След изпита шумно коментираме последната задача, с която никой не се е справил сам и с общи усилия намираме решението. На другият ден тя получава похвала от преподавателя. Прочел е нейният и-мейл снощи. С решението на сложната задача. Всички продължаваме да мълчим.
Във вторият модул нещата се усложняват, изискват се освен логика и познания, и някои технически умения. Едно от основните условия за завършването на курса е ежедневното присъствие,което се отчита с подпис в края на учебния ден. Допустими са само два дена неоправдано отсъствие на месец. Курсът е за преквалификация, с предварително препитване и на държавни разноски. Списъкът от чакащи”резерви” е достатъчно дълъг, така че всеки е свободен да напусне, когато иска или когато загуби интерес.
Тя явно е загубила интерес, но не и амбицията да вземе сертификат. Мрънкането й , освен климатичните условия ,вече обхваща и семейните задължения, децата, фитнеса или иначе казано – трудното съчетаване на майчинството, грижите за външния вид и повишаване на професионалната квалификация. Което би трябвало да се приеме като безусловно извинение за нейното отсъствие или по-точно – за идването й в последният момент, десет минути преди разписването в присъствения лист за деня. Всички мълчим. Мълчи и колегата-самотен баща, който с неимоверни усилия балансира между повишаването на квалификацията си и готвенето, прането, домашните упражнения, футболните тренировки на големия си син и инсулиновите инжекции на малкия.
Мълчим още три месеца. След което изслушваме сърцераздирателната й версия за ниската оценка от изпита – естествено,стресът, безсънието, главоболието и ... изненадващото разбъркване на въпросите в изпитните листа /предпазна мярка срещу преписване/.
Третият модул, последният, е най-сложен и най-интензивен. Един ден отсъствие коства два дена препускане, за да се навакса материала. А нейните отсъствия зачестяват очевадно. В малкото часове, в които присъства,не успява да се справи нито с теорията, нито с практическите упражнения. Но вината не е нейна, а на климатика – прекалено студено е, тя измръзва,ще настине. Мрън,студено е! Мрън, шлюзовете са насочени към нея! Мрън, въздушната струя роши косите й! Мрън, мястото й е близо до врата и става течение! Мрън, изморена е, мрън, гладна е, мрън, звъни телефонът й...Мрън, мрън, мрън! Последният ни половин час преминава в изслушване на нейно мрънкане. След като разписваме присъствения лист, самодоволна усмивка се размазва на лицето. А причината е, че тя най-безочливо се е подписала и в графата от предния ден,защото преподавателят „случайно” е забравил да отбележи нейното отсъствие.
Сигурно се питате защо всички останали мълчим -едва ли някой харесва мрънкането, било то женско или мъжко. Ами защото „всички останали” сме 2 жени и 12 мъже. И това, което ние, жените, отбелязваме като „мрънкане”, мъжете приемат за „мъркане”. Те, милите, нямат вина.Не,че не се дразнят, но явно са по-благородни, по-търпеливи и по-мекушави от нас.
Към мен и към другата колежка се отнасят с уважение и респект – и в професионален, и в личен план. Само че... правят и очевидната разлика между мъркащото коте и две съскащи студенокръвни пепелянки. Или по-точно четири – в това число влизат администраторката, която се осмели да направи забележка за внесеното в залата кафе и преподавателката „по заместване”, на която мъркащото коте Мрън вдигна скандал, защото си позволи да разгледа по-обстойно извинителните й бележки/явно фалшиви/.
Но тишината вече е нарушена. Защото правилата трябва да важат за всички и да се спазват от всички. Всичко си има граници. Хоровото женско съскане започва да заглушава мъркащото мрънкане.Забелязва се леко бунтарство и наченки на галантно, но все пак осезаемо недоволство и сред мъжете. Определено започват да подкрепят пепелянките. Не знам какъв ще е краят.
Предстоят и изпити, които не могат да се вземат с мрънкане,но с мъркане...знам ли...може би. Мъъърррр! Не е честно! Ссссс-тт!
