27 май 2010

Изкачване

Запъхтени, изморени, изплезили езици цял живот вървим напред. Или поне така си мислим. Усещаме болката във всяко мускулче, но не спираме. Един миг почивка изпива силите и всяка следваща стъпка е по-трудна...



Не са страшни стълбите, страшното идва когато погледнем назад, за да сверим посоката. Възможностите са две - вървели сме напред и нагоре или сме вървели пак напред, но надолу. Е, понякога има и междинни площадки. Те уж са спасителния дансинг, където Живота ни кани на танц - две напред, едно назад... Лошото е, че в това коварно житейско танго печели не по-добрият танцьор, а този, който настъпва по-силно.

Да сритаме Живота в кокалчетата, нямаме време за танго! Все още не сме изкачили всички стъпала.

22 май 2010

Моите 10 страхотни тайни

Диана ми подхвърли едно предизвикателство, на което ще отговоря от уважение към нея.

Моите 10 страхотни тайни?! Ди, това си е жив тормоз! Около мен няма нищо нито тайнствено, нито загадъчно. Толкова съм скучна откъм пикантни истории, че понякога се чудя какво пък толкова забавно намират у мен приятелите ми и откъде изсмускват клюки неприятелите ми.

Не обичам тайните, особено между близки хора. Има ли тайна, значи има лъжа, а пък лъжата е несъвместима и с приятелството, и с любовта, и с щастието ... Нямам тайни. Толкова неща съм разказала за себе си на „страниците” на блоговете ми, че рискувам да стана досадна. Какво ли не съм казала?! Мислих, мислих, и ето какво измъдрих:

1.Като дете бях много злояда, за разлика от сега. В детската градина прехвърлях храната си в чинията на едно лакомо пълничко другарче. Един ден обаче леличката ме разкри -застана до мен и ми нареди или да си изям супата или... ще ми я изсипе на главата. В края на деня майка ми ме прибра със сплъстена коса, украсена тук-там с лепкаво фиде. Не,не беше виновна леличката. При така отправената закана аз сама направих своя избор – няма да изям супата, но „няма пък!” и леля Цака да ми я изсипва на главата, аз самата ще го направя. Така продължавам и до днес – „Няма пък!” си остана един от основните принципи в живота ми.

2. В началното училище дълго време носих едни отвратителни скоби, но без особен ефект – зъбите ми си останаха „криви”. Въпреки това непрекъснато съм усмихната. Усмихвам се без да искам, ей така, идва ми отвътре. Какво пък като усмивката ми не е холивудска, важното е че е истинска!

3.Не е тайна, че се омъжих рано. Явих се на кандидатстуденстки изпити и ден след като видях името си в списъка с класирането, съобщихме новината на родителите си. Горките, поставихме ги пред свършен факт, с избрана вече дата. Любовта също има пръст в тази работа, но основната причина за прибързания брак беше напредналата ми бременност. Упорито продължих да следвам мечтите си, приемайки ситуацията като едно поредно предизвикателство.

4.Месец след сватбата загубихме детето – спонтанен аборт, мъртъв плод. Беше момче. Тогава за пръв път видях съпруга ми да плаче, като малко дете. След две години отново плакахме – при преждевременното раждане на голямата ни дъщеря, която дни на ред беше на границата между смъртта и живота. При раждането на малката сълзите бяха от умиление. Днес си поплакваме, когато отвреме-навреме ни се „качват на главите”.

5. Като е тръгнала приказката за раждания... Раждането на малката дъщеря също ни изненада по-рано от предвиденото. Трябваше да се роди след заверката на последния семестър, но явно й омръзна да слуша за алтернативни горива и екологични масла и ... водите ми изтекоха по време на лекции. Качих се на колата /при януарски минусови температури и заледени пътища/ и тръгнах към родилния дом, като пътьом се отбих да взема съпруга си. Милият - стреснат, объркан, пребледнял, изплашен повече от мен, докато трескаво събираше небходимите вещи и документи, неволно изпусна „Луда жена!”. Чух го! Е, по-късно , когато имах сили да му потърся сметка, вече му бях простила.

6.Не знам английски. Въпреки вилнеещото масово вманиачаване по изучаването и владеенето на английски език, с него аз съм на „Вие”. Не е заради ограничение в умствените ми способности, просто не ме влече. С испанския език обаче положението е друго... Обичам го!

7. Факта,че никога не съм работила точно по специалността, която завърших, приемам като болезнен провал. Може би единствения в живота ми. Борих се една година за мястото-мечта, пренебрегвайки стоически отказа на кадровика, който се уповаваше на някаква министерска заповед, временно забраняваща назначаването на жени на тази длъжност. Междувременно, изнервена и разочарована, случайно попаднах в една частна фирма. Не съжалявам, защото там работих с прекрасен екип от невероятни колеги. Знанията, придобити по време на следването, ми помагат и днес, но все пак една голяма мечта е зачеркната завинаги от житейските ми планове.

8. На 40-годишна възраст отново ми се наложи да уча. Аз самата се изненадах от удоволствието, което ми доставяше присъствието в учебната зала. И тръпката преди изпит.

9. Пия кафето с 3 лъжички захар. Обичам сладкиши. Обожавам шоколада, дори белият. Всички в къщи знаят къде крия кутията с любимите си шоколадови бонбони, които ми действат като успоително или приспивателно.Не обичам газирани напитки, дори на шампанско се мръщя. Не пия кока-кола, нито фанта, нито сокове. Любимото ми питие е водата – употребявам средно 2-3 литра на ден.

10. Сетих се, че наскоро се опитах да си направя някаква равносметка или да си потърся сметка сама на себе си. Не съм сигурна, че успях, но тогава написах това.

Край.Изписах достатъчно глупави факти за себе си.

Предавам щафетата на:

Татко Пепи – мъжът, който с гордост носи титлата „Баща”.
Владимир Иванов (krizt) - „алхимикът” на съвременните приказки. Не е тайна, че не обича да участва в щафети, но все пак може да размисли.
Кикиморка – лъчезарната психоложка
Петя L. – усмихнатото момиче, което знае и може „разни работи”
Пламен Бочев приемат си и тайни, написани в рими.

Приятен ден на всички!

14 май 2010

„Да направим малко бягство”

Късно вечер. Улиците са пусти, хората отдавна са по домовете си, а ние търсим място за паркиране. След третата неуспешна обиколка, под изнервящият съпровод на моето мрънкане по наболели семейни проблеми, съпругът ми рязко смени посоката. Към изхода на града, към плажа. Опитах се да протестирам, но не бях много настоятелна.

Паркирахме на първа линия и тръгнахме мълчаливо. Този път не поехме по дългата крайбрежна алея, а свихме в обратна посока – към фара в края на вълнолома. Десетки яхти почиваха в малкото пристанище, безлични и незабележими в тъмнината, за разлика от старата яхта – тя определено впечатляваше. Мудното й поклащане и едва доловимото поскърцване предизвикаха детските спомени на съпруга ми за пиратски истории.



Изкачихме се на вълнолома. Морето отляво не се виждаше, чуваше се само могъщото му боботене, когато обливаше огромните скали, преграждащи пътя му. В далечината ярките улични лампи очертаваха плажната ивица.



Групичка младежи с бързи крачки минаха покрай нас и веселите им гласове оттекваха дълго, след като потънаха в тъмнината напред. На първия изход слязохме от стената и продължихме по осветената алея покрай пристанището. Студеният вятър не само беше разрошил косата ми, а като по чудо беше отнесъл и мислите от главата ми. Най-вече неприятните.



На стотина метра забелязахме двама рибари. Не снимах, за да не ги притесня, защото точно над главите им имаше табела, че са в зона, забранена за риболов. Според мен те повече се наслаждаваха на нощното море, отколкото на улова. Пожелахме им късмет и продължихме.


Снимките не могат да предадат истинското преживяване. Обикновен дигитален апарат, с притежател без никакъв опит в нощното снимане е най-неподходящата комбинация на това място в този момент. Имах желание да запечатам мигащият фар, малките вълнички. Представях си , че отражението от прожекторите на пристанищните съоръжения е лунна пътека...Щраках напосоки, използвайки за статив рамото на съпруга ми. Без особен успех. В един момент той деликатно ме подкани да забързам крачка, за да не притесняваме влюбените, които се целуваха на метри от нас. Двойка на средна възраст. Е, те пък изобщо не си даваха сметка за нашето присъствие.



В далечината ясно се открояваше силуета на рибарски кораб, който влизаше в пристанището. Все още не виждахме краят на алеята,а когато погледнахме назад , не се виждаше и началото – там, откъдето бяхме тръгнали.


Изневиделица се появиха три-четири котки. И те влюбени. Гонеха се пъргаво и грациозно върху скалите. Един черен котарак с отрязана опашка позира артистично пред фотоапарата ми, докато сивата му приятелка набързо се промуши в един отвор между скалите, явно недоволна от нашето присъствие.



Алея „Котешка слава” нарече съпругът ми този участък, след като забеляза отпечатъците от котешки стъпки по цимента. Явно са наминавали тук още по времето, когато тази алея е било просто строеж.



Дочухме приближаващите бързи стъпки и веселият смях на групичката младежи, които преди ни бяха подминали. Стигнали са до фара и вече се връщаха. Спогледахме се и тръгнахме след тях.Вятърът ставаше все по-напорист и студен. Бяхме се изморили. Приятно.

Продължих да щракам смело с фотоапарата. Дефектни снимки...



Случайни снимки...



Когато влязохме в къщи, часовникът показваше почти полунощ. Притесненото изражение върху лицата на децата ни премина в назидателно-укорителен поглед, в който ясно се четеше „Какви ги вършите, възрастни хора сте!”.

Бях забравила какво е удовлетворението да избягаш спонтанно от реалността. Да не мислиш за часовник, телефони, вечерни новини, за деца, за вечеря. Да не мислиш дори за утрешния ден. Да се оставиш просто някой да те отведе нанякъде, посоката и времето да нямат значение и проблемите да не съществуват.

09 май 2010

„Мъжкарски” разговор

/със съкращения/

- Ха, наздраве!
- Да сме живи и здрави!
- Ей, братче, кога сме най-зле, така да сме!
- Ха, наздраве, мъжки!
/Повтаря се няколко пъти/

След около час:
- Ти мен ни мъ учи как съ вари ракия!
- Абе кво ти разбира главата, ти пил ли си истинска водка бе, момче?!
- Ей, братче, казвам ти, ти ми неверваш! Изпил съм толкова концентрат, братче, една товарна композиция с цистерни, казвам ти...! Вервай ми!
- Абе ти мен ни мъ учи, то ако знайш аз що нища съм видял.
- А ти па ако знаеш аз с кой съм пил, шапката шти падне... С технолога на един „винпром”. Пихме, пихме, пихме... Ти си немаш напредстава, момче, кви тънкости има у тая технология!

След литър концентрат и няколко бири:
- Ей, па ако знайш ... снощи у дискотекъта...една убавица, каам ти...
- Маани са, млъкни!...Е па що си сам сега?!
- Еййй, ти пък, че аз съм свободен човек! Всички жини са мои! Ти знайш ли, при мен няма шест-пет. Жинътa да си знай мястото - печката, пиралнъта, мивкъта...Тъй си е, тъй... Таз кат ни ще, да си ходи ... Следващата, моля! Аз съм пич!
- Айде, бе, мъжки... Къде ги тия жени?
- А-а-а, не тъй, не тъй... Пет пъти пробвах, ни случих... Ама ни съ давам. Аз съм мъж, истински мъж! Чуй сига! Звъня аз на синчето, питам го: „Тати, ко праиш бе, татиното?”, а то: „Ами, тати, помагам на мама, оправям си леглото!”. Лелиии, причерня ми. Че туй женска работа , бе. Че кат срязах таз мойта, бившата : „Не тъй, ма, ко праиш ма, ти акъл имаш ли?! Ша объркаш детето!”.
- Малиии, и тя кво ти каза?
- Е че ко да риче...Аз и разпраям за възпитание, тя ми вряка за неизплатени издръжки. Ей, на туй жените, м**** му, само пари им дай! С идно дите не моат са опраят, ама пари искат!
- И аз това викам, м**** му, пуста демокрация, м**** му! Кво толкова искаме от тех – една салата и една ракия. А па и глас надигат, нехранимайковци сме били!
- А, знайш ли, ща си купувам БМВ. Купе. Резачка, вярвай ми! Ей, мацките, вярвай ми, мои са... Всички са мои! Аз съм мъжкар, бе, тъй да знайш!
- Абе, се си мисля, че по-добре умна жена да си намериш, да не срамуваш от хората...
- Стига, бе, човек, ти чуйш ли съ ко прикайш.Ти луд ли си?! Дошла една учена, шефка ми съ пише... Другите й козируват, учила била много... Аре, бе, тя шъ ми кай ко да прайя! ...Мен жена не мой ме командва, къде толкоз акъл у жините!
- Е, не така де, има умни жени. И те работят като нас, па и къщата въртят. Требва и малко уважение, пич!
- Лелии, братче, ти си бил много задръстьен, бе братче! Жинъта трябвъ да си знай мястото... Ти знайш ли ко е идеалната жинъ – къщата да блести, вичерята – сирвирана, а тя да мълчи... Празни приказки – на пазаря! Ей туй е, мъжки, тъй се действа.........

Този разговор не е измислен. Води се от МЛАДИ български мъже. Тъжно и жалко!

04 май 2010

Унисон

Днес настроението ми е в унисон с морето - привидно спокойно и разрушително шумно при сблъсъка с препятствията-скали.