката дори са по-забавни, когато си трезвен.

Предпазният колан. Не можете да ме убедите, че ви пречи, докато шофирате-недомислено оправдание. Той е един от основните компоненти на пасивната безопасност.Предпазва ни от „изхвърляне” от колата, от удар в челното стъкло, волана или арматурното табло, както при челен удар, така и при удар отзад или преобръщане. Съществува вече 40 години и нито една друга система за безопасност не е успяла да надвиши неговата ефективност / дори въздушните възлавници/. Няма да ви убеждавам повече. Преди две години спрях да убеждавам и дъщеря си, която все се мръщеше, че трябва да си „сложи колана” дори и в града. След като заби нос в жабката при едно мое рязко спиране,/ а карах бавно, търсейки място за паркиране/вече не с е налага да проверявам дали си е сложила предпазния колан. Прави го сама, без подсещане.

Високата скорост. И несъобразената – също. Отпускам се и настъпвам педала на газта...само на магистралата. Приятно е, адреналинът се покачва, чувствам се волна като вятъра...Поглеждам стрелката на скоростомера - 150 км/час, а покрай мен продължават да прелитат маркови „самолети”... При тази скорост няма да ни спасят нито предпазни колани, нито въздушни възглавници, нито най-съвременните спирачни системи и компютърни технологии... И се питам необходимо ли е да се произвеждат автомобили за масова употреба, които развиват скорости далеч над допустимите ?! ...Отмествам крака си от педала и влизам в дясната лента. Спазвам ограничението и това не ме прави лош шофьор.

Шофирането в населено място е най-яркото отражение на „уменията” ни зад волана. Голям майсторлък е да завъртиш гуми и да прелетиш от светофар на светофар , за да спреш с цвилене на спирачки. А яростното натискане на клаксона и бесният слалом по градските улици или насред селския мегдан ни прави „голем шофьор”. Не спираме на пешеходни пътеки, размахваме пръсти и юмруци... Пред очите на нашите деца. А щом самите ние не успяваме да дадем пример на децата си за спазването на елементарни правила, как да изискваме от тях да са отговорни. Не само на пътя... И после четем черни статистики...

Та за какво говорехме? За правила и закони... Или пак стигнахме до възпитанието...

Земетресение ... или моите детски страхове

Не бяха достатъчни изсипващите се повече от седмица поройни дъждове и най-вече мощните светкавици –гръмотевици, ами и земетресение ми липсваше...

29/09/2009 г. Десетина минути преди 23 часа. Седя си спокойничко пред телевизора, наслаждавайки се на позакъснялата вечеря и изведнъж... пода се разтресе. Веднъж... Докато се чудя възможно ли е котката да ме бутне толкова силно...Втори трус. Още по-силничък. Голямата ми дъщеря вече се беше появила на врата на хола и без следа от притеснение каза: „Мамо, да застанем под касата...” А аз – паника...Дали да хукна навън , дали ще има трети трус, дали няма всеки момент нещо да се срути... От малката ми дъщеря и съпруга ми нямаше и следа. Хем уплашена, хем ядосана от липсата на всякаква реакция от тяхна страна, започнах да ги викам по име. Малката ми дъщеря дотърча, леко разтревожена и недоумяващо попита: „Какво бе, мамооо?”, а съпругът ми бавничко пристъпваше по коридора : „Защо си се развикала?” и някакси разсеяно, сякаш за да смени темата, добави „Земетресение беше, нали?! Силничко ни разтресе”.

Противно на всички правила в такава ситуация, излязохме на балкона. Може би от солидарност към съседите отсреща... И те се бяха наредили по балконите, никой не си правеше труда да излезе на улицата.

Божичко, какво спокойствие! А мен сякаш са ме заляли с вряла вода - кръвта ми се е качила в главата, ушите ми бучат, ръцете ми треперят. Най-големият ми детски страх се беше завърнал – страхът от земетресение. И като вещ експерт поставих степентта – между 3-та и 4-та по Рихтер. Ако не отговаря на силата на труса, то поне отговаря на силата на моята уплаха.

Съпругът ми се отправи към спалнята, като пътьом ревизира съдържанието на хладилника, а децата се тупнаха на дивана пред телевизора, но очите им ме следяха зорко и насмешливо. Започнаха да си припомнат наученото в часовете по география, за различните типове карти , които били чертали и категорично се убеждаваха една друга, че не се намираме в сеизмична зона. Като са толкова смели, защо не се прибират по стаите си, ами седят вече цял час на дивана , плътно една до друга без да се скарат?! Мен ли успокояват или себе се?!

Като малка бях много палаво дете. Единственият момент, в който притихвах, беше когато навън вилнееше гръмотевична буря. Свивах се на леглото, завивах се през глава и запушвах ушите си с длани. Тогава до мен присядаше дядо ми и започваше да ме успокоява с полутехнически приказки – как се образуват бурите, защо първо виждаме светкавиците, после чуваме гръмотевицата. И как нашата къща е най-сигурното място, защото има еейй-такъв гръмоотвод. Той лично е проверил, че всичко е наред. Аз му се доверявах, като лека-полека смъквах завивката.... но само до нивото на носа си.

За едно нещо дядо обаче не можа да ме убеди. Бях 7-8 годишна, когато преживях първото силно земетресение в живота си. Пак бях в неговата къща. Спомням си, че ме разбудиха, завиха ме набързо в одеялото и тичешком ме изведоха навън. Спомням си и страха, който изпитах, викайки през сълзи баба ми... Тя беше влязла отново в къщи, за да ми вземе връхна дреха, да не настина, въпреки че всички съседи подвикваха, на висок глас „ Нов трус, нов трус”. Спомням си и облекчението, когато тя ме загърна с якенцето...Само миг преди това се страхувах, че ще я загубя.

Може би детското ми съзнание тогаво е преувеличило реалната опасност, но...”шубето си е голям страх”. А пък дядо, за ме успокои, започна да ми разказва как е построена къщата, колко е здрава и сигурна, закрепена е с еейййй-такива грамадни пирони... Хлипайки, го погледнах недоверчиво. Ех, дядо... в страха и притеснението си допусна голяма грешка. Как така тухли ще се коват с пирони! Аз знаех , че не е вярно - лепят се с цимент, виждала съм строежи. А пък и вече бях пробвала да забия един голям пирон с неговият чук, прибран на /уж/ сигурно място и ... тухлата се розтроши на парчета...

Така или иначе страхът ми ...не си отиде. Кой каквото ще да казва, ама си е страшничко. И гръмотевиците, и земетресението.