25 август 2010

Отломки

Тази сутрин ме събуди дежурен полицай. За да си преместя колата. Не ми се спореше дали е имало табели за строителни работи, а и исках да си спестя издирването й по съседните улици. Беше 8,00 часа. Но не това ме разстрои...

В 8,15 симпатичната къща отсреща вече не съществуваше. За 15 минути един дом, строен и подреждан с години, се превърна в пепел и натрошени тухли.


Харесвах тази къща. Беше по-различна от другите – старичка, но с остъклени стени, вместо типичните малки прозорци.Изглеждаше уютна, въпреки че зад алуминиевите щори рядко проблясваше светлинка. Дори не познавам собственика й, но ми стана тъжно.

Предполагам, че след няколко месеца на същото място ще се издига нова, модерна и... тясна сграда. Е, това е животът! Специалистите и политиците ще отчетат съживяване на икономиката и трудовия пазар. С някакви си стотни от процента - има строителство, нови работни места...

Но мисълта ми е друга - колко трудно е да съградиш, а колко лесно е да разрушиш!

17 август 2010

Най–хубавият подарък

Като дете винаги страдах от това, че рождения ми е ден е през лятната ваканция. Всички съученици се разпръсваха по бабините къщи и села. Никога не съм имала истински ДЕТСКИ рожден ден - маса, отрупана с малки франзелени кръгчета, намазани с пастет и лютеница, чашки, пълни с лимонада и швепс, музика от моно-грамофон, срамежливи танци и на финала – стандартната торта с шоколадова глазура и маслени розички. И купища подаръци, обвити в амбалажна хартия – от грамофонни плочи до детски книжки, с неизменните надписи – „ЧРД! За еди-кой си от еди-кой си”.

Не ме разбирайте погрешно – торта винаги е имало и подаръци винаги съм получавала, но от родителите и роднините. Книжки, играчки, дрехи, дори пижами. Ама...това детски рожден ден ли е?!

През годините съм празнувала рождения си ден на различни места – в сладкарница, на морето, на дискотека, на ресторант, в службата, в къщи. Празнувала съм с приятели, с колеги, със семейството. Получавала съм какви ли не подаръци – сребърни и златни бижута, копринени блузи, чанти, вази, парфюми, сервизи, дори кафе-машина. Вещи, вещи... Харесвала съм ги, радвала съм се, но ... погледнато реално това са предмети, които с времето съм захвърлила, счупила, загубила и забравила. По-ясни спомени имам от жестовете, реакциите и казаните думи на този ден, отколкото от получените предмети.

Навремето една приятелка, по повод избора на колективен подърък за наш приятел, каза: „Подаръкът е нещо, което той не би си купил сам.” Тя имаше предвид цената, но аз преосмислих тези думи и стигнах до убеждението, че най-хубавият подарък е нещо, което не може да се купи. Осъзнах, че не искам подаръци-вещи, нямам нужда от подаръци-вещи. Осъзнах, че най-хубавите подаръци за моите близки не бяха предметите, които им поднасях опаковани в луксозна хартия, а изненадите, които бях подготвяла и обмисляла с цената на няколко безсънни нощи. По просълзените им очи разбирах, че съм докоснала сърцата им.

Тази година нямах никакво желание да празнувам рождения си ден. Никаква предпразнична еуфория, никакви изненадващи идеи, никакво предчувствие за специален ден. Реших, че е някакъв вид умора след толкова на брой рождени дни.

Не се поддадох и на неумелите и отчаяни опити на децата да изкопчат повече джобни от мен заради някакви спешни непредвидени покупки, т.е „мамодайпаридатикупяподарък”. Не искам да купуват подаръци, по-добре да се почерпят със сладолед, за мое здраве! Останаха много разочаровани от моето решение да не празнувам – точно пък аз, която винаги съм казвала, че рождения ден е най-личният и най-неповторимият празник в живота на всеки човек.

Но ... в късният следобед, броени часове преди заветния празник, настроението ми се обърна на 360 градуса и идеите нахлуха в главата ми. Как така рожден ден без торта! Забърках и изпекох блатовете и се втурнах да купувам свещички за рожден ден. Тъй като миналата година навърших 40, се замислих дали тази година не би трябвало да са 39. Реших, че ще е неестетична шега от моя страна и минути преди затварянето на супермаркета стоях на касата с 4 и 1 в ръка. Към 2 часа след полунощ бях приключила с кремовете и украсата на най-измислената торта, която съм правила през живота си. /Оказа се, че може и да се яде./



Получих и подаръци.
Саморъчно направена картичка, оставена призори върху нощното ми шкафче.



Вторият подарък - съпругът и дъщерите ми около празничната маса, се повтаря всяка година, но нямам нищо, ама нищо против и занапред да е така.

Третият подарък - рисунка, нарисувана с цветни моливи, беше наистина изненадващ, не само защото го получих със седмица закъснение. Идеята е на един 4-годишен мой приятел, а художникът - неговата баба /моя зълва/. Малко се поизложих, като я обърнах наопаки, но творците й не ми се разсърдиха за това, а ми помогнаха да се ориентирам по заглавието на гърба - „Плажен пикник”. В този момент наистина бяхме на пикник. Е, не на плажа, но близо до морето.



Тази година на рождения си ден получих най-хубавите подаръци – подаръци, които не могат да се купят!

.

15 август 2010

„Кризата също е екологична”


Този надпис прочетох близо до бензиностанцията в едно испанско село. „Кризата също е екологична” - думи, изписани с черен спрей върху бетонната стена срещу контейнерите за разделно изхвъляне на боклука. Думи, които първо ме накараха да се усмихна, защото ми се сториха забавни, но минута по-късно ме накараха да се замисля, защото в тях има голяма доза истина.

Заради кризата отлагаме 1000-километрово пътуване, с което спестяваме два резервоара гориво и съответното количество изгорели газове.
Заради кризата излизаме от супермаркета с по-малко на брой найлонови торбички и с по-малко продукти, чиито картонени или пластмасови опаковки отиват на боклука.
Заради кризата гасим лампите и излишните ел.уреди, страхувайки се от изненади във фактурите за ток.
Заради кризата мигновено поправяме капещата чешма или течащото тоалетно казанче, знаейки, че всяка капка се отразява със съответната си парична стойност в месечната ни сметка за вода.
Заради кризата строителството замря, което означава по-малко шум и прах. И по-чиста вода, защото фабриките работят на намалени мощности.

Заради кризата неволно-принудително спазваме някакво поведение, което при нормални условия би могло да се нарече „екологично”. По време на криза, без да осъзнаваме, загрижени единствено за собствените си изтънели джобове, облекчаваме природата, даваме й възможност за глътка чист въздух.

Кризата, с разрушителното си въздействие върху консуматорските ни навици, може и да се окаже полезна. Представете си, че докато излезем от нея, нашето принудително екологично поведение току-виж се превърнало в постоянно екологично съзнание.





12 август 2010

(Дипломатическата) мисия –почти невъзможна!

Колкото и добре да живеем, в един момент валидността на документите ни изтича. И колкото и да сме спокойни и уравновесени,в която и точка на света да се намираме, ни се налага да отделим няколко дни от живота си, запасени с вода, суха храна и с една торба нерви.

Българите, живеещи в чужбина имат две възможности – да яхнат първият самолет и да се наредят пред съответното РПУ в родното си място или да пропътуват стотици километри до съответната дипломатическа мисия на РБългария в страната, в която пребивават.

Първият вариант е удобен, ако сте планували по-дълга ваканция в родината. Ако сте за кратко, препоръчително е да не фиксирате дата за обратния полет и за всеки случай, да си вземете сбогом с работодателя, защото може и да не повярва, че в страна от ЕС е невъзможно за една седмица да се извадят документи.

Вторият вариант... Представете си , че всички живущи в...примерно, Люлин 7-ми микрорайон, могат да подновят паспортите си единствено във Варна. За целта е нормално всеки да се съобрази със свободното си време и с финансовите си възможности. За да уточните дребни детайли около пътуването и евентуално, да си запишете ден и час, трябва да имате една свободна сутрин или шеф, който да изтърпи половината работен ден да изкарате залепени за телефонната слушалка.

Имам късмета, че за мен „Варна” е на една крачка, т.е. благодарна съм, че откриха Консулство на РБългария във Валенсия, което означава 1 час път и някакви си 7-8 евро пътни разходи. Тъй като обичам да съм подготвена при посещения на различни институции, а пък и днес разполагам с цял свободен ден, за да уточня детайлите,реших да се посъветвам с Чичко Гугъл. Той винаги ми се притичва на помощ, но днес се оказва безпомощен.

Дадох му задачка: „embajada de Bulgaria en España” , в резултат на което за секунди излязоха всички възможни “жълти страници” на испански, от които можех да науча само физическият адрес и телефоните на посолството. Нещо Гугъл май не ме разбра, аз търся сайта на нашето посолство. И преди съм влизала, не че ми е бил особено полезен, но може пък да има промяна и повече информация. И евентуално може да има опция за записване на дата и час по Интернет.

Като не ме разбира на испански, да видим как е с българският:„посолство на България в Мадрид” . Аха, ето го-http://www.embulmad.com/ ! Обаче...изненаадаа! Можете да се информирате за евтини полети до България, за езикови курсове он-лайн, но...явно е, че вече нашето посолство в Мадрид няма сайт.

Продължавам да подлагам на изпитание интелигентността и знанията на Чучко Гугъл и го питам за „консулство на България във Валенсия”. Попадам на новини за тържественото му откриване, но никаква друга официална информация. Телефоните и адресът научавам от форуми и лични блогове.

Реших, че може би ще е по-лесно да звънна по телефона. В 9,20 часа набирам първият номер и подскачам от радост при свободния сигнал...Уви, никакъв отговор. Тъпо и упорито звънях до 10,30 и на двата телефонни номера, но без резултат.

Вземайки предвид днешната дата, ми светна лампичката, че нашите дипломати може да са в отпуск. И те са хора, и те имат нужда от почивка. Плюс това ще вземат да натрупат неизползвани дни отпуск, та после ще ги мъмрят. Само че аз откъде да знам дали е така?! Ще попитам в Мадрид. Набрах първият номер на нашето посолство – заето! Вторият – заето! Третият - почти мигновено някой вдигна слушалката. Не чух представяне от рода „ Посолството на Република България, добър ден!”, но какво пък толкова придирям. Претенции! Любезен мъжки глас ме осведоми, че телефонът на Консулството във Валенсия е 963 690 921 и на него отговарят от 15 до 17 часа. Какво щастие, все пак е някакво начало!

В 15 часа започнах отново лудешкото набиране на телефонен номер 963 690 921. Свързах се 40 минути по-късно. Приятно бях изненадана от чутото: „Консулство на Република България, добър ден!”. Мъжът отсреща беше любезен и в добро настроение, но ... се оказа, че първата свободна дата е след повече от ЧЕТИРИ МЕСЕЦА - 29 ДЕКЕМВРИ 2010. Все пак служителят беше така добър да се осведоми до кога е валидността на документите на съпруга ми - и паспортът и личната му карта изтичат почти едновременно през първата половина на ноември. От този факт следвало, че на 29.12.2010 ЩЕ БЪДЕ ГЛОБЕН ЗА ЗАКЪСНЕНИЕ повече от месец. По спешност датата беше сменена за 7 ДЕКЕМВРИ 2010/на мястото на някой си, който се е отказал да чака/. Цената за подновяване на паспорт и лична карта е 72 евро, а срокът ... е, всеки с късмета си – понякога до 3-4 месеца.Дано съпругът ми не остава задълго незаконен и невалиден!

Все пак съм благодарна на този служител за отделеното внимание, за доброто му чувство за хумор и най-вече, за нормалното отношение, от което бяхме отвикнали.

П.С. Разполагайки с много часове след обяда, седнах отново да си поговоря с Чичко Гугъл.Чрез него откриваме приятелите си на другия край на света, а пък да не знае нищо за дипломатическата ни мисия, която е опората на стотици хиляди българи, пребиваващи в Испания. Отново НИЩО НОВО! Прехвърлих една страница, две страници, три страници ииии... Аха, бинго! Промъкнала се е някаква информация от сайта на МВнР...

Еврика! Първоначално се почувствах така, сякаш съм открила Америка и топлата вода едновременно. После се почувствах глупачка – колко нерви изразходих в обвинения към родните ни дипломати, вместо да поровя по-обстойно в Интернет. И за да не изпадате в моята ситуация, ето списък на нашите дипломатическите мисии в чужбина. При кликване върху желаната страна влизате в интернет –страницата на съответното посолство.

В раздела „Консулски съобщения” открих Съобщение на МВнР във връзка с повишения интерес за получаването в чужбина на издадените документи за самоличност
и научих, че на съгражданите ни в Лондон май им е малко по-лесно - Подобрения в консулското обслужване при Посолството ни в Лондон

Полезна информация за Генералното консулство на Република България във Валенсия, Испания, което обслужва българите, живеещи в областите Валенсия, Мурсия, Кастиля - Ла Манча и Балеарските острови, ще откриете тук.

Желая успех на всички българи с „изтичаща валидност”!



.

10 август 2010

Оризище

Не съм предполагала, че едно поле, засято с ориз, може да бъде красиво.







03 август 2010

Татковци в криза

Онзи ден без да искам подслушах един разговор между голямата ми дъщеря и нейна приятелка. Момичето попита: „ На твоя татко как му се отразява кризата на 50-те...? Моят тати... обичам си го много, но напоследък е непоносим. Дали наистина е някаква криза на възрастта или го мъчи нещо друго - не знам. Затова те питам твоят променил ли се, нали и той е почти на 50?...”

Дъщеря ми, която ама хич не обича да споделя, само смрънка: „А...неее...Тати преживя трудно смъртта на баща си... тогава се беше променил...за малко ... Сега не е...Но...е, отвреме-навреме наистина е непоносим.”

Първоначално се заслушах в думите им, защото ми стана мило, че 20-тина годишни момичета, говорейки за бащите си, използват думичката „тати”, а не „баща ми”. После проумях същината на разговора. Те не се оплакваха от родителите си, те се притесняваха за тях. Осъзнах, че всъщност децата ни не са толкова егоистични спрямо нас, колкото съм предполагала. Така както ние се страхуваме за промените в живота им, по същият начин и те ни наблюдават и се притесняват.

Не разбрах до какъв извод стигнаха младите момичета – са или не са техните татковци в криза? Не доизслушах разговора им до край -достраша ме да не започнат да обсъждат и кризите на майките си. Но пък техният разговор ме накара да се замисля...

Кризата на възрастта на „нашият татко” бях оставила на заден план, съсредоточена върху пубертетните кризи на дъщерите си. А пък и то какви ли мъжки кризи няма – до 30 ги държи пубертета, после- криза на 40-те, на 50-те, на 60-те..., нервни кризи от загуба на работата, от биреното коремче, от първият бял косъм, от инфаркти и болести!... Мъжете не са по-малко суетни или страхливи от жените, това е факт.

Нашият татко, нали и той е мъж, също премина през няколко етапа, но понеже е заобиколен от жени, капризите му минават почти незабелязано. Винаги е бил отговорен баща, но до 35-годишна възраст приемаше проблемите с лекота, справяше се по момчешки безгрижно, забавляваше се и играеше с дъщерите си и се пъчеше гордо с тях. Особено в парка, заобиколен от млади майки. /Усмивка!/

Около 40-те изведнъж стана много сериозен в отговорностите и задълженията, живееше и мислеше само за децата си, преживяваше тежко всяко тяхно непокорство. Дори си поплакаше, търсейки вината в себеси, сякаш беше забравил за своите младежки бели, пререкания, непослушания. Или може би се страхуваше те да не повторят неговите грешки. А това е непредотвратимо – всеки прави своите малки грешки, за да се поучи от тях!

Сега, близо до 50-те, се научи да прикрива притесненията си. Сивите коси, килограмите и повишената кръвна захар оправдава с възрастта си. Опитва се да си придава вид на непукист, но...все още е неспокоен за много неща, които касаят „децата”... Късите поли не го дразнят, но грима и геловете ...УФ! Не спира да мърмори, че „ жената е хубава, когато е естествена”. В съботните вечери уж заспива спокойно, но през час тревожно поглежда часовника, докато чуе хлопването на входната врата.

Колкото и да е странно, нашият татко прие първите влюбвания на дъщерите ни по- леко от мен - без никакви условности и ревниви изблици. За сметка на това често тайничко ми споделя страха си от болката и разочарованията, които биха изпитали при евентуална раздяла.

A най-голямото му притеснение, което не може да прикрие по никакъв начин, е образованието им. Вътрешно е горд с техните постижения, но наяве вместо похвала, изразява само недоволството си. Винаги можело повече. Тук допуска грешка, като все още не може да им прости временните разпускания, резултат от пубертета. Въпреки че всяка от тях вече избра своя път, четат упорито и постигат много добри резултати, той все още им натяква за ланския сняг. Това е основната причина за конфликт между нашия татко и „децата”. Тогава той става непоносим, а дъщерите – нацупени и сърдити

И в този ред на мисли, без никаква научна обосновка, задълбочени анализи или неопровержими доказателства, стигнах до простичкият извод, че ... кризата на бащите е в пряка зависимост не от собствената им възраст, а от възрастта на техните деца.
Малки деца – вдетинени татковци, големи деца – сърдити татковци.