Разстояния

Опашка в магазин за домашни потреби. Монолог на испанката зад мен:

-          Оле, колко коледни дрънкулки!  - визирайки отрупаните със стока рафтове – Да му се не види и празника! За какво ли ни е?! Гаден празник!

Поглеждам я учудено. Сарказъм? Не.

Правя опит за диалог:

-          Заради разходите? – опипвам почвата – Или заради още една добавена година? – усмихвам се.

Разсеяно мълчание.  Не настоявам за отговор. Плащам покупките и почти си тръгвам.

-          Защото... – настига ме тъжния й глас – толкова близки си отидоха от този свят. С кого да празнуваш, с кого да се събереш? Няма вече, няма с кого...

Не се обръщам. Не отговарям. Не се усмихвам.  Да, празниците се празнуват с близките хора. И моите са далеч. И ми липсват.

Но... все пак разстоянието, което ме дели от тях е физична величина. Следователно е физически преодолимо. Само някакви си три хиляди километра.  

Дано още дълго да има с кого да празнувам!
.

Весели празници

Само до преди няколко часа се очертаваше една скучна обикновена Коледа. Само за няколко часа получих толкова изненадващи съобщения и обаждания от различни приятели, които не съм виждала от доста време. А сега са близо до мен. "Коледният" ми график е напълно променен. Изненадваща Коледа, и то как!

 

Весела Коледа и успешна Нова 2014 година!

 

 

Спортсменство и общество

Провинциално-ленивата сутрин  на първата ноемврийска неделя е леко разнообразена от цветна маркировка, жълти прегради, разчистени от паркирани коли улици, пренасочен трафик, полицай на всяка пряка. „Маратон някакъв...”- обясняват по-осведомените съседи.

Полицейски сирени предизвестяват приближаващата приливна вълна от маратонци.  Ескортират първият участник. Тротоарът изведнъж се изпълва със зрители, които досега сякаш са се крили зад ъгъла. По балконите надничат всички съседи. Разнасят се бурни аплодисменти, които напредват като мощна вълна.

Те са за почетния участник в градския маратон, чиято инвалидна количка развива завидна скорост.

Минута по-късно се появят първите маратонци-бързаци, а малко след тях плътна шарена маса от тичащи хора оцветяват асфалтовото пространство. В продължение на десетина минути тътенът от спортните им обувки се смесва с ръкоплясканията и подвикванията на публиката.

Следва две минутно затишие. „ Това ли е?”-пита възрастна дама. „Не, не е, почакай  малко!”- отговаря й нейният спътник.

Линейката и колата на „Гражданска защита” пълзят търпеливо. Преди тях е само един  маратонец - задъхан, на предела на силите си. Щом има първи, трябва да има и последен. Аплодисментите на зрителите са още по-силни, отвсякъде се разнасят насърчителни викове: „Давай! Не се предавай!”...

Този кратък и привидно незначителен епизод от живота на жителите в едно провинциално испанско градче, в една слънчева неделна утрин, в едно пространство заключено между два тротоара, всъщност е кратко резюме на испанското общество като цяло. Гръмогласно общество, емоционално, любопитно и отворено. Общество, което приобщава инвалидите, не ги крие, а им отрежда почетно първите редици. Общество, което се обединява и в празници, и в грижи. Общество, което аплодира смелите, но не се подиграва на слабите, а ги подкрепя и  насърчава.

Тръгнах от маратона, пък къде стигнах... А, да, спортсменство в обществото... Май правилната думичка е ТОЛЕРАНТНОСТ. Както и да е, по всичко личи, че ние, българите, доста ще трябва да потренираме.

.

Ceзонно

Последната седмица на август. Потеглям за работа. Сезонна работа. Часът е безумен. Някъде по пътя, след около двадесетина изминати километра, краят на нощта и началото на деня за пореден път ще се разминат като непознати. Ще се подминат като склерозирали старици, които вечно се търсят, а когато се срещнат, не се разпознават...

В тъмнината отдясно проблясва лъч. Прожектор от плажна дискотека, мисля си. Отново кратка светлина...  И отново... Този път отляво... В планината няма дискотека! Не, не е прожектор! Безшумни светкавици, проблясващи за миг над тежките облаци, превръщат тъмното небе в дрипава завеса. Край на представлението! Край на лятото!

Какво остава след него? Празно шосе. Повреден механизъм на „шофьорското стъкло” и изнемогващ климатик. Един чифт скъсани маратонки. Една непотребна униформа. Един чек за сезонна работа. Сезонни колеги. Сезонни приятелства. Раздяла. Смях. Тъга. Безсъние. Умора...

И ... частични  спомени за сезонни лица и сезонни съдби.

... Едно усмихнато момче, нарамило водолазната си екипировка, иска да ме почерпи с безалкохолно. Отказвам, нямам време. Утре, може би... За него обаче „утре” никога не идва. Гмурва се в морските води и ...  А бе само на 18.

... Една възрастна жена с черна коса и рус бретон. С едро тяло и тежка походка. Със загадачна усмивка и спокоен говор... Напомня  добрата вълшебница от приказките... Спътникът й – дребен възрастен мъж с големи извити мустаци. Енергичен бърборко... Около тях светът изглежда по-шарен, по-весел и щастлив... Пенсионирани циркови артисти.

...Един лъчезарен мъж на средна възраст, промъкващ се тихичко зад гърба ни и  зад забранителните табели.  И, срещайки укорителните ни погледи,  поздравява на висок глас:  „Ах, моите момичета!     Добро утро, мои момичета! За вас почивен ден няма ли?” Пораснал мъж, запазил детското у себе си.

...Една жена, разказваща за живота си. За сезонната си работа. За болежките и истинските болести. За това, че сезоната работа не си е работа. И че всяко прекаляване е вредно за здравето. Дори прекалената работа...

...Един гръмогласен спретнат пенсионер. Малко „ку-ку” и много откровен. Горд с децата си. Обичащ женското присъствие и търсещ дамата на сърцето си. Тази, която ще успее да измести от мислите му неговата Кармен. Как коя Кармен?! Жена му! Днес тя има имен ден. Не, не е разведен. Вдовец е. От 20 години. Ще чака търпеливо. Все още не се е появила достойната да заеме мястото на неговота Кармен...

Ах, лятото!... Дойде късно и си отиде рязко. Държа се доста прилично, с горещи дни и прохладни нощи. И въпреки това, бе своеобразно - по-сериозно, по-зряло, по-многолюдно, по-скучно и по-поучително. И много кратко.

Първи плаж

 
Всъщност втори. Миналата събота навлякох банския за първи път, но така и не го намокрих. Въпреки горещината, водата беше студена, имаше жълт флаг и спасителите щъкаха нагоре-надолу, недопускайки никого да потопи тялото си над коленете. Пърженето върху пясъка не е за мен.

Плажният сезон тази година закъсня заради странните метеорологични настроения на природата. И тази сутрин времето беше прохладно, за кратко се изсипа и дъждец, колкото да изцапа прозорците и колите. На обяд обаче слънцето така силно се усмихна, че дори прекали. С което успя да ме предизвика да се пренеса на плажа. Температурата на водата беше приятна, флагът – зелен , само че и вятърът беше решил да отиде на плаж. И бе довел със себе си група сърфисти, бордисти и „водни парашутисти”.


„Е, няма угодия!”, ще кажете. Не се оплаквам, само споделям. Хареса ми. Цял час се заплесвах с фотоапарата, дебнейки момента на акробатичните скокове на по-опитните „водни парашутисти”. И когато почти успях, едно непознато приятелче застана пред обектива: „Лельо, лельо, снимай ме”. J))

Изпращам  и на вас малко слънце, пясък , море и ... (попътен) вятър.

 

70

Някой някога ми каза, че след определена възраст годините започват да изтичат скоростно. Има нещо вярно.

Доскоро не обръщах внимание на възрастта си, но започнах да се замислям за нея. И то не на собствените ми рождени дни, а на празниците на децата ми. Те - пораснали, а пък аз  – все още млада (минутка за реклама).  

А какво ли си мисли днес моята майка? И  тя си мисли същото, само дето след „млада” добавя „баба”.  Че е баба е сигурно. А младостта е относителна мярна единица и не се определя само от външния вид.  

 

 

Днес нашата млада баба има юбилей. Навършва 70 години.

За една майка и баба на емигранти най-безценният подарък е самолетен билет. Днес ще празнуваме заедно.

 

Градът и природата

Вчера, след обяда с приятели, вместо разходка по познатата плажна алея, направихме спонтанен излет извън  плажа.  Бях приятно изненадана, както и повечето от групата. Бяхме и малко засрамени, че един парижанин, дошъл само преди няколко месеца, ни водеше по пътеките в околността на „нашият град”.

“Добре дошли! Това е място с голяма културна и природна стойност, богатство за всички. Уважението към природата и околната среда е първата стъпка за запазването на това място, за да можем винаги да му се наслаждаваме. ”

 

Този надпис ни посрещна в началото на парка. Не съм сигурна, че „парк” е точната дума. Едно пространство, заобиколено от портокалови градини. Едно кътче, на разстояние ширината на едно шосе от града. Едно истински зелено място, покрай което миналото лято съм минава по два пъти на ден, без да подозирам, че съществува.

 

Нищо особено, си казват някои. Особеното е, че е близо до града, а човешката намеса е дотолкова, доколкото да се осигурят елементарни удобства. Както пише и на табелата, това естествено природно пространство е с ниска степен на трудност и е пригодено за всички, т.е. и за деца, и за възрастни, и за инвалиди.

Моята връзка с природата не е от най-задушевните. Спорадично се докосвам до нея когато, обикновено след дълги уговорки, придружавам съпруга ми на риболов. Но вече знам къде ще прекарвам по няколко часа в седмицата, без дори да е необходимо да заменям „градските” си обувки с туристически.

 

 

П.П. Чувала съм за „магарето на моста”, но го видях под моста.

 

UN MUNDO DE MUNDOS

 

Ако изобщо може да се говори за хубава страна на кризата, то за Испания това е масовото завръщане на младите в училище. Довършване на образованието, промяна на квалификацията, преминаване на друго ниво, придобиване на нова професия или специалност. „Средно”-възрастните също не остават по-назад. През последните две-три години мотото на няколко поколения е: „Като няма работа, поне да учим”.

Та и аз така. Сдобих се преди време с нов професионален сертификат, който отлежава в една кутия заедно с българските ми дипломи. След това отново ме повлече цикъла „има работа-няма работа”, а нервите ми бяха опънати до краен предел. Но пък разполагах с необходимото време за да изпълня едно отколешно желание – да се запиша в Официалното училище за чужди езици, за да поправя испанския си. За което си решение искрено се радвам. Щастлива съм не толкова от добрите резултати, колкото от хората, които срещнах там.

Невероятни хора от различни националности и различни възрасти. Прилежни и старателни, усмихнати и сериозни, сърдечни и малко притеснителни, но всички с невероятно чувство за хумор. И една невероятна преподавателка, чийто професионализъм, съчетан с интелигентността и отвореният й характер, даваше високи резултати.

На официалната интернет-страница на училището преподавателката ни поддържа блог Aprender a nuestro aire, в който публикува резюмета на взетия учебен материал, домашните упражнения и информация на редица интересни теми, които биха ни заинтересували като чужденци, живеещи в Испания. Започна да публикува и част от нашите писмените работи, защото те разказваха за страните ни, за празниците и обичаите и за самите нас.

На втория месец от началото на учебната година ми изпрати покана за автор в нейният блог, но аз не се чувствах достатъчно удобно там, въпреки насърченията от нейна страна. Все едно навлизах в чужда територия. Така дойде идеята за друг блог, блог на класа.

Изборът на име не беше труден. Взаимствахме го от една от темите, в които трябваше да пишем за причините, довели ни в Испания и точно в този град, за първите впечатления, за приспособяването, за приликите и различията.

Така се роди UN MUNDO DE MUNDOS. Един свят от светове, какъвто е и нашият клас по испански език за чужденци.

Такаааа... Откъде да започна?

Ниското пролетно слънце надничаше под сенника на челното стъкло и обезсмисляше неговата основна функция. Чистачките избутваха прахта, рисувайки ветрило. Колоната от автомобили намали своя ход. Стоповете светваха един след друг, наподобявайки празничен гирлянд. Огромни табели и оранжеви конуси отправяха предупреждение. Причината - работници със светлоотразителни жилетки, електрически косачки и ръчни пръскачки почистваха канавките.

500-метрово пълзене с 30 км/ч. Въздухът в купето се нажежаваше. Задухът ме притискаше. Натиснах бутона и стъклото се смъкна с монотонно жужене. Струята въздух разроши косата ми. Заедно с него нахлу едно забравено ухание. Невероятното ухание на прясно окосена трева.

И тогава всичко си дойде на мястото. Всичко се върна на мястото си. Отново изпитвах  нужда да напиша три или триста думи, които да споделя с някого, но не на стената на социалната ФейсКлюк. Три или триста думи за незабележителните неща, които променят дните ни. Незабележителни неща, които стават забележителни, когато ги споделиш. И поне един човек, познат или непознат, ги преживее или усети заедно с теб.

Известен период от време блога ми бе обхванат от мълчание.  Аз също. Искаше ми се да споделям, но не намирах смисъл. Не исках да ви натоварвам с негативизма  и кривотията си. Моите близки и приятели знаят, че нормалната ми реакция е да „ръмжа на несгодите” и „да вървя с рогата напред”. Привидното примирение в мен ги плаши. Плаши ги затишието, а не бурята.

И не че сега нещата са тръгнали към по-добре, но  чувствам, че отново имам сили да се противопоставям на объркващите табели от кръстопътя на безизходицата. Отново съм в безобидното си тайфунско състояние. Усмихвам се, заяждам се, смея се на глас, подвиквам, окуражавам, размествам мебели, слушам високо музика. Дори пея – фалшиво и насаме, докато шофирам. Възстанових търсенето на скрития изход от безкрайният тъмен тунел на кризата. (Без успех за момента, защото, казват, бил толкова претъпкан, че светлинката в края не се виждала.) Изведнъж ми се прииска толкова много неща да споделя, че сега не знам откъде да започна, за да наваксам.

Такаааа... Откъде да започна?  

Малко е късно да ви споделям мнението си за бунта на мизерията, за надеждата, че един търпелив народ се е поразсънил. Но неизбежно ще стане дума за  мечтите, разочарованието, наивността, за нещата, които можем и трябва да променим.

Иска ми се да ви разкажа за опитите за здравословно хранене в моето семейство. И за класа по испански, за ексурзията и за новия блог. И за едно събиране, свързано с женското присъствие във виртуалното пространство. Или за това колко е трудно (и смешно) да палиш цигара, държейки счупен чадър под проливен дъжд.

Иска ми се да ви разкажа и за едни разговори с различни хора - мои познати, самите те непознаващи се помежду си. Толкова еднакви думи и еднакви фрази за България. И една и съща болезнена нотка в гласа. 

За сребърната сватба. И за децата. Не, всъщност за неоправданите ни родителските притеснения и разочарования. И за изненадващите жестове на наследниците ни към света около тях , които пък оправдават скритата ни гордост като родители.

Ще го направя в следващите публикации. Не в същия ред, защото животът продължава да се случва. Някой неща ще споделям на мига, за други ще се присещам в движение.

Не е добре приказлива жена като мен да задържа дълго думите, че после ще ви заболят ушите. Вие имате избор – натискате червеното кръстче горе в дясно на екрана и ми отнемате думата. Да му мислят хората около мен!

 

Черн(ь)о и бяло

 Какво виждате? Черен котарак, бял компютър?

Хмм, не съвсем.

Какво си мислите, че прави нашия Черньо върху клавиатурата? Пише във ФейсКлюк?  Неее!

А защо е избрал белият компютър вместо черния?

Защото цветът повече му отива? Неее!

Жокер: белият е включен, черният – не.

 

 

Какво виждате?

Верен отговор: черен котарак, бял радиатор.

 

За тези, на които не им се вярва, че в момента в Испания е студено като през (местния) януари, ето го доказателството: нашият котарак се топли върху компютъра.

Пролетно

                        

 

Времето навън днес най-сетне напомни, че вече е пролет. А на мен ми е едно криво в душата, в думите... И държанието ми е едно такова непоносимо за околните (по-различно от обикновената ми заядливост). Хвърлям се от една идея на друга, без резултат. Губя си времето, бездействам, дори пропускам да отбележа в календара важните срещи или часовете за лекар. Пролетна умора не е, не съм уморена никак. По-скоро е зимна разсеяност, която поради променливите метеорологични условия все още не се усетила, че трябва да си ходи. Вече е пролет!

 

 

Las Fallas 2013 (Gandía)

Петте дни, по правило изпъстрени с пищни рокли, музика, картонени монументи и фоейрверки, тази година определено бяха по-тихи.

Докато в началото на кризата се мърмореше, че пищността на този празник граничи с цинизъм, то днес  картонените монументи с далеч по-скромни размери от предишни години, определено крещяха за цинизма на политиците. Темата бе една – кризата. Безработица, банкери без морал, корупирани политици, неработеща икономика и замиращо селско стопанство за сметка на грандиозни проекти за голф-игрища и казино-комплекси.

 

Всъщност и миналата година темата на монументите беше същата. По всичко личи, че и догодина няма да е по-различно. Улиците и площадите се изпълваха с хора, но угрижеността витаеше във въздуха. Липсваше ми разпускащата еуфория на този празник, който толкова харесвам.

 

Но все пак имаше фаи, фаейри и фаейроси, пиратки, фойерверки, огън....

... и задължителните дежурни полицейски и медицински екипи, пожарникари и естествено, засилени екипи от общинската „Чистота”.  

 

Специални благодарности на медицинския екип от дежурната линейка на Червения кръст, който с изключителна загриженост и любезност оказа помощ на дъщеря ми заради попаднала в окото й прашинка по време на финалната заря. Все още има ситуации, в които свалям шапка на испанците.

 

Честит 8 Март!

На връх женския празник искам да ви разкажа за една жена, която познавам от няколко месеца. Весела, усмихната, самоиронична, изпълнена с енергия и свободна по дух, Спортно-елегантно облечена, без грим и без следи от естетично-изкуствено подмладяване. Не обича да казва годините си, но не ги и прикрива - може да ми бъде майка.

По произход е холандка, но се омъжва за немец и по-голямата част от живота си прекарва в Германия.  Животът й не е по-различен от този на средностатическата жена. Започва работа млада, отглежда сама децата си след развода. Има и тежки моменти, но не съжалява за „нито една минута от живота си”.

След  дълъг трудов стаж като пощальонка, се пенсионира на 65 години. Тогава решава, че достатъчно дълго се е грижила за другите и е време да се отдаде на себе си.  Пътува до Индия. Работи като „баба-бавачка” в Париж.  Установява се в Испания заради климата и една друга нейна мечта – да живее близо до морето. Живее сама, но не е самотна. Поддържа връзка с децата и внучката си. Всяко лято се завръща за два-три месеца в малкия си апартамент в Мюнхен. „Най-красивият град през лятото”, според нея.

„Искам последните години от живота си да прекарам в спокойствие и радост!”, повтаря често. И го постига. Радва се на живота искрено. Учи испански вече трета година, явявайки се на съответните изпити. Тренира в кварталния фитнес, изкачва околните планини с група испански пенсионери.  Информирана е за всяко културно събитие в града. Чете книги, посещава театрални постановки и ходи на кино. Следи световните новини. Знае за стачките в България, и за националният ни празник 3 Март.

Наслаждава се на живота на пълни обороти. Казва също, че сега се чувства като Кралица на живота си, защото заема главната роля в него. Осъзнава, че е имала късмет за  епохата, в която е живяла, въпреки спомените й за следвоенните години. Страда за положението, в което се намира моето поколение. И поколението след мен. Смята, че всеки трябва да живее и работи достойно. И всеки заслужава да се наслади на последните години от живота. Шеговито подхвърля, че й е по-лесно от нас, защото не се и замисля какво ще бъде през 2050, нито дори през 2030. Не разполагала с толкова време.

Срещите ми с тази жена винаги ме изпълват с оптимизъм, с добро настроение и много усмивки.  И понеже съм във възрастта, в която отдавна би трябвало да съм отговорила на въпроса: „Каква искаш да станеш като пораснеш?” , на дневен ред е:  „Каква искаш да бъдеш, като остарееш?”.  Искам да съм като Вилхелмина.  Моля ви, пропуснете въпросите „Дали ще доживеем, дали ще имаме пенсии?”. Имам право на пет минутно мечтаене!

5,4,3,2,1...  Приземих се. Всъщност искам и майка ми да живее като нея. И леля ми. И съседката. И всички настоящи пенсионери. И всички бъдещи. Много ли искам?

Честит празник!

Накъсани мисли

Опитвам се да въведа някакъв ред – в ежедневието си, в мислите и желанията си, в компютъра...  Отворих нова папка, в която  набутах  няколко започнати и недописани текстове.  Започнати заради някаква мисъл или настроение  и недовършени поради същата причина. Повечето са само от няколко реда, само един текст е почти страница. Писах го една вечер преди няколко месеца, в края на един мрачен ден. Не го публикувах, защото ... защото реших, че песимизмът ми е ударил дъното и е по-добре да запазя това си настроение за себе си. Сега го прочетох отново. Прочетох отново накъсаните си мисли от онзи (не)далечен  ден. И ги публикувам без промяна, така както съм ги записала тогава -  на 14/11/2012.

Тръгвам на работа. На 50 км. разстояние. Качвам се в колата, паркирана пред кварталната аптека. Тя е със спуснати щори. Вече цяла седмица  98 % от аптеките са затворени. Фармацевтите стачкуват. Безсрочно. Пред фалит са. Заради неизплатени рецепти. За  450 милиона евро.

Потеглям.

Синьо-мигащи полицейски лампи. Много. Виждат се отдалече. Задръстване?  Катастрофа? Не. Гневни хора с плакати. Стакчуват. „Спри!”- вика възрастен мъж. Спускам стъклото. Бута ми черно-бяла листовка. Очите му...Погледът му... Упреква ли ме? „Продължавайте! Моля Ви!”-ръкомаха сърдит полицай. Сочи ми друга посока. В моята не мога да продължа.

Включвам  радиото. Точен час. 8 сутринта. Новини. Стачка. Общонационална. Измерват мащабът й с количеството консумирана ел.енергия. Справка от електро-компанията. Сравняват киловат-часовете с изминалата седмица, с изминалата стачка. Игра с цифри и проценти. Отразяват странични фактори и лошото време. Ниска стачна активност. Според политиците. Задоволство от успеха. Според синдикатите. Сведение за първите арестувани. Студенти.

 Пътувам. Празно шосе. Равен асфалт. Мокър. Челно стъкло, замъглено от ситен дъжд.

Радиото продължава да информира. Правителството умува. Върху ипотечния закон. Заедно с опозицията. Спешно. До утре.  След три самоубийства?!

Прогноза за времето. Червен код. Силни ветрове и дъждове. Затворени пътища. Наводнения. Залети плажни ивици. Спасени хора. Спасители в болница.

 

Изминала съм половината път. Природата напада. Избирателно. Пет километра силен дъжд. Десет километра  безоблачие. Два километра  изчезнал път.  Половин километър кал и камъни. Ниски тъмни облаци. В далечината светла дупка. И слънчев лъч като прожектор.

 

Пристигам. Панорамен прозорец. Ревящо море. Мощни вълни. Бяла пяна. Невъзмутими скали. Работа без мислене. И време за много мислене.

Връщам се. Празен град. Самотни светофари. Студен вятър. 50 евро до края на седмицата. Фактура за ток в пощенската кутия. 49% консумирана енергия и 51% такси и данъци. Десетина листовки.  Не-капитализъм. Не-комунизъм. Корумпирани политици, алчни банкери. Безработица.  Тотална промяна. Реална демокрация. Революция.

Включвам телевизора. Български новини. Скандали, асфалт, пенсии, пожари, самодоволен премиер, търпелив народ, политици-лакеи, обири, измами.

Днес, март 2013, промените са само няколко – испанските аптеки работят, българският народ вече не е търпелив, а премиерът е в оставка. Стачки има, високи фактури има, метеорологични аномалии има. И песимизмът ми е само на няколко сантиметра от дъното.
 

Демократично робство или ... Аз подавам оставка!

Живеем в демократично общество? Не се залъгвайте! Ние сме роби.Не подскачайте обидено!  Роби сме.

Цивилизацията означава  прогрес на човечеството. Прогрес в структурата на човешкото  общество, прогрес в човешките отношения, прогрес в качеството на живота. Демокрацията, с нейното определение като форма на управление чрез равенство и свобода, би трябвало да е част от този прогрес.

Би трябвало цивилизованият човек  да живее в общество с демократична форма на управление, при която  има права и задължения. Цивилизовано би било да живее на топло, да има течаща вода , електричество и покрив над главата си.  Да работи, да се храни, да твори,  да изобретява, да пътува, да мечтае. Цивилизовано би било  всяко човешко същество да  живее достойно.

Как живеем днес? Какви са отношенията помежду ни?  Равни ли сме в управлението на обществото? Свободни ли сме като част от това цивилизовано общество?

Днес все още деца умират от глад. Избиваме се помежду си. Купуват ни и ни продават като лабораторни мишки. Наблюдават ни как се самоизяждаме.

Ние сме роби, живеещи в псевдо-демокрация. Роби с псевдо–права , избиращи псевдо- демократично  собствените си чорбаджии, които са с по-нисък интелект от нашият собствен.  Роби в едно общество с  насадено чувство за псевдо-цивилизованост, изразена единствено в правото ни на задоволяване на консуматорските  потребности.  

Робуваме на топлофикация, защото цивилизованият човек живее на топло.
Робуваме на електроснабдяване,  защото цивилизованият човек използва електричество.
Робуваме на водоснабдяване, защото цивилизованият човек използа  течаща вода.
Робуваме на банките, защото цивилизованият човек живее между стени и покрив.
Високите технологии също са част от прогреса на човечеството. Робуваме на зависимостта си от тях.

Ние сме гладни, жадни и премръзнали роби , оковани с непосилни задължения, само защото сме се възползвали от псевдо-правото си на псевдо- цивилизован живот. Ние сме роби с промити  мозъци, роби -зомбита в един съвременен свят, поробен от едно от най-древните си  изобретения – парите.

От парите зависи свободата ни. От парите зависи здравето ни. От парите зависи животът ни. От парите зависи демокрацията. От парите зависи световния мир. От парите зависи цивилизацията.  

Робите полагат робски труд. Без заплащане. С пари се потушават и робските бунтове.

Подавам оставка като роб! Аз съм човешко същество. Искам да живея в свят , в който човекът стои над парите.
.

Летище

Излиза група от весели  младежи. Правят си снимка, ръкуват се, прегръщат се и поемат  към различни портали. Явно се е зародило ново приятелство на борда на самолета.

Излиза жена на средна възраст. Прегръща силно и дълго две млади момичета, давейки се в сълзите си. Баба или майка? Сълзи от радост или от мъка? Може би и от двете.

Излиза младо семейство с малко дете, което свенливо наблюдава върховете на маратонките си, докато баба и дядо му говорят нещо. Същите баба и дядо, които десетина минути по-рано запъхтяно тичаха надолу по стълбите от третият етаж. Там бяха наблюдавали (не)търпеливо кацането на самолета.

Излиза жена на средна възраст. Посрещачът й е скрит зад огромен букет. Прегръщат се силно и дълго. Насълзени очи. Забележка за дрехите му. Майка и син.

Излиза шумна група роднини. Посреща ги шумна група роднини. Деца, родители, баби...Смях, закачки, прегръдки, потупвания по рамото, отново прегръдки. Насълзени очи. Стичащи се по бузите сълзи.

Излизат... Десетки съдби. Десетки истории. Десетки срещи отново, които след седмица, месец или два ще са отново раздели. Стотици прегръдки. Хиляди сълзи.

„Тук само да наблюдаваш хората и ти се доплаква ”- неочаквано сподели дъщеря ми, която по принцип заключва чувствата си и дълбоко скрива ключа.  Седяхме в кафенето точно срещу залата на пристигащите. Посрещахме за пореден път.

Да, на летището  радостта и мъката са слети чувства.

Сол в раната

"Тази банка лъже, мами
и изхвърля хората от домовете им"

Стачка в банката.  В „новата” банка, която преди малко повече от година ”спасително”обедини няколко спестовни каси чрез задкулисни игри, корупционни схеми, скандални уговорки и нагли банкерски обещетения. Банката, в която миналата година правителството на Рахой наля над 20 млн. евро народни пари, докато в същото време режеше с голямата ножица във всички области, касаещи не просто достойното съществуване, а ежедневното оцеляване на същия този народ - здравеопазване, образование, социални придобивки и обещетения.  Тази банка, която „оздравително” получи парче от европейския 40-милиарден „пай”,  за сметка на разкъсването на  един социален модел, изграждан от обществото десетилетия наред. (Не си и помисляйте, че някой е получавал нещо даром.) Тази банка, която „очистително” прехвърля  своите „токсични акции” в т.нар. „Банко мало” (лоша банка), докато нейните жертви  клиенти се хвърлят от балконите на отнетите им жилища.

Стачкуват банковите служители.  Предвиждат се 6000 съкращения. Защо ли обществото не се трогва? Кризата била демонизирала банките, а те просто били служители. 

От кого търсят съчувствие служителите на  глезените деца на кризата? От клиентите си, които останаха без дом, защото преди това са останали без работа. На тях никой не им опрости дълговете. От самоосигуряващите се или от собствениците на среден и малък бизнес, които фалираха. На тях никой не  им хвърли спасителен  финансов пояс. От пенсионерите, чийто спестявания изгоряха в некоректно предложените  им „преферентес”. На тях никой не  им гарантира рисковете.  

Или може би очакват съчуствие от здравните работници, които отдавна са с орязани заплати, но не престанаха да спасяват човешки животи. От фармацевтите, които бяха докарани почти до фалит заради неизплатени им от страна на държавата задължения, но не престанаха да „кредитират” нуждаещите се от лекарства. От съдиите, които поискаха промяна в законодателството, защото не желаеха да продължават да подписват решения за принудително изгонване. От гражданските сдружения, които се бореха буквално със зъби и нокти за да няма семейства, живеещи на улицата.

Демонът на кризата е алчността. Човешкият му образ  са банкерите и техните ортаци – политиците.   Обикновените банковите служители са последните, но не и основните изкупителни жертви. Те ще получат достойно (специално) обещетение, за разлика от хилядите уволнени работници с неизплатени заплати. Те тепърва ще се регистрират като безработни с право на обещетение, за разлика от милионите души, изчерпали вече това свое право и преминали в графата „с риск от социално изключване”.

А обществото никак не е безчувствено. Боли го, много го боли, защото демоните на кризата продължават да  ръсят сол в незарастващите му рани. 

 П.С. Докато пиша тези редове, пред офиса на Червения кръст, намиращ се срещу дома ми, вече са се събрали около 20-тина души.  И млади, и на средна възраст. И мъже, и жени.  И чужденци, и испанци. Пазят си ред, за да подадат молби за „хранителни продукти”. Сега е 23 часа. Офисът отваря утре в 9 сутринта.  Така беше и предишната нощ.
Защо ли политиците не се трогват?
.