Летище

Излиза група от весели  младежи. Правят си снимка, ръкуват се, прегръщат се и поемат  към различни портали. Явно се е зародило ново приятелство на борда на самолета.

Излиза жена на средна възраст. Прегръща силно и дълго две млади момичета, давейки се в сълзите си. Баба или майка? Сълзи от радост или от мъка? Може би и от двете.

Излиза младо семейство с малко дете, което свенливо наблюдава върховете на маратонките си, докато баба и дядо му говорят нещо. Същите баба и дядо, които десетина минути по-рано запъхтяно тичаха надолу по стълбите от третият етаж. Там бяха наблюдавали (не)търпеливо кацането на самолета.

Излиза жена на средна възраст. Посрещачът й е скрит зад огромен букет. Прегръщат се силно и дълго. Насълзени очи. Забележка за дрехите му. Майка и син.

Излиза шумна група роднини. Посреща ги шумна група роднини. Деца, родители, баби...Смях, закачки, прегръдки, потупвания по рамото, отново прегръдки. Насълзени очи. Стичащи се по бузите сълзи.

Излизат... Десетки съдби. Десетки истории. Десетки срещи отново, които след седмица, месец или два ще са отново раздели. Стотици прегръдки. Хиляди сълзи.

„Тук само да наблюдаваш хората и ти се доплаква ”- неочаквано сподели дъщеря ми, която по принцип заключва чувствата си и дълбоко скрива ключа.  Седяхме в кафенето точно срещу залата на пристигащите. Посрещахме за пореден път.

Да, на летището  радостта и мъката са слети чувства.

На БДЖ, с любов !

„Град без гара не е град!”- казваше прабаба ми, когато се оплаквахме от денонощния трясък на маневриращи вагони. А нейният град започваше от гарата. Показваше ни избелели снимки на кална улица успоредна на железопътната линия. И първите къщи, и първите дюкяни. Разказвяше ни как прането се покривало със сажди, когато минавал парен локомотив.  Въпреки че никой от рода ни не е бил пряко свързан с железниците, косвено препитанието на фамилията /”семейният бизнес”/ е зависело от развитието на Железницата. „Железничар” за нея беше уважително обръщение.
Сега тази стара  улица не е кална. Сега е главна. И все още започва от гарата. А гарата е железопътен възел. И площадът е зад гарата. Изобщо „гарата”е синоним на „центъра на града”. В този град премина моето детство. В центъра,  „на гарата”. Ученическите ми ваканции са преброими, но непреброими са пътуванията ми към и от този град. През Дефилето. Красивото Искърското дефиле!

Години по-късно, по ирония на съдбата /или не/, животът ме свърза с железничар. Машинист. Дните летяха ту бързо, ту експресно , винаги по разписание и понякога - със 120 км/ч. Запознах се с много хора, за които железничарството беше не просто професия, а отговорност, съдба и... любов. Издържливи, калени мъже, уверени в себе си, способни да преодолеят всяка една трудност. И непрекъснато говорещи за електрически вериги, тотмани, пантографи, затворени и отворени семафори, повески, профили на пътя, за рисковите моменти и отстранените в нормата на 5 минути повреди.  Тогава все още „железничар”звучеше уважително. Някои от тях имаха късмета да се пенсионират,  други не доживяха – загинаха при катастрофа. Трети – напуснаха, а четвърти – все още са железничари.

Днес някои от тези мъже, които някога са ви возили в експресите до морето, ви возят от „Младост” до „Обеля” и обратно. Да работиш в „метрото” е престижно. И платено. Само с любов към професията не се живее. И за чест не се работи.  Днес да си „железничар” е по-скоро унизително.

15 години по-късно Дефилето си е на същото място. И Балкана, и Искъра, и скалите...  Само релсите са стари и уморени, а влаковете преминават със старческа скорост покрай запустели спирки и кантони.

„Град без гара не е град... ” А какво ли е държава без железници?

Двупосочна носталгия

Купихме си билети. В края на лятото. Два месеца предварително. Този път щях да приготвям багажа си спокойно, щях да избирам подаръци по списък ... Този път всичко беше планирано!

В началото на есента куфарите чакаха насред хола. Все още празни. Спъвах се в тях , но не ги забелязвах. Мислех си за съдбата,  за житейските изпитания, за безсмислената суета, за крехкостта на живота и инфарктните  изненади. И три пъти на ден изкачвах тежките стъпала до интензивното отделение.

В крайна сметка потеглихме, напъхвайки набързо четката за зъби и два-три пуловера  часове преди полета. И една торба лекарства за ръчен багаж. Нищичко за деклариране. Освен мълчаливата радост, че все пак ще пътуваме. Все още заедно.

В полунощ на софийското летище ни посрещна злобата на сънени служители и агресията на таксиметровите шофьори. Хора, защо не можем да бъдем добри един към друг!? Животът се обръща за миг. И си отива още по –бързо.

В следващите дни не бързахме за никъде. Разхождахме се по уж познати, а всъщност променени места.  Учудващо за нас, дежурният въпрос  „Как намирате България?” бе предхождан от „Взехте ли испанско гражданство?”. Учудващо за питащите, отговорът ни беше: „Не. Не ни трябва.”

Първоначално зяпахме любопитно и ... се спъвахме в дупки и стърчащи тротоарни плочки.

След това започнахме да си гледаме в краката. Така обърнахме внимание, че е „помислено” за хората, придвиждащи се в инвалидни колички. Там някъде вътре. Трябва само да  преодолеят трите стъпала към портала.

Промушвахме се между паркирани по тротоарите коли. Дори  и пред Министерски съвет. /Първите трябва да дават пример!/

Не пътувахме по новите магистрали. Не ни се наложи. За еднодневното ни пътуване в провинцията влакът беше по- романтичното  решение.

Споменавайки магистрали,  се сещам за избори. Хаос! Гласувахме. Имаше ни дори в списъка за местните  избори. А не би трябвало. След седмица, на балотажа, бяхме в забранителният списък. А имаме право на глас в президентския вот. Разговорът с /не/компетентния господин от ОИК, който трябваше да разреши казуса, завърши със затръшване  на телефонната слушалка. От неговата страна.

А хубавите неща ? Това бяха приятелите, близките, планината, ноемврийското слънце... Носталгията се промъкваше  в дългите среднощни разговори със старите приятели, в просълзените очи на съседа и в стряскащият въпрос  на порасналите вече приятели на нашите деца: „Извинете, познаваме ли се?”. Дори фиданките пред блока вече са дървета...

Носталгията  насочваше фотоапарата ни към златните есенни листа,  дебелото врабче, припичащото се на слънце куче,  непотребните телефонни кабини, опустелите места, буренясалите дворове на нашите баби, амбалажната хартия от някогашна книжарница...

В същото време установихме, че носталгията ни е двупосочна –когато сме ТАМ, тъгуваме   за старият ни дом, за родителите ни, за старите приятели, а когато сме ТУК – за морето, за далечния дом и децата ни.

Там и тук. Колко ли дълго ще ни разкъсват тези две посоки?!

В София

Преди три и половина години си дадох едно обещание, което не изпълних. Повече от месец очаквах обаждането и въпреки това не бях подготвена за тъжната вест. Баба ми си отиде от този свят. Тихичко и достойно, на достолепна възраст. „ Дори раждането не е по-сигурно от смъртта.” – тези нейни думи кънтяха в съзнанието ми, докато се подготвях за пътуването. Поредното закъсняло пътуване!

И понеже „лошото се редува с доброто, иначе няма да оцелеем” (както казваше баба), тъжният повод пък стана причина за много срещи с близки и приятели, някои от които не бях виждала от десетина години. След десетките въпроси за децата, семейството и емигрантския живот, неизменно ме запитваха как „намирам” България.

Как ли? Първите три дни от престоя ми бях толкова емоционално объркана, че не забелязвах почти нищо около себе си. Бях направила едва десетина снимки - нещо твърде необичайно за мен. Децата, въпреки спешното приготвяне, бяха набутали в багажа ми два фотоапарата, за да снимам „всичко и всички”. Използвах ги през оставащите два дни. Ето как „намерих” София преди Великден:


На 13 април след полунощ София ме посрещна със сняг. Едър, мокър, студен сняг „на парцали”, който проникваше през шевиците на кенарената ми блуза. И през сандалите на повечето от пътуващите. Бяхме тръгнали на 26 градуса по Целзий, а пристигахме като в снежна приказка. Поне половината от 180-те пътника не бяха виждали сняг от години. Също като мен. Въодушевлението беше по детски, толкова истинско и искрено, че никой не се нацупи особено, когато багажът ни излезе деформиран и мокър. На изхода десетки фотоапарати щракаха и запечтваха за спомен белите снежинки.

След еуфорията от пролетния сняг дойде завръщането в действителността. Някои неща са променени към хубаво, други – към лошо. И има неща, за които времето сякаш е спряло.

На дупките в асфалта, които лошото време беше замаскирало в невинни локви, не обърнах особено внимание. Таксиметровият шофьор познаваше маршрута и умело ги избягваше. Впечатли ме обаче огромния брой автомобили в собствения ми квартал. Или по-скоро, впечатли ме хаотичният начин на паркиране. В последствие установих, че в цяла София автомобилите са изместили пешеходците - и от тротоарите, и от градинките. Дори някои исторически сгради и забележителности са така обкръжени, че на снимките излизат на преден фон паркираните возила. ( Близо до Халите една табела върху ламаринените заграждения гласеше „Моля, преминете през градинката”. Градинка не видях, видях паркирани коли.)



Стори ми си, че София се е превърнала в град на контрастите, град на крайностите:
- Нови тролеи и автобуси по някои линии и очукани разпадащи се такива по други линии.
- Огромни стъклени кубове - „модерни” сгради-чудовища, а в съседство – рушащи се ценни от архитектурна гледна точка къщи.
- Нови супермаркети, заобиколени от огромни кални пространства. ( С малко средства и повече желание биха могли да се превърнат в подредени градинки.)
- Метрото. Удобно и бързо, да. Нови, хубави станции. И вагони, произведени през 1990 година.

Центърът на София в момента е неузнаваем - една огромна строителна площадка. Няма друг начин – нали строим метро... и магистрали. Дори намерих символика в крана, който издига снага пред сградата на Министерски съвет .

Лошо впечатление ми направи полицейската „Нива”, паркирана посреднощ в участъка между Ситняково и Телевизионната кула - на неосветено място, в посока обратна на движението, със загасени фарове и опознавателни светлини, като дебнещ див звяр.



Хубавите неща, които ми се случиха:

Градът беше изметен – с очукани бордюри и начупени тротоарни плочки, но без фасове и хартийки по спирките.
Спряха ми на пешеходна пътека.
Хората, на които се усмихнах, ми отвърнаха с усмивка.
Възрастен мъж ми отстъпи място в тролея. Друг пък ми изръмжа сърдито, когато аз му отстъпих място в метрото.
В един краен квартал пред една кръчма собственичката раздаваше безплатно храна на „тези, които по-нямат”.
В някои градинки все още има място и за култура и изкуство.





И най-най-хубавото - срещнах се с много от приятелите си.
А обратният полет ми донесе ново приятелство.
.
София,моя любов
.

Сезонът на отпуските

Сезонът на отпуските започна. За някои... Всички приятели и познати се юрнаха на ваканция в България. Примъчняло им, а пък и нови паспорти трябва да се вадят. /То ще е една почивка, ама нейсе!/ Сигурна съм обаче, че приятните моменти от срещите с близки и приятели ще са чудодейният лек срещу главоболието, предизвикано от бюрокрацията и неуредиците. Пожелавам им приятно изкарване!

Аз, за съжаление, оставам тук. С една шепа ключове от техните домове. Организирането на дълго отсъствие е едно предизвикателство –какво ще стане с цветята, с домашните любимци, с някои задължения с фискирана дата... Спокойно, приятели, ще прибирам пощата, ще поливам цветята...


... и ще отглеждам двете костенурки –до края на август. /Дано оцелеят под моите грижи!/



Нашият котарак Черньо е с жълт картон заради негостоприемно посрещане на новите обитатели. В момента ги заобикаля разсеяно–пренебрежително, но видимо недоволен от присъствието им.



А пък моята ваканция... Е, като му дойде времето!

Засега почивам в домашни условия. Плажът ми е на една крачка разстояние, стига да успея да изляза от мързеливата си медитация пред вентилатора .



За разнообразие присъствам на някои природосъобразни...



... или НЕпреродосъобразни съботно-неделни мероприятия.



Това не е ваканцията, за която мечтая. Иска ми се да измина хиляди километри, да се върна по познати места, да се разхождам по непознати улици... Да срещна стари приятели, да завържа нови запознанства... Искам да пътувам, да пътувам, да пътувам... Ще го направя, ама друг път!

Весело прекарване на летните дни, независимо дали са ваканционни или работни!