Весели празници

Само до преди няколко часа се очертаваше една скучна обикновена Коледа. Само за няколко часа получих толкова изненадващи съобщения и обаждания от различни приятели, които не съм виждала от доста време. А сега са близо до мен. "Коледният" ми график е напълно променен. Изненадваща Коледа, и то как!

 

Весела Коледа и успешна Нова 2014 година!

 

 

Градът и природата

Вчера, след обяда с приятели, вместо разходка по познатата плажна алея, направихме спонтанен излет извън  плажа.  Бях приятно изненадана, както и повечето от групата. Бяхме и малко засрамени, че един парижанин, дошъл само преди няколко месеца, ни водеше по пътеките в околността на „нашият град”.

“Добре дошли! Това е място с голяма културна и природна стойност, богатство за всички. Уважението към природата и околната среда е първата стъпка за запазването на това място, за да можем винаги да му се наслаждаваме. ”

 

Този надпис ни посрещна в началото на парка. Не съм сигурна, че „парк” е точната дума. Едно пространство, заобиколено от портокалови градини. Едно кътче, на разстояние ширината на едно шосе от града. Едно истински зелено място, покрай което миналото лято съм минава по два пъти на ден, без да подозирам, че съществува.

 

Нищо особено, си казват някои. Особеното е, че е близо до града, а човешката намеса е дотолкова, доколкото да се осигурят елементарни удобства. Както пише и на табелата, това естествено природно пространство е с ниска степен на трудност и е пригодено за всички, т.е. и за деца, и за възрастни, и за инвалиди.

Моята връзка с природата не е от най-задушевните. Спорадично се докосвам до нея когато, обикновено след дълги уговорки, придружавам съпруга ми на риболов. Но вече знам къде ще прекарвам по няколко часа в седмицата, без дори да е необходимо да заменям „градските” си обувки с туристически.

 

 

П.П. Чувала съм за „магарето на моста”, но го видях под моста.

 

UN MUNDO DE MUNDOS

 

Ако изобщо може да се говори за хубава страна на кризата, то за Испания това е масовото завръщане на младите в училище. Довършване на образованието, промяна на квалификацията, преминаване на друго ниво, придобиване на нова професия или специалност. „Средно”-възрастните също не остават по-назад. През последните две-три години мотото на няколко поколения е: „Като няма работа, поне да учим”.

Та и аз така. Сдобих се преди време с нов професионален сертификат, който отлежава в една кутия заедно с българските ми дипломи. След това отново ме повлече цикъла „има работа-няма работа”, а нервите ми бяха опънати до краен предел. Но пък разполагах с необходимото време за да изпълня едно отколешно желание – да се запиша в Официалното училище за чужди езици, за да поправя испанския си. За което си решение искрено се радвам. Щастлива съм не толкова от добрите резултати, колкото от хората, които срещнах там.

Невероятни хора от различни националности и различни възрасти. Прилежни и старателни, усмихнати и сериозни, сърдечни и малко притеснителни, но всички с невероятно чувство за хумор. И една невероятна преподавателка, чийто професионализъм, съчетан с интелигентността и отвореният й характер, даваше високи резултати.

На официалната интернет-страница на училището преподавателката ни поддържа блог Aprender a nuestro aire, в който публикува резюмета на взетия учебен материал, домашните упражнения и информация на редица интересни теми, които биха ни заинтересували като чужденци, живеещи в Испания. Започна да публикува и част от нашите писмените работи, защото те разказваха за страните ни, за празниците и обичаите и за самите нас.

На втория месец от началото на учебната година ми изпрати покана за автор в нейният блог, но аз не се чувствах достатъчно удобно там, въпреки насърченията от нейна страна. Все едно навлизах в чужда територия. Така дойде идеята за друг блог, блог на класа.

Изборът на име не беше труден. Взаимствахме го от една от темите, в които трябваше да пишем за причините, довели ни в Испания и точно в този град, за първите впечатления, за приспособяването, за приликите и различията.

Така се роди UN MUNDO DE MUNDOS. Един свят от светове, какъвто е и нашият клас по испански език за чужденци.

Честит 8 Март!

На връх женския празник искам да ви разкажа за една жена, която познавам от няколко месеца. Весела, усмихната, самоиронична, изпълнена с енергия и свободна по дух, Спортно-елегантно облечена, без грим и без следи от естетично-изкуствено подмладяване. Не обича да казва годините си, но не ги и прикрива - може да ми бъде майка.

По произход е холандка, но се омъжва за немец и по-голямата част от живота си прекарва в Германия.  Животът й не е по-различен от този на средностатическата жена. Започва работа млада, отглежда сама децата си след развода. Има и тежки моменти, но не съжалява за „нито една минута от живота си”.

След  дълъг трудов стаж като пощальонка, се пенсионира на 65 години. Тогава решава, че достатъчно дълго се е грижила за другите и е време да се отдаде на себе си.  Пътува до Индия. Работи като „баба-бавачка” в Париж.  Установява се в Испания заради климата и една друга нейна мечта – да живее близо до морето. Живее сама, но не е самотна. Поддържа връзка с децата и внучката си. Всяко лято се завръща за два-три месеца в малкия си апартамент в Мюнхен. „Най-красивият град през лятото”, според нея.

„Искам последните години от живота си да прекарам в спокойствие и радост!”, повтаря често. И го постига. Радва се на живота искрено. Учи испански вече трета година, явявайки се на съответните изпити. Тренира в кварталния фитнес, изкачва околните планини с група испански пенсионери.  Информирана е за всяко културно събитие в града. Чете книги, посещава театрални постановки и ходи на кино. Следи световните новини. Знае за стачките в България, и за националният ни празник 3 Март.

Наслаждава се на живота на пълни обороти. Казва също, че сега се чувства като Кралица на живота си, защото заема главната роля в него. Осъзнава, че е имала късмет за  епохата, в която е живяла, въпреки спомените й за следвоенните години. Страда за положението, в което се намира моето поколение. И поколението след мен. Смята, че всеки трябва да живее и работи достойно. И всеки заслужава да се наслади на последните години от живота. Шеговито подхвърля, че й е по-лесно от нас, защото не се и замисля какво ще бъде през 2050, нито дори през 2030. Не разполагала с толкова време.

Срещите ми с тази жена винаги ме изпълват с оптимизъм, с добро настроение и много усмивки.  И понеже съм във възрастта, в която отдавна би трябвало да съм отговорила на въпроса: „Каква искаш да станеш като пораснеш?” , на дневен ред е:  „Каква искаш да бъдеш, като остарееш?”.  Искам да съм като Вилхелмина.  Моля ви, пропуснете въпросите „Дали ще доживеем, дали ще имаме пенсии?”. Имам право на пет минутно мечтаене!

5,4,3,2,1...  Приземих се. Всъщност искам и майка ми да живее като нея. И леля ми. И съседката. И всички настоящи пенсионери. И всички бъдещи. Много ли искам?

Честит празник!

В София

Преди три и половина години си дадох едно обещание, което не изпълних. Повече от месец очаквах обаждането и въпреки това не бях подготвена за тъжната вест. Баба ми си отиде от този свят. Тихичко и достойно, на достолепна възраст. „ Дори раждането не е по-сигурно от смъртта.” – тези нейни думи кънтяха в съзнанието ми, докато се подготвях за пътуването. Поредното закъсняло пътуване!

И понеже „лошото се редува с доброто, иначе няма да оцелеем” (както казваше баба), тъжният повод пък стана причина за много срещи с близки и приятели, някои от които не бях виждала от десетина години. След десетките въпроси за децата, семейството и емигрантския живот, неизменно ме запитваха как „намирам” България.

Как ли? Първите три дни от престоя ми бях толкова емоционално объркана, че не забелязвах почти нищо около себе си. Бях направила едва десетина снимки - нещо твърде необичайно за мен. Децата, въпреки спешното приготвяне, бяха набутали в багажа ми два фотоапарата, за да снимам „всичко и всички”. Използвах ги през оставащите два дни. Ето как „намерих” София преди Великден:


На 13 април след полунощ София ме посрещна със сняг. Едър, мокър, студен сняг „на парцали”, който проникваше през шевиците на кенарената ми блуза. И през сандалите на повечето от пътуващите. Бяхме тръгнали на 26 градуса по Целзий, а пристигахме като в снежна приказка. Поне половината от 180-те пътника не бяха виждали сняг от години. Също като мен. Въодушевлението беше по детски, толкова истинско и искрено, че никой не се нацупи особено, когато багажът ни излезе деформиран и мокър. На изхода десетки фотоапарати щракаха и запечтваха за спомен белите снежинки.

След еуфорията от пролетния сняг дойде завръщането в действителността. Някои неща са променени към хубаво, други – към лошо. И има неща, за които времето сякаш е спряло.

На дупките в асфалта, които лошото време беше замаскирало в невинни локви, не обърнах особено внимание. Таксиметровият шофьор познаваше маршрута и умело ги избягваше. Впечатли ме обаче огромния брой автомобили в собствения ми квартал. Или по-скоро, впечатли ме хаотичният начин на паркиране. В последствие установих, че в цяла София автомобилите са изместили пешеходците - и от тротоарите, и от градинките. Дори някои исторически сгради и забележителности са така обкръжени, че на снимките излизат на преден фон паркираните возила. ( Близо до Халите една табела върху ламаринените заграждения гласеше „Моля, преминете през градинката”. Градинка не видях, видях паркирани коли.)



Стори ми си, че София се е превърнала в град на контрастите, град на крайностите:
- Нови тролеи и автобуси по някои линии и очукани разпадащи се такива по други линии.
- Огромни стъклени кубове - „модерни” сгради-чудовища, а в съседство – рушащи се ценни от архитектурна гледна точка къщи.
- Нови супермаркети, заобиколени от огромни кални пространства. ( С малко средства и повече желание биха могли да се превърнат в подредени градинки.)
- Метрото. Удобно и бързо, да. Нови, хубави станции. И вагони, произведени през 1990 година.

Центърът на София в момента е неузнаваем - една огромна строителна площадка. Няма друг начин – нали строим метро... и магистрали. Дори намерих символика в крана, който издига снага пред сградата на Министерски съвет .

Лошо впечатление ми направи полицейската „Нива”, паркирана посреднощ в участъка между Ситняково и Телевизионната кула - на неосветено място, в посока обратна на движението, със загасени фарове и опознавателни светлини, като дебнещ див звяр.



Хубавите неща, които ми се случиха:

Градът беше изметен – с очукани бордюри и начупени тротоарни плочки, но без фасове и хартийки по спирките.
Спряха ми на пешеходна пътека.
Хората, на които се усмихнах, ми отвърнаха с усмивка.
Възрастен мъж ми отстъпи място в тролея. Друг пък ми изръмжа сърдито, когато аз му отстъпих място в метрото.
В един краен квартал пред една кръчма собственичката раздаваше безплатно храна на „тези, които по-нямат”.
В някои градинки все още има място и за култура и изкуство.





И най-най-хубавото - срещнах се с много от приятелите си.
А обратният полет ми донесе ново приятелство.
.
София,моя любов
.

Опит...

... за визуализация и аудилизация на
"Живеейки пеейки" или един обикновен ден в текст и музика.

Сутрин...


На път,сама със себе си...


Малко носталгия...


...и разговор със старите приятели...


...вечерта, отново вкъщи.

Рожден ден

Помня рождените дати на приятелите и близките си. Но пропускам дните. Сещам се рано, а по-късно забравям и ... денят отминава.

Този път се сетих навреме. Днес е рождения ден на „най-старата” ми приятелка. Тази дата си я спомням от първи клас. Спомням си и едно русо малко момиче с трапчинки на бузите. Амбициозно, с тежък характер и трудна усмивка. Това момиче вече е зряла жена. Със същата трудна усмивка и трапчинки на бузите. Днес навършва една прекрасна възраст, която преди години ни се струваше далечна-далечна. Амбициите и характера й са леко омекотени – и това идва от възрастта. /Усмивка!/

Ех, приятелко, годините летят! Леле, цели 40! Ама хич не ни личат, да знаеш. Разстоянието между нас е в хиляди километри, но имам една идея - да зарежем за момент досадното ежедневие и да се срещнем мислено. Чакам те в „Голямата сладкарница”. Поръчала съм паста „Вихрен” и чаша боза. После ще се разходим „в алеята”, ще поседнем на пейката и ще си говорим, говорим...
Честит рожден ден!

Писмо до поискване

Не знам дали днес съществува тази услуга, но навремето можеше да се изпрати писмо „До поискване”. Писмото чакаше в съответната пощенска станция, докато получателят отиде там и го потърси. Днес все по-рядко откриваме писма в пощенските си кутии. Още по-рядко пишем писма. Истински писма.

Затова пък оставяме съобщения на гласовата поща. До поискване. Изслушваме ги, ако искаме. Пишем електронни писма. До поискване. Прочитаме ги, ако искаме. Сменяме адресни регистрации, градове и дори държави.Сменяме телефонните си номера, имаме по няколко електронни адреси, използваме потребителски имена, които с нищо не напомнят за нашата самоличност. А когато в трудни моменти ни се прииска да поговорим с някой стар приятел, не знаем къде да го открием...

Онзи ден в моята електронна поща открих едно кратичко писмо. То е чакало да бъде написано много години... Дълги години. Пуснато е един вид „до поискване”, защото „много време мина и не знам дали е актуален адреса”... А същинската част беше заключена в следните думи: „Аз съм добре-засега, имам много неща да ти разказвам...”

Писмо от приятелка. От по-зрелите ми години. Сприятели ни работата. Работехме чудесно в екип, прекарвахме по 8-9 часа на ден заедно. Приятелка, която не споделяше много за себе си, но ме изслушваше и ме разбираше прекрасно.

После аз заминах далече. Не забравях приятелите си, но постепенно разредих телефонните си разговори. Ежедневието ме завличаше с разрушителна сила. Имах своите трудни моменти. Кой ли ги няма? Поплаквах си по някой спомен, яростно се борех с разбърканите си чувства, после забравях... и се усмихвах щастливо.

Тогава не написах нито едно писмо. Дори ”до поискване”. А сега е толкова трудно да отговоря на простичкото „А ти как си?”. Толкова е трудно да събера в едно писмо годините, през които сме пропуснали да споделим...

Но ще наваксаме - благодарение на това, че все още съществуваше пощенският клон, в който някой стар приятел да остави за мен писмо „до поискване” . Все още съществуваше първата ми електронна поща, в която влизах все по-рядко. До сега.
Мила приятелко, имам много неща да ти разказвам...

Безпътен

Проблемите са около нас. Проблемите са вътре в нас. Проблеми, проблеми...Превземат мислите ни, обгръщат настроението ни..

Един ден, крачейки унило по своя път, препъвайки се в собствените си неволи, срещаш непознат човек. До вчера и той вървял дълго по своя път, събирал своите радости и мъки, водил своите битки, бил победител и побеждаван. Спъвал се в чакълени камъчета и прескачал скали.

Днес е останал без път, без дом, без хляб. Тъжни очи, сведен поглед. Тежки мисли, обвинения. Не, не обвинява другите. Търси вината единствено в себе си. Връща се в далечното минало и в близкото вчера и търси, рови, размишлява. Къде е сбъркал? Обхващащият го песимизъм изсмуква и последните му сили. Не може да мисли, не иска да се бори. Защо животът го поставя на това изпитание? Отново свежда мрачен поглед и мълчи. Може би мълчаливо се моли, може би мълчаливо се обвинява... А може би просто мълчаливо се отдава на отчаянието.

Търсиш плахо погледа на този човек. Искаш да погледнеш в неговите навлажнени очи, но не успяваш... Те гледат надолу, надолу... Не е възможно човек да загуби толкова лесно пътя си! Дори и да върви с опипване. Винаги има изход . Вятърът ще отвее мъглата, слънцето ще прогони мрака.

Ти имаш дом, имаш хляб, а пътят ти ... Имаш и път, там пред теб... Обвит е в непрогледна мъгла, но се ориентираш по бледата маркировка. Сигурен си, че държиш правилната посока.

Ти имаш хляб, а той е гладен. Отчупваш от залъка си и му го подаваш. Ти не си сит, но и той вече не е гладен. Вдига поглед мълчаливо. Благодарност без думи. Навлажнен поглед. И все още – тъжен.

Ти имаш дом. Твърдата постеля, която му предлагаш , за него е сравнима с пухено легло. Отново срещаш погледа му. Влажен и тъжен. Проговаря. От устата му се проронва едно тихо, искрено... „Благодаря!”

На другият ден... Ти все още имаш дом. Той все още няма. Ти отново имаш само хляб, но залъкът вече не ти се струва сух и безвкусен, защото е разделен с гладния. И той вече не е гладен. Срещаш погледа му. Очите му пак са навлажнени, но изпълнени с мълчалива благодарност. И откриваш в тях едно зараждащо се пламъче . Пламъчето, разпалено от искрицата надежда, че не всичко е загубено...

На другият ден... ти отново имаш път, обвит в мъгла. Отново имаш проблеми, и проблеми и проблеми... Но се чувстваш по-добре. Споделил си своя залък и своя дом с човек, загубил пътя си. А той е вдигнал глава и те гледа право в очите. И виждаш нещо повече от благодарност –виждаш увереност и сили . Вече може да мисли, вече иска да се бори. Виждаш, че безпътният отново е открил пътя си.

Човекът маха с ръка за сбогом и потегля ... Ти оставаш в дома си, борейки се за насъщния, лутайки се в познатия лабиринт от стари проблеми... Но се чувстваш по-щастлив...

Проблеми ли?! Не, нямаш проблеми. Та ти имаш дом, имаш хляб, имаш път!... И един нов непознат приятел, с когото си ги споделил. И той е намерил отново пътя си...

Разкажи ми за мястото, където живееш

Като дете живеех на една улица в един квартал на един град. С приятелите ми посещавахме една и съща детска градина, едно и също училище, завършихме една и съща гимназия. Живеехме в един малък пъстър свят, изпълнен със сигурност, спокойствие, игри и мечти. На никой и през ум не му минаваше, че ще се разпръснем. Първо ни разделиха различните университети, после различните професии и различните любови. Разпръснахме се в различни квартали, различни градове и ... различни държави. Малката улица в онзи квартал на онзи град ни събираше все по-рядко. И все някой отсъстваше поради неотложни проблеми там навън, в големия свят.

Днес ...собствените ни деца повтарят нашите игри в по-съвременен вариант, но на други улици в други квартали и други градове, дори други държави. . Всеки от нас отново живее в свой свят – за едни пъстър и динамичен, за други спокоен, за трети –сив и монотонен. Свързва ни само споменът за онази улица от детството. Улицата, която създаде истинското ни приятелство.

Днес... подсвиркванията и подвикванията под прозорците в тихите следобеди неусетно са изместени от модерните безжични телефони, мобилни устройства, чатене в Скайп, видео-разговори. Детските ни мечти бледнеят пред зрелите ни постижения... Или може би точно обратно - удобствата, които сме си осигурили, не покриват дори първа точка от дръзките ни младежки планове за живота. Редките ни, но продължителни телефонни и интернет- разговори се въртят около ежедневните проблеми, предстоящи житейски битки и неизменно завършват със спомени за нашата улица в нашия квартал на нашия град. И с „Разкажи ми за мястото, където живееш!”. След един подобен разговор ми хрумна идеята да опиша мястото, където живея сега.

В този момент детето на една позната имаше като домашно упражнение да напише съчинение на тема „Опиши своята стая”. Подразни ме заглавието. И съдържанието също. Детето с гордост описваше шарените мебели, наличието на компютър, скъпи играчки и видео игри... Замислих се къде е възпитателният момент в това упражнение. Стана ми страшно когато се запитах „А какви ли са мечтите на това дете?”. Ще има ли то спомени за някоя улица в някой квартал на някой град?! А какво ли чувстват тези, които все още живеят на уличката от своето детство?... Тогава у мен се появи желанието вместо мястото, където живея, да опиша мястото, където отраснах.

Така съвсем обърках идеите и желанията си. И двата текста стоят недовършени.

Ако опиша мястото, където живея сега, то неизбежно това описание ще прилича на туристически справочник, защото ще се оповавам на очите си – красотата, която виждам и нещата, които ме впечатляват или отблъсват. Ако пък опиша мястото, където отраснах , „съчинението” ми ще е нереално, защото съм се отдалечила на 20-тина години разстояние оттам и същевременно ще е много истинско, защото за мен това място не е просто една географска точка от картата на света. Ще описвам със сърцето си, ще описвам красотата, която другите не виждат, но аз чувствам.

Ако всеки от нас разкаже за мястото, където живее в момента, ще обогатим познанията си по география, история, ще научим любопитни неща , но ако разкажем за местата, в които сме отраснали, ще отворим сърцата си. А всички имаме нужда от това.

Направете го, дори сами за себе. Отворете сърцата си, дори изписаният лист да остане скрит някъде между изръфаните корици на тетрадката със спомени или във файла „Лични” на персоналния ви компютър.

Моята лятна почивка или къде се крие щастието?

Някога имах първа братовчедка, която по стечение на обстоятелствата се премести в един черноморски курортен град . До ден днешен си спомням горещата августовска нощ, в която целия под на тесния й двустаен апартамент беше покрит от разпънати спални чували, а тя се чувстваше безкрайно щастлива. По случайност се бяхме събрали 15 представители от голямата ни фамилия и за кратко време домът й заприлича на бойно поле, а тя беше ... щастлива. Всеки тръгнал на почивка по различни места, но междувременно използваше момента да се отбие да я види, защото разстоянието, което ни разделяше през останалата част от годината ни се струваше огромно - тогава, в онези години...

Всъщност все още я имам тази братовчедка и тя все още живее на брега на Черно море. Само че сега и аз живея на един морски бряг, но много по-далеч – на Средиземно море. С роднините ми ме дели разстояние 6 пъти по-голямо от това между София и Бургас. И сега я разбирам - чувствам се на седмото небе, когато домът ми е изпълнен с надуваеми легла.

През последните 15-тина дни часовете загубиха значение за мен. Не, не съм в отпуск. Имахме гости. От България. Ежедневните ми задължения течаха напрегнато, нямах време за нищо, дори забравих да проверявам електронната си поща.. Но когато прекрачвах прага на дома си, навлизах в моята малка българска територия - смях, веселие, дребни препирни... Спомени, нови разкази, сравнения, впечатления... Наминаха и едни приятели – българи, живеещи в Мадрид. И още едни приятели – те живееят по-наблизко... Разходки по плажа,безсънни нощи...Мивка, пълна с неизмите съдове, полуизпразнен хладилник /и банкова сметка със салдо, клонящо към нула/, разхвърляни плажни хавлии и пясък из цялата къща... А аз се чувствах щастлива, безкрайно щастлива.

Е, гостите си тръгнаха. Днес седя, обградена от тишина. Всеки предмет от мебелировката е заел предишното си място. Прахосмукачката е изсмукала и последната пясъчна прашинка от пода. Домът ми е приел предишния си вид. Но не ми харесва. Домът ми е тъжен. Дали блестящият под и скъпия диван са нещата, които ни правят щастливи? Не, категорично не. Приятелството, връзката с най-близките ни – това са нещата, които нямат цена.

След седмица отново ще имам гости. От България. И отново ще бъда щастлива!

На гости на един приятел

Всеки си има някакво мерило за богатство – за едни се изразява в парични единици и карати, за други – брой цилиндри и конски сили, за трети – кв.метри или брой етажи на спретнатата къщурка.

Моята мярка за богатство е приятелството. Изражението й е по-скоро качествено отколкото количествено. Това богатство се трупа дълго и трудно , но се стопява лесно, ако се промени мерната единица.

Аз съм милионерка, защото притежавам приятелства, изпитани през годините, споделяни в щастливи мигове и горчиви моменти. Моите приятели се броят на пръстите на двете ми ръце. Нишката на спомените за нашето запознанство се губи някъде далеч назад в годините – при люлката в детската градина или първия училищен звънец. Това са приятели,които аз обичам и приемам безрезервно както техните добродетели, така и дребните им недостатъци. Приятели, които ме обичат и ме приемат такава, каквато съм – вечно търсеща и все още не намерила правилния код за решение на неразрешимата главоблъсканица на живота .

Имам и един странен приятел. Познавам го отскоро, но имам чувството, че цял живот е бил до мен. А всъщност не сме се срещали все още лице в лице - срещнахме се в Интернет пространството . Там някъде, сред стотиците милиони и милиарди потребители, плуващи в безкрайните дълбини на това технологично чудо аз открих един истински приятел. Дори настроенията ни съвпадаха – от безнадежден романтизъм, през отчаян оптимизъм до сърдит реализъм...Споделяхме неща, които сме таили дълго време в себе си... Посланията ни, изпратени по оптичните кабели , мигновено прелитаха хилядите километри между двата компютъра, но... не достигаха до хората, към които са адресирани.

За това направих този блог – заради моите стари приятели, за да се срещам по-често с тях, в която и географска точка да се намират. А моят приятел реши да отвори една виртуална пощенска кутия- блогът „Писма до моите деца”, в която да събира своите писма до най-скъпите си същества . Те все още не могат да четат, но след време ще развържат розовата панделка на този безценен подарък и ще оценят стойността на бащиното си наследство.
Преди няколко дена получих покана от същия този мой далечен близък приятел - Татко Пепи, да напиша в неговия блог писмо до моите поотраснали деца, за което сърдечно му благодаря. Подвоумих се малко - някакси навлизам в неговото лично пространство, но реших - с удоволствие приемам да бъда негов гост.

Е, Татко Пепи, имаш поща:
http://pismadomoitedeca.blogspot.com/2009/07/blog-post_8033.html

Различен

Часът започна. Както винаги първо с административни уточнения, въпроси, попълвание на формуляри... Влезе поредния закъснял – младо високо момче. Накуцваше и провлачаше крака. Седна на мястото си и започна да изважда учебник, тетрадка, химикалка...

Движенията му бяха точни и отчетливи, въпреки парализираните пръсти. Пишеше с лявата ръка, а с дясната умело се справяше с бутоните на клавиатурата. Не видях нито един поглед на неодобрение, съжаление или отвращение у другите. Просто едно момче с физически недъг. В Испания приобщаването на инвалидите към нормален социален живот е на доста високо ниво.

Ден, два и учебния процес пое нормален ритъм . По време на почивките започнахме да се сформираме на групички. На няколко пъти потърсих с очи парализираното момче. Откривах го пред автомата за безалкохолни напигки, след това седнал на пейката в коридора... Беше сам. Но нямаше вид на самотен, сърдит или обиден. Лицето му беше спокойно и приветливо. „По-скоро е срамежлив. Или не иска да се натрапва.”- помислих си. Вече знаех името му – Борха. На третият ден го видях заобиколен от няколко колеги от групата – смееше си и разпалено им разказваше нещо. Усмихнах се. Борха вече беше намерил новите си приятели.

Нещо повече – неусетно Борха стана любимецът на всички ни. Докато умувахме над алгоритми и схеми, Борха мълчаливо беше привършил упражнението и с желание се отзоваваше на всеки призив за помощ. Обясняваше, показваше, даваше напътствия – тихичко, ненатрапчиво, от сърце. Усмивката , въпреки че и тя беше засегната от парализата, не слизаше от лицето , а очите му блестяха като черни въгленчета. Вглеждайки се, някъде дълбоко в тях имаше малко тъга.

Какво ли е преживял през годините?! Със сигурност доста огорчения. Но за да бъде сега тук сред нас, сред приятели и колеги, най-напред е получил грижите и обичта на родителите си. И тяхната подкрепа.

Често избягваме да изречем думите „инвалид” или „човек с физически недъг”. Заменяме ги, волно или неволно, с „различен”. Различно ли е от нас това парализирано момче?
Да, много е различно. И не заради физическия си недъг. То също като нас мечтае, смее се, има дом, приятели и близки, които го обичат, но има воля, многократно различна от нашата, има цели, много по-ясни от нашите. А желанията му са постижими, защото целеустремено работи за тяхното сбъдване и не ги смесва със съвременните модерни капризи.

Да, Борха е различен, защото... е по-умен от нас!

Нощ под звездите – 2

продължение

Тъмнината обгърщаше отсрещния бряг и стесняваше кръга. Слава богу, не беше непрогледна - имаше пълнолуние. Сега луната беше най-добрата ми приятелка. Време беше за вечеря. Паленето на огън е забранено в тази част на годината, така че вместо лагерен огън на средата мъждукаше туристическо фенерче. Редом с тюхкането поради неуспешния риболов, се носеха и весели закачки . А на мен хич не ми беше до смях – току-що бях установила, че мобилните ни телефони нямат покритие. Не си бях дала сметка, че през целият ден не бях получила нито едно обаждане. Ами ако ни се случи нещо, ако ни се наложи спешно –как ще повикаме помощ?! Изобщо, как сме живели преди години без мобилни телефони, а ?!


Разговорът постепенно беше поел друга насока.Някой се беше сетил за зловеща случка от живота си и това предизвика нахлуването на неприятни спомени у всеки един от нас. Започнаха да се сипят страховити разкази – полуистини, полуизмислици. Минаваше полунощ, а в улисията никой не се сещаше да разпъва палатки. Тайничко се надявах да си тръгнем, назад, към града, но , уви, само моето желание беше такова. Решението беше, че ще спим по колите. „Е, не е толкова лошо –ще сме защитени от метал и стъкло”- нервничко подхвърлих аз , а другите едвам се въздържаха да не се изсмеят на глас само от уважение към мен.


Отпуснах седалката, омотах се в спалния чувал и ... ококорих очи. Сън не ме хващаше. Кръглото лице на луната ми се усмихваше през челното стъкло. Слабата лунна светлина ме успокояваше донякъде – като запалена нощна лампа , която гони страха на малко заспиващо дете. Успокояваха ме и гласовете на неуморниците от групата, останали последни навън – и тях сън не ги хващаше, но не поради страх от това, че са под открито небе. Въртях се, усуквах се...и без да искам съм заспала.


Събуди ме ... тишината. Плътен облак беше скрил пълната луна и мракът беше непрогледен. Чуваше се само песента на щурците, крякането на жабите и плискането на водата. Не различавах дори стряскащия силует на близкото дърво. Само тъмнина и тишина. Затворих отново очи и заслушах... тихата нощна песен на природата.



Когато се събудих за втори път вече просветляваше. Страхът ми си беше отишъл с тъмнината и аз уверено се измъкнах от колата. Ранобуден рибар от близкото село беше хвърлил въдиците си и ме поздрави с „Добро утро!”. Движеше се лекичко, сякаш стъпваше на пръсти , за да не събуди спящите ми приятели. Сутрешните изпарения се виеха над водата и ми напомняха огромна чаша димящ чай.

„Изгрева, пропуснала съм изгрева” – помислих си, но нещо ме накара да се обърна към язовирната стена. Малко розово облаче предизвестяваше, че там някъде се крие слънцето на новия ден. Хукнах да си взема фотоапарата,но батерията беше „паднала”. И сега какво? Хрумна ми за захвърления някъде непотребен в момента мобилен телефон – не мога да проведа разговор, но мога да снимам.

А слънцето вече надничаше над язовирната стена. Един лъч, втори лъч ... Светещ огнен диск. Сивият бетон сякаш гореше...Слънцето изгря.

Видях и най-дългата си собствена сянка – при изгрев слънце.Е, време е да потеглим обратно към шума, изгорелите газове, към градските дълги дни и къси нощи, модерните удобства и към страховете, с които сме свикнали. Но след време ще се върнем – та аз все още не съм спала под открито небе, а казват ,че трябва да го направиш поне веднъж в живота си.

А що се отнася до моят страх от природата – е, страхуваш се от нещо, което не познаваш. За да се опознаем, трябва да да се срещаме по-често.

Взех си довиждане с водата, цветята, дървета и на тръгване прибрах всяко свое боклуче, за го изхвърля в контейнера в края на пътя. Така следващата ни среща ще бъде по-приятна.

Нощ под звездите

Аз съм градско чедо. Обичам шумния град, ръмженето на автомобилните двигатели, потока от хора. Но казват, че човек поне веднъж в живота си трябва да спи под открито небе, та реших и аз да опитам. В един прекрасен слънчев ден с неколцина приятели потеглихме навън, далеч от големия град – ще ловим риба и ще спим на палатка.


Широката магистрала се стелеше напред в далечината и сякаш опираше в склона на величествена скалиста планина. „Като улица без изход”- помислих си. А и така се чувствах – за мен това преживяване беше равносилно на изпитание. В небето плуваха нежни копринени облачета. Бях раздвоена – имах нужда от почивка, но не бях готова да се лиша от дребните удобства на моето ежедневие. Настроението ми окончателно наклони към „лошо” при преминаването на последната отсечка от маршрута – стръмен черен път, покрит с чакъл и за добавка - неприятния стържещ звук от триенето на автомобилната ламарина в острите камъни. Най-сетне стигнахме крайната точка на нашето пътуване – язовир...дори не знам името.



Слънцето препичаше ужасно.Мъжете от групичката започнаха нетърпеливо да подготвят риболовните такъми, давайки си акъл един на друг, като всеки един от тях таеше надеждата за най-богат улов. Първата моя мисъл пък беше „Дали тук няма змии?!”. Застанах на брега и се огледах. Гледката... беше неповторима. Слънчевите лъчи се пречупваха през водата и тя блестеше, сякаш милиони звезди се бяха разпилели върху тихата, равна водна повърхност. Чуваше се само шумоленето на тръстиката, поклащана от лекия ветрец. Няколко водни кончета закачливо кацаха и отлитаха. Седнах на брега и дълго време останах загледана в прозрачната вода.




Поуспокоена тръгнах да поогледам наоколо. В крайна сметка съм излязла сред природата, трябва да преодолея страха си от мравки и буболечки, та те не са по-големи от мен.От другата страна на пътя забелязах градинка с диви цветя. Почвата беше суха, напукана ... и покрита с ръждясали кутии от бира и безалкохолни напитки. Неприятна гледка. Ядосах се. Само на 5 метра от мястото стоеше огромна табела с молба отпадъците да се събират и изхвърлят в контейнерите в началото на пътя /разстояние около 500 метра/.



Продължих по чакъления път, който на 20-тина метра правеше остър завой.Точно там две самотни дървета бяха преплели клони и образуваха малък сенчест тунел, а след това пред погледа ми изникна огромната язовирна стена. Не можех да отделя очи от сивия бетон, изпъчен като величествен исполин. Кратко прошумоляване в храстите обаче ме отрезви, смелостта ми се изпари и хукнах по обратния път. А пък и нали съм дошла да се възхищавам на природата, а не на човешките постижения ...



Върнах се отново при групичката запалени риболовци-аматьори, които разпалено коментираха причините за неуспешния /за сега/ улов – вятъра, водата, храстите, рибата...”Какви ли са новостите в Нета?” – питах се аз и усетих осезателната липса на достъп до компютър. ” Добре , че поне си взех книга, ще почета малко.” Седнах отново на брега и разтворих страниците. Но очите ми все бягаха, не се задържаха върху буквите и погледът ми се рееше в далечината. ..Къщичката на отсрещния бряг, старият дънер, летящите ята птици, следите от високо преминаващи самолети, тихия плясък на водата...Исках да запечатам всеки един момент от това усещане ...върху картата на дигиталния фотоапарат.

Неусетно слънцето слизаше по-ниско и по-ниско, парещата му сила отслабваше. Слънчевият кръг постепенно се спускаше към планинския склон, променяйки багрите на небето, водата, тревата. За момент всичко се оцвети в червен нюанс и после...посивя. Последният слънчев лъч се скри зад планината. Денят отстъпваше своето място на нощта. Предстоеше ми да прекарам нощта под открито небе и неспокойствието ми растеше.

Следва продължение...

Ах, морето...

Поздрав за един мой "скайп"-приятел, който е влюбен в морето… Благодарение на него аз преоткрих величието на безкрайната морска шир и „нейната меланхолична носталгия, тишина и безкраен хоризонт... Както и един самотен кей, останал насаме с шепота на вълните...”

Привет, приятелю! Изпращам ти поздрави по една чайка, наречена Интернет. Посрещни я добре - знаеш, че е изморена от дългото пътуване...

Емигрантско писмо

Здравейте, скъпи мои приятели,

Как, добре ли я карате? Съжалявам, че не съм с вас тази вечер. Искам да си говорим за толкова много неща, но...някой друг път. Всъщност мислено съм с вас. Може да ви се стори странно /дори смешно/, че ви пиша по този начин, но на хиляди километри от родното си място започнах да оценявам малките радости, тъгувам по-различно и все повече се връщам в спомените – за близките, за приятелите, за дребните неща, на които не съм обръщала внимание... Не, не се смейте. Преди 7 години само бях чувала за това чувство, наречено “носталгия”. Сега вече знам какво е. Болезнено е, повярвайте ми! Идва изневиделица, не можеш просто да я пропъдиш с ръка и така боли. Единственото лекарство са проронените сълзи. Е, аз си поплаквам често.

Не ме питайте кога ще се върна... Избършете сълзите си , приятели, не плачете! Добре съм, жива и здрава. Боря се с ежедневието - скучно, весело, монотонно или пълно с изненади, каквото и да е. Аз съм си същата- млада, хубава, интелигентна . /Усмивка/ Също като всички вас.

Много ми е трудно да пиша. Предпочитам да разговаряме, а не да водя някакъв странен, дори безсмислен монолог в писмен вид. Представяте ли си - ако бях с вас тази вечер, вече щяха да ви болят ушите, а сега ... не знам какво да ви пиша.Освен да ви пожелая една приятна и весела вечер, в която да си спомните невероятните отминали години ... Въпреки “средната възраст” и помъдрелите ни и препатили глави се отпуснете - танцувайте и си попейте. /Не ми се смейте отново./ И....наздраве!!!

Обичам ви всички, липсвате ми...

П.С. Дълго мислих по какъв начин да съм по-близо до вас тази вечер и измислих. Изпращам ви видеоклипче. Вслушайте се в думите... Знам, мили мои стари приятели, знам, че вие ще ме разберете...