Диета? О, не! (2)

Диетата е досадно нещо не само за този, който я спазва, но най-вече за този, който приготвя храната. Особено ако е диета, при която трябва да се яде. Да, яде се. Поне шест пъти на ден. Разнообразна храна, често и по малко.

Средиземноморската диета на съпруга ми включваше определени храни с определен грамаж в определено време. (Беше персонализирана от личната лекарка, а здравословното му състояние бе ежемесечно контролирано от кардиолог и ендокринолог.) В общи лини изглежда така:

Сутрин: 

 9,00 ч.  1-ва закуска – кафе с мляко /обезмаслено/ и 2 диетични бисквити. Или 1 чаша прясно мляко и средно голям плод. Или 1 чаша кисело мляко и препечена филийка и плод. Или 1 чаша кисело мляко със зърнена закуска + плод

 11,00 ч. 2-ра закуска – мини-сандвич или препечена филия /черен хляб/ с парченце прясно сирене или шунка /пилешка или пуешка/.

 

 Обяд:  14,00 ч  1-во ястие – зеленчуци – варени, задушени,на скара,  на пюре или супа. Или   салата – маруля, домати, краставици

 2-ро ястие – 150 гр. месо /пилешко, пуешко, заешко/ или 200 гр. Риба /на скара, задушени/  + купичка варен ориз, нахут, зелен боб, леща, грах, зрял боб или паста/макарони, спагети/.

 Десерт – плод или кисело мляко

 

 

 

Следобедна закуска:  17,00ч.  1 чаша прясно/или кисело/ мляко + малко хляб или сухар или зърнена закуска.

Вечеря (=обяда):   

21,00 ч. зеленчуци + хляб +риба или месо или  1 яйце (макс. 2 на седмица) +кисело мляко

23,00 ч. -1 чаша прясно или кисело мляко (да, дори в болницата предлагат чаша мляко или сок в 22 часа).

 
Зехтин - макс. 4 лъжици на ден. Почти без сол и подправки. Никакви газирани напитки и алкохол. Много вода. Млякото – обезмаслено, сиренето – прясно и безсолно. Два часа ( може и разпределени) ходене.

(Ориентировъчните часове за хранене са стряскащи, но са съобразени с испанския начин на живот и работно време.)

Който иска да свали килокрами, трябва да има воля. А пък който приготвя менюто, трябва да има търпение. Моето се изчерпа след  двумесечно стриктно съобразяване с докторските  препоръки и 12 стопени килограми от тялото на съпруга ми.

Както вече споменах, прецених, че не мога ( и не искам) да угаждам на всички вкусове и капризи в нашата къща и въведох „единна осреднена система за хранене”. Диетата на съпруга ми постави началото на едно сравнително здравословно хранене на цялото семейство. Задължителна закуска. Малък сандвич и плод в чантите. Обяд и вечеря с пилешко, пуешко или риба и много зеленчуци. За утоляване на жаждата – вода в неограничени количества.

Оказа се, че нито е по-скъпо, нито е по-трудоемко. Седмичния бюджет не се промени, промениха се продуктите и количеството им. Спрях да презереждам хладилника. Спрях да купувам (и крия) излишните лакомства за сметка на по-полезните неща. Вместо 2 кг. свински пържоли – 1 кг. пуешки. Вместо чипс, пуканки, шоколад, кексчета и бонбони – 2 марули. Вместо няколко бутилки газирани безалкохолни или сокове – 1 кг. портокали за прясно изцеден сок. Не готвя повече храна от необходимата за съответното хранене. „Допълнително” няма!

Относно времето за готвене... Ами, накарай мързеливия на работа, да ти даде акъл! Намерих си начин, без да „откривам наново топлата вода”.  Пригодих добрите стари рецепти на любими ястия, като промених типа на продуктите и начина им на приготвяне. Дори си измислях нови, съобразно „материалите”, с които разполагах. Вчера, например, купих пилешка кайма с мисълта за пълнени тиквички, но в къщи се оказа, че разполагам само с един патладжан. И две огромни глави  лук, подарени ни от един валенсианец. И така, обедното семейно меню бе пълнен лук на фурна.

Някои ястия, като любимата ни мусака, почти изчезна от менюто /заради картофите/. Правя я веднъж месечно, с пилешко-пуешка кайма. Любимата ни също паеля валенсиана бе изместена от паейа с алкачофас (артишок), а свинските ребърца в нея – от пуешки мръвки. Припомних си и бабините зеленчукови /зелени/ супи, на които някога така се мръщех. Припомних си и начина, по който тя готвеше – никакви запръжки, само задушено, с лъжица олио ( в случая зехтин) и вода.

Патладжан, пълнен с пуешко месо и зеленчуци. Пилешки гърди, задушени със зеленчуци.  Пуешки мръвки с лук (задушени) с гарнитура – кьопоолу от печени син домат, червена чушка и червен домат и само  лъжичка зехтин. Фидеуа – паста с морски дарове. Макаронена салата с риба тон. Седмичната доза яйца на очи „а ла панагюрски” , (сварени във вода, млякото е обезмаслено) или със зелен боб за гарнитура.

И така, от няколко месеца всички в къщи се храним често и по малко. Успяхме да уеднаквим донякъде вкусовете си. Всички заобичахме неща, на които преди се мръщехме. И ефектът определено е положителен. Без гладуване.

Само едно нещо си остана непроменено – 3-те лъжички захар в моето кафе.

Диета? О, не!

  “Цял живот съм на диета. И цял живот съм гладна и дебела.”- казва майка ми. Спокойно мога да я обявя за експерт, жив каталог и опитно зайче за стотици диети и отслабващи програми. Аз пък бях щастливка, защото нямах проблеми с излишни килограми. През живота си съм изяла тонове торти, сладкиши, шоколад и хляб, а кантарът все стоеше на 54 ± 2 кг. Докато навърших 40.

Тогава метаболизмът ми изневери и изведнъж се оказах с 15 кг отгоре. Как така изведнъж?  Ами така! Всеки ден, яля-неяла, преуморена или не, килограмите ми растяха.  Личната ми лекарка установи, че настъпват известни хормонални промени в организма ми и ме посъветва да променя начина си на живот. Почти отказах шоколада, ходех по 5 км на ден, работата ми също бе физически изморителна, но...  след около два-три месеца стрелката на кантара сочеше 70 кг. И там спря. Цели две години. До миналото лято.

Миналото лято, пак „изведнъж”, процесът се обърна в обратна посока. За една седмица свалих 6 кг. Без диета, без никаква промяна в храненето и начина ми на живот. Дори се притесних за здравословното си състояние. И си хапнах шоколад. За по-малко от месец стрелката на кантара се върна на 58. И там си стои. ±1 килограм.

Никога не съм била на диета. Споделяла съм, че ако ми се наложи по здравословни причини да спазвам някакъв хранителен режим, не съм сигурна дали ще издържа. Гладуването и броенето на  всяка погълната калория според мен е опасно вманиачаване. Не вярвам и в магическите качества на хапчета, медикаменти, хранителни добавки и всякакви други чудеса за отслабване. ”Здравословен глад” няма.

Има обаче здравословно хранене, което е съвкупност от разнообразни продукти, начин на приготвяне и режим на хранене. От няколко месеца в моето семейство, въпреки различните вкусове, предпочитания и фигури, променихме хранителните си навици.

През последните десетина години, съпругът ми по здравословни причини (диабет и инфаркт), трябваше да се съобразява с доста ограничения в храненето. Лекарите му препоръчаха хранителен режим, базиран на Dieta Mediterránea. Преди години с тази диета свали 20 килограма за 3 месеца и вкара кръвната си захар в нормата. Тогава правех двойно пазаруване и двойно готвене - за него и за децата. След инфаркта отново правех същото - двойно пазаруване и двойно готвене.

Голямата ми дъщеря определено предпочита месните продукти и става зла, когато е гладна. Малката пък е на вейка, въпреки че за първо, второ и трето яде по една франзела, намазана с шоколад. Аз не обичам плодове, но обичам зеленчуци. И сирене. Предпочитам рибата пред месото. И сладкишите.

В началото мъжкият страх от преживяното държеше съпругът ми далеч от хладилника, но лека-полека успокоението го подтикваше тайничко да си пощипва от забранените вкуснотийки. Не стига, че си пропилявах времето в домакински работи, ами се налагаше и да съм надзирател.

Изморих се от пазаруване, готвене, контролиране, дебнене, криене и угаждане на капризи. От финансова гледна точка диетата на съпруга ми + вкусовете и желанията на децата ставаше все по-нерентабилно за семейният бюджет. Затова въведох единна осреднена система за сравнително правилно и здравословно хранене в нашата къща  – диетата на съпруга ми в семеен вариант.

Следва продължение

 

70

Някой някога ми каза, че след определена възраст годините започват да изтичат скоростно. Има нещо вярно.

Доскоро не обръщах внимание на възрастта си, но започнах да се замислям за нея. И то не на собствените ми рождени дни, а на празниците на децата ми. Те - пораснали, а пък аз  – все още млада (минутка за реклама).  

А какво ли си мисли днес моята майка? И  тя си мисли същото, само дето след „млада” добавя „баба”.  Че е баба е сигурно. А младостта е относителна мярна единица и не се определя само от външния вид.  

 

 

Днес нашата млада баба има юбилей. Навършва 70 години.

За една майка и баба на емигранти най-безценният подарък е самолетен билет. Днес ще празнуваме заедно.

 

Двупосочна носталгия

Купихме си билети. В края на лятото. Два месеца предварително. Този път щях да приготвям багажа си спокойно, щях да избирам подаръци по списък ... Този път всичко беше планирано!

В началото на есента куфарите чакаха насред хола. Все още празни. Спъвах се в тях , но не ги забелязвах. Мислех си за съдбата,  за житейските изпитания, за безсмислената суета, за крехкостта на живота и инфарктните  изненади. И три пъти на ден изкачвах тежките стъпала до интензивното отделение.

В крайна сметка потеглихме, напъхвайки набързо четката за зъби и два-три пуловера  часове преди полета. И една торба лекарства за ръчен багаж. Нищичко за деклариране. Освен мълчаливата радост, че все пак ще пътуваме. Все още заедно.

В полунощ на софийското летище ни посрещна злобата на сънени служители и агресията на таксиметровите шофьори. Хора, защо не можем да бъдем добри един към друг!? Животът се обръща за миг. И си отива още по –бързо.

В следващите дни не бързахме за никъде. Разхождахме се по уж познати, а всъщност променени места.  Учудващо за нас, дежурният въпрос  „Как намирате България?” бе предхождан от „Взехте ли испанско гражданство?”. Учудващо за питащите, отговорът ни беше: „Не. Не ни трябва.”

Първоначално зяпахме любопитно и ... се спъвахме в дупки и стърчащи тротоарни плочки.

След това започнахме да си гледаме в краката. Така обърнахме внимание, че е „помислено” за хората, придвиждащи се в инвалидни колички. Там някъде вътре. Трябва само да  преодолеят трите стъпала към портала.

Промушвахме се между паркирани по тротоарите коли. Дори  и пред Министерски съвет. /Първите трябва да дават пример!/

Не пътувахме по новите магистрали. Не ни се наложи. За еднодневното ни пътуване в провинцията влакът беше по- романтичното  решение.

Споменавайки магистрали,  се сещам за избори. Хаос! Гласувахме. Имаше ни дори в списъка за местните  избори. А не би трябвало. След седмица, на балотажа, бяхме в забранителният списък. А имаме право на глас в президентския вот. Разговорът с /не/компетентния господин от ОИК, който трябваше да разреши казуса, завърши със затръшване  на телефонната слушалка. От неговата страна.

А хубавите неща ? Това бяха приятелите, близките, планината, ноемврийското слънце... Носталгията се промъкваше  в дългите среднощни разговори със старите приятели, в просълзените очи на съседа и в стряскащият въпрос  на порасналите вече приятели на нашите деца: „Извинете, познаваме ли се?”. Дори фиданките пред блока вече са дървета...

Носталгията  насочваше фотоапарата ни към златните есенни листа,  дебелото врабче, припичащото се на слънце куче,  непотребните телефонни кабини, опустелите места, буренясалите дворове на нашите баби, амбалажната хартия от някогашна книжарница...

В същото време установихме, че носталгията ни е двупосочна –когато сме ТАМ, тъгуваме   за старият ни дом, за родителите ни, за старите приятели, а когато сме ТУК – за морето, за далечния дом и децата ни.

Там и тук. Колко ли дълго ще ни разкъсват тези две посоки?!

Опит...

... за визуализация и аудилизация на
"Живеейки пеейки" или един обикновен ден в текст и музика.

Сутрин...


На път,сама със себе си...


Малко носталгия...


...и разговор със старите приятели...


...вечерта, отново вкъщи.

Моята 2009

Тези дни животът ми просто се случваше, а аз съществувах като монотонна приставка в него. По навик. Часовете си изнизваха незабелязано, сменяха се датите, настъпваше утрото, после се свечеряваше... Нищо ново, нищо впечатляващо, никакви сътресения, та дори и никакви проблеми ... Духът и тялото ми бяха изпаднали в едно отпуснато и спокойно положение, граничещо с ... мързелуването.
От летаргичното ми състояние ме измъкна един появил се изневиделица човешки силует... На прозореца ми.Снощи. Не, не беше Дядо Коледа, а един работник, който с помощта на подемна машина поставяше градската украса.


Светещото ангелче под моят прозорец ми напомни, че трябва да потърся кутията с коледната украса. Е, има време...Божичко, отива си цяла една година.Толкова бързо...А добра ли беше или лоша? Какво ми се случи през 2009 година? За да си припомня,определено ми трябваше помощ.
Седнах пред компютъра и отворих папката, в която съм събрала своите спомени. Спомени в снимки. По дати, по събития ... И без дати и без събития...

И тази година пътувах по познатия път.


И тази година празнувах същите празници...


И тази година празнувах рождените дни на най-близките ми същества. И както винаги, на моят рожден никой не е снимал...


И тази година посрещах и изпращах гости – приятели, близки, роднини...


И посетихме стари и нови места...

Тази година преоткрих красотата на природата...


Тази година едно коте влезе в нашия дом. И прави бели...


И тази година се забавлявах, впечатлявах...


Тази година се родиха три бебета... На наши близки приятели. Две момченца и едно момиченце. Да са живи и здрави!Очакваме още едно момченце -тези дни, около Коледа...Каква ирония – коледен подарък, донесен от Щъркела...Тъжното е, че са българчета, родени далече, далече...


И най-важното - тази година не получих нито едно тревожно обаждане.Всички мои близки са живи и здрави. /Обичам ви много и ми липсвате!/ Имаше малки промени в живота ми – за добро или лошо,но нищо странно, нищо страшно, нищо непреодолимо лошо.
Или, казано накратко, за мен 2009 беше добра година.

Незначителен урок по “Опазване на околната среда”

Какво ще кажете за един урок по „Опазване на околната среда”. Уффф, че това е за децата в детската градина! Ако пък урокът е и задължителен, досадата е още по-голяма. Та ние сме възрастни, знаем всичко, чували сме, чели сме ... за замърсяването на въздуха и водата, за озоновата дупка, за киселинните дъждове, за глобалното затопляне...

Знаем всичко и въпреки това толкова ни е удобно в този модерен свят. Гледаме десетки документални филми, научно обосновани или пълни с фантасмагории. Знаем също, че преработването на вторични суровини или създаването на възобновяема енергия се превръща в една индустрия, при която зад привидната загриженост за човечеството се крият политически и икономически интереси. Цъкаме с език, тюхкаме си и вдигаме безпомощно рамене. Може би не всичко зависи от нас..... Но не е и задължително да сме запалени еколози, за да допринесем поне мъничко за облекчаване агонията на Нашата Планета.

Нека погледнем в домашното ни кошче за боклук. Хартия, картотени кутии, алуминиеви кутийки от бира и безалкохолно, стъклено шише, пластмасова торбичка за пазаруване, опаковка от мляко, консервена кутия... Това са остатъците от нашето цивилизовано присъствие на Земята. И част от индивидуалният ни принос за нейното замърсяване.

А знаем , че за производството на 1 тон хартия са необходими 12-16 средно-големи дървета, около 50000 литра вода у над 300 кг петрол. И че с енергията, необходима за производството на 1 алуминиева кутия за напитки, един телевизор може да функционира около 2 часа. Знаем, че 65% от битовите отпадъци подлежат на рециклиране.

Ще си призная, че аз лично изхвърлям боклука разделно едва от година- година и половина. Преди това цветните контейнери ми се струваха далече – на цели две преки. Неоснователно оправдание, но ...удобството , за което вече споменах... Костваше ми около месец да създадам някаква „организация” вкъщи. После всичко се превърна в механичен навик – пластмаса, стъкло, хартия. Дори не се налагаше да запомняме цветовете на контейнерите – има си табели и картинки. Но наскоро попаднах на една таблица, която ни напомня какво и къде да изхвърляме.Мисля, че ще е полезна и за знаещите, и за незнаещите.

В зеленият контейнер

можем да изхвърхляме : стъклени бутилки –всякакъв цвят, стъклени съдове, буркани, стъклени флакони от парфюмерия и козметика

Не трябва да изхвърляме: автомобилни стъкла, ел.крушки, огледала,

стъкла от прозорци, тръби от флуорисцентни лампи.

В синият контейнер

ДА- вестници и списания, рекламни брошури, картонени кутии , книжни пликове

НЕ- кутии от мляко и сокове, памперси, мазна хартия, восъчна,метализирана или пластифицирана хартия, както и хартия от факс.

В жълтият контейнер

ДА– Метални опаковки: алуминиеви кутии от напитки, консервени кутии, аерозоли от дезодоранти, лакове и др., алуминиеви чинийки и кутийки от храна за въщи
Пластмасови опаковки – бутилки от вода, оцет, олио,сокове,
Кофички от кисело мляко, пласмасови кутийки от маргарин, сирене,
опаковки от мляко , сокове, сметана...

Пластмасови съдове и прибори за еднократна употреба
Пластмасови опаковки от шампоан, крем, паста за зъби, душ-гел, течен сапун
Пластмасови опаковки от почистващи продукти – течен препарат за пране,омекотител, белина. Опаковки тип блистер.
Найлонови пликове, алуминиево или найлоново фолио, опаковки от плодове и зеленчуци, тавички от стереопор.
НЕ – електроуреди,играчки, биберони, гумени ръкавици, батерии.

В Испания по закон дистрибуторите на батерии трябва да осигурят и събирането на използваните, което ще рече, че във всеки магазин, от който можете да си купите батерии, би трябвало да има и контейнер за изхвърляне на вече ненужните такива. Съществуват анализи, които доказват, че 35% от замърсяването с меркурий се дължи на батериите, изхвърлени в домашните отпадъци. Само една”кръгла” батерия за часовник може да зарази 6,5 милиона литра вода.

Лекарствата с изтекъл срок също се изхвърлят в специален контейнер във всяка аптека. В специален завод се класифицират, избират и разделят материалите, които могат да бъдат рециклирани. След това се изпращат в различни оторизирани фирми, където се използват като суровина за производството на нови продукти. Целият този процес е с участието и под надзора на фармацевти.

Аз не съм човекът, който ще разреши проблема с глобалното затопляне или замърсените въздух и вода. Не съм заклет еколог, не мога дълго и компетентно да разисквам природните аномалии, но съм убедена , че ние, хората, имаме вина...Ако я разделим на 6,8 млрда , всеки от нас носи една микроскопична част от нея. Аз поемам своята.

Самотникът от втория етаж

Той стои подпрян на парапета и съзерцава тихата улица. Прибира се в слабо осветената стая и силуетът му примигва заедно с картината на включения телевизор. След малко пак излиза на балкона, преплита пръсти и отново се подпира на металния парапет. Безцелно поглежда наляво, после надясно, после напред и надолу. Лицето му не изразява нищо – нито оттегчение, нито заинтересованост, нито присъствие, нито скука...

Почти полунощ е. Градът е притихнал, но все още не спи. В среднощната тишина тук-там оттеква звънлив смях, скърцащ звук от затваряне на входна врата или спускаща се щора. Обичам тази част от денонощието. Тътенът от шумния ден е отминал и аз оставам насаме с мислите си. Това е моментът, в които изплуват образи и случки от изминалия ден. Това е времето, в което любимите ми същества притварят натежали за сън клепачи , а аз съзерцавам пулсиращия курсор върху бялата страница на екрана пред мен и се опитвам да подредя думите в изречения . Или да превърна хаоса от мисли в някакъв що-годе разбираем текст.

А той стои подпрян на парапета... Забелязах го преди повече от година. Имах чувството, че някой наднича над рамото ми. Обърнах се рязко и го видях. На балкона на втория етаж на сградата отсреща. Засмях се сама на себе си. Достатъчно далече е, не може да се взира в писанията ми. Сигурно е излязъл да пуши, помислих си. Но не пушеше. Нямаше вид на мечтател, нито на човек, сънуващ кошмари. Лицето му не беше тревожно, но не бе и мило. Безизразно лице.

И така – дни, седмици, месеци... Свикнах да го виждам подпрян на парапета. Там, на балкона на втория етаж на сградата отсреща. Дори през деня. Влиза, излиза. Полива цветята . Пак влиза и излиза. Намества с показалец очилата си, подпира се на парапета и гледа безучастно потока от коли и хора. Сякаш е сложил някаква непробиваема маска на лицето си, която прикрива мислите и емоциите му.

Видях го и на улицата. Отдалече ми се струваше по-възрастен , но отблизо...Може би е мой връстник. Разпалено разговаряше със своя съседка. Негодуваше за нещо. За пръв път видях някакво изражение на лицето му - раздразнение.

Понякога отсъства за кратко. Сигурно по работа. Винаги спуска плътно щорите на прозорците. За да предпази дома си от слънцето или дъжда?... Или да предпази себе си от света навън?... После отново го виждам подпрян на парапета... Нито намръщен, нито усмихнат. И винаги сам. Нито веднъж до него не застана жена, приятел, колега или просто...някой.

Забелязах и друго. Понякога излиза на балкона с найлоново пликче в ръка. И изневиделица се появяват три-четири гълъба. Самотникът бръква в плика и щедро наръсва трохи хляб. Тогава на лицето му се появява полуусмивка. Протяга ръка , гали птиците, а устните му се раздвижват. Говори им. С мило изражение.
Онзи ден пак отсъстваше. Нямаше го мъжът, подпрян на парапета на балкона на втория етаж на сградата отсреща. Но... там бяха кацанали два гълъба. Пристъпваха от крак на крак и, гукайки, се клатушкаха и въртяха нервно в кръг. Очакваха Самотника...

...Тази вечер той отново стои подпрян на балконския парапет, съзерцавайки безизразно притихналия град ... А защо ли реших , че е самотник?! Може би греша ...В крайна сметка всеки от нас има правото да избира начина си на живот. Той просто е избрал да бъде сам. Което не го прави самотен.

Разкажи ми за мястото, където живееш

Като дете живеех на една улица в един квартал на един град. С приятелите ми посещавахме една и съща детска градина, едно и също училище, завършихме една и съща гимназия. Живеехме в един малък пъстър свят, изпълнен със сигурност, спокойствие, игри и мечти. На никой и през ум не му минаваше, че ще се разпръснем. Първо ни разделиха различните университети, после различните професии и различните любови. Разпръснахме се в различни квартали, различни градове и ... различни държави. Малката улица в онзи квартал на онзи град ни събираше все по-рядко. И все някой отсъстваше поради неотложни проблеми там навън, в големия свят.

Днес ...собствените ни деца повтарят нашите игри в по-съвременен вариант, но на други улици в други квартали и други градове, дори други държави. . Всеки от нас отново живее в свой свят – за едни пъстър и динамичен, за други спокоен, за трети –сив и монотонен. Свързва ни само споменът за онази улица от детството. Улицата, която създаде истинското ни приятелство.

Днес... подсвиркванията и подвикванията под прозорците в тихите следобеди неусетно са изместени от модерните безжични телефони, мобилни устройства, чатене в Скайп, видео-разговори. Детските ни мечти бледнеят пред зрелите ни постижения... Или може би точно обратно - удобствата, които сме си осигурили, не покриват дори първа точка от дръзките ни младежки планове за живота. Редките ни, но продължителни телефонни и интернет- разговори се въртят около ежедневните проблеми, предстоящи житейски битки и неизменно завършват със спомени за нашата улица в нашия квартал на нашия град. И с „Разкажи ми за мястото, където живееш!”. След един подобен разговор ми хрумна идеята да опиша мястото, където живея сега.

В този момент детето на една позната имаше като домашно упражнение да напише съчинение на тема „Опиши своята стая”. Подразни ме заглавието. И съдържанието също. Детето с гордост описваше шарените мебели, наличието на компютър, скъпи играчки и видео игри... Замислих се къде е възпитателният момент в това упражнение. Стана ми страшно когато се запитах „А какви ли са мечтите на това дете?”. Ще има ли то спомени за някоя улица в някой квартал на някой град?! А какво ли чувстват тези, които все още живеят на уличката от своето детство?... Тогава у мен се появи желанието вместо мястото, където живея, да опиша мястото, където отраснах.

Така съвсем обърках идеите и желанията си. И двата текста стоят недовършени.

Ако опиша мястото, където живея сега, то неизбежно това описание ще прилича на туристически справочник, защото ще се оповавам на очите си – красотата, която виждам и нещата, които ме впечатляват или отблъсват. Ако пък опиша мястото, където отраснах , „съчинението” ми ще е нереално, защото съм се отдалечила на 20-тина години разстояние оттам и същевременно ще е много истинско, защото за мен това място не е просто една географска точка от картата на света. Ще описвам със сърцето си, ще описвам красотата, която другите не виждат, но аз чувствам.

Ако всеки от нас разкаже за мястото, където живее в момента, ще обогатим познанията си по география, история, ще научим любопитни неща , но ако разкажем за местата, в които сме отраснали, ще отворим сърцата си. А всички имаме нужда от това.

Направете го, дори сами за себе. Отворете сърцата си, дори изписаният лист да остане скрит някъде между изръфаните корици на тетрадката със спомени или във файла „Лични” на персоналния ви компютър.

Моята лятна почивка или къде се крие щастието?

Някога имах първа братовчедка, която по стечение на обстоятелствата се премести в един черноморски курортен град . До ден днешен си спомням горещата августовска нощ, в която целия под на тесния й двустаен апартамент беше покрит от разпънати спални чували, а тя се чувстваше безкрайно щастлива. По случайност се бяхме събрали 15 представители от голямата ни фамилия и за кратко време домът й заприлича на бойно поле, а тя беше ... щастлива. Всеки тръгнал на почивка по различни места, но междувременно използваше момента да се отбие да я види, защото разстоянието, което ни разделяше през останалата част от годината ни се струваше огромно - тогава, в онези години...

Всъщност все още я имам тази братовчедка и тя все още живее на брега на Черно море. Само че сега и аз живея на един морски бряг, но много по-далеч – на Средиземно море. С роднините ми ме дели разстояние 6 пъти по-голямо от това между София и Бургас. И сега я разбирам - чувствам се на седмото небе, когато домът ми е изпълнен с надуваеми легла.

През последните 15-тина дни часовете загубиха значение за мен. Не, не съм в отпуск. Имахме гости. От България. Ежедневните ми задължения течаха напрегнато, нямах време за нищо, дори забравих да проверявам електронната си поща.. Но когато прекрачвах прага на дома си, навлизах в моята малка българска територия - смях, веселие, дребни препирни... Спомени, нови разкази, сравнения, впечатления... Наминаха и едни приятели – българи, живеещи в Мадрид. И още едни приятели – те живееят по-наблизко... Разходки по плажа,безсънни нощи...Мивка, пълна с неизмите съдове, полуизпразнен хладилник /и банкова сметка със салдо, клонящо към нула/, разхвърляни плажни хавлии и пясък из цялата къща... А аз се чувствах щастлива, безкрайно щастлива.

Е, гостите си тръгнаха. Днес седя, обградена от тишина. Всеки предмет от мебелировката е заел предишното си място. Прахосмукачката е изсмукала и последната пясъчна прашинка от пода. Домът ми е приел предишния си вид. Но не ми харесва. Домът ми е тъжен. Дали блестящият под и скъпия диван са нещата, които ни правят щастливи? Не, категорично не. Приятелството, връзката с най-близките ни – това са нещата, които нямат цена.

След седмица отново ще имам гости. От България. И отново ще бъда щастлива!

Къде остана детството...

За всички възрастни, които са запазили детското в себе си...

Песен от филма "Войната на таралежите"- изп. Асен Кисимов

Ще сe видим пак, бабо!

Фотьойл. Възрастна жена. В скута й – вестник, книга, очила и дистанционното на телевизора. Ярко-червена блуза, която контрастира със снежно-бялата коса, оформена в къса подстрижка. Гледаше новините.

Това е образът, който остана запечатан в съзнанието ми при моето второ завръщане в България преди две години. Образът на моята баба. Книгата беше любовен роман от някаква нашумяла поредица, а вестникът беше ... вчерашен. Наближаваше 84-ят й рожден ден.

Когато ме видя, очите й засияха и на лицето й се появи познатата усмивка. „О, Албено, синенце!” . Обръщение, пропито с нежност, което използваше както в разговорите си с мен, така и с моите приятели, независимо дали са мъже или жени. „Синенца” нарича и моите дъщери, и съпруга ми. Избута вещите от скута си и понечи да се надигне, но артритът, с който се бореше от години, явно вече беше взел надмощие. Стисна зъби и направи втори опит – този път с по-голям успех. „Същата си е – помислих си – не се предава. Това си е тя – моята борбена баба.”, а на глас казах:
- Не ставай, аз ще поседна до теб!
- Не гледай датата на вестника – проследи погледа ми тя – От новините ще разбера какво се случило днес... То и светът стана един неелит!

„Неелито” - друга думичка, която бях забравила – използваше я като определение за нещо некачествено, лошо, некадърно.

- Сега разказвай, как сте там, добре ли сте? - и започна да ме засипва с десетките познати въпроси, които се повтаряха при всеки наш телефонен разговор през последните години. „ Децата в кой клас станаха ...вие какво работите...То там при вас сняг не пада , нали?”...
Чудех се как е възможно старческата деменция да оставя в съзнанието ѝ дълбоки бели бразди за дребните подробности, а от друга страна – толкова ясно, категорично, дори философски да асимилира сериозните проблеми.

- Ех, синенце, навсякъде можете да сте добре, стига да имате работа и дом. И да сте заедно...Аз гледам тук , на атласа... Имам си един . ..”Атлас мира” ... като чуя по телевизията името на някой град по света и не знам къде се намира, та потърся на картата...
- То, бабо, и географията се промени - пошегувах се аз, докато тя трескаво запрелиства страниците стария атлас за да открие картата на Испания . И млъкнах...защото градът , в които живеех сега , беше ограден с молив. Баба Олга не допускаше да се подгъват страниците на книгите, а да се драска върху тях беше още по-недопустимо. Нарушила е един от принципите си, за да открива бързо „нашето” място.


Поговорихме си доста, надълго и на широко, а аз междувременно извадих старите черно-бели спомени. Моят бебешки албум, албумът от ученическите ми години... Стари бележки, картички, пожелания...Как да отнеса всичко тези мили спомени на хиляди километри?! Баба Олга намести очилата си, взе единият от албумите и сякаш се пренесе в друг свят. Майка ми беше споделила, че напоследък често я заварвала да разглежда снимки – стотици снимки, стари и нови. Разглеждала ги вглъбено, с часове.

Дните на престоя ми бяха преброени и отлитаха бързо. Неусетно настъпи момента, в който куфарите стояха наредени до вратата, а таксито чакаше пред входа. Последни трескави напътствия от майка ми, от леля ми, добри пожелания от съседката... Потеглях отново на дълъг път... Баба Олга стоеше на вратата, подпряна на бастунчето. Бяхме пропуснали момента на трудното ѝ придвижване от хола до коридора. Някогашната стройна фигура сега беше прегърбена и свита от артритната болка, но стоеше с гордо вдигната глава. Както винаги.
- Лек път, синенце! Хубаво е , че сте добре...Ама сте далече...Е, това...животът понякога разделя...
- Довиждане, бабо, ще се видим пак!
- Ха-ха – пресилено се засмя баба – Няма за кога , Албено, няма за кога...
Очите ѝ бяха насълзени.

Тези насълзени очи не ми излизаха от главата през целия път – и в таксито, и по време на двучасовия полет. Осъзнах, че до сега не бях виждала баба Олга да плаче. За мен тя беше символ на смела и борбена жена. Спомнях си трудни моменти и житейски изпитания, в които тя беше човекът, който поемаше „командването” и разрешаваше проблемите с твърда ръка. Спомних си строгият ѝ поглед и вечерният час, който ми определяше. Спомних си досадните нареждания „Измий си ръцете! Подреди си дрехите! Първо си научи уроците, после игрите!”. Спомних си притеснението ѝ от прибързаното ми омъжване и радостта от появата на правнучките ѝ и това, че беше най-отзивчивата детегледачка „на повикване”, докато следвах. Спомних си как моите приятелки често търсеха баба Олга вместо мен, за да споделят проблемите, да потърсят съвет или просто да си поговорят... Спомних си стотици прекрасни моменти, прекарани с моята баба.


Днес...баба Олга е на 85 години / даже и половина/. Много се зарадвах , когато при поредното ми обаждане до България в телефонната слушалка прозвуча познатият глас на възрастна жена : „Да, кой? О, синенце, аз съм баба Олга. Майка ти отиде до...” Търпеливо изслушах подробностите. Последва кратко резюме на новия роман, който чете в момента. След това отговорих чинно на познатите въпроси : „ Децата в кой клас станаха? ...Вие какво работите?...То там при вас сняг не пада , нали?”... Накрая дочух тежка въздишка и следните думи: „Трудно е, синенце, докато са малки децата е трудно. После излитат...всяко по своя път... Тогава става още по-трудно.”

Да, мила бабо, знам че е така. Разбрах го в момента, в който видях насълзените ти очи. Ще се видим пак, бабо, сигурна съм, ти не се предаваш лесно, а и толкова много неща все още не си успяла да ми кажеш. Ще се видим пак !

Ще се завърнеш ли …

„Мислите ли да се върнете в България?” – това е въпросът, който ми задаваха години наред. Задаваха ми го новите работодатели, случайни познати и непознати, а аз тъжно се усмихвах и носталгично отговарях: „ Да, вероятно...Да! Винаги има път назад, към дома.”
Сега мразя този въпрос. Мразя го, защото не знам отговора. Но знам едно – да не се заричам, да не изговарям думичките „никога” и „завинаги”, защото...

...Защото преди години смело потропвах с крак и уверено заявявах „Аз никога няма да емигрирам!”. Но емигрирах. Багажът ми се събираше в една пътна чанта, защото „заминавах за малко”, защото „нямаше да остана там завинаги”. Дълго време предпочитах да ме наричат „временно пребиваваща” вместо „емигрантка”. Но колкото и да се оправдавам с косвените причини за моето заминаване, фактът е един – аз съм емигрантка. Вече дълги 7 години.

Казват, човек бързо свиквал на хубавото. Да, ама зависи какво се разбира под „хубаво”. Е, от опит ви казвам, че човек свиква с всичко, стига да има цели и мечти. В началото седях в спретнатото малко апартаменче „под наем” , а непрекъснато си мислех за панелния уют на българският ми дом. Моят дом. Отивах на работа /Боже, че те ресторантите имали и кухня!/ и си мислех за колегите ми от офиса в България, за любимата ми работа. Междувременно свикнах хазяйката да идва от време навреме, но не за наема, а за да ме попита имам ли нужда от нещо. Или да си вземе почивен ден, за да ме придружи до учебния отдел за записване на децата в училище. Свикнах шефката сутрин да ме чака с нетърпение, но не за да ми се скара, а за да сподели с мен и радостите, и проблемите си. Свикнах да присъствам на сватбата на дъщеря й, сина й, на раждането на внуците й, на кръщенето... Свикнах да присъствам - аз и моето семейство, като част неразделна от тяхната голяма фамилия.

Работата е променливо понятие, жилището също. Смених и двете с по-хубави, но запазих топлотата на отношенията си с тези хора. Създадох нови приятелства, но не забравих старите истински приятели. Имам нови любезни съседи, но не забравих шумните комшии от панелния ми блок. Всеки ден срещам възрастната жена, която е „живата история” на квартала /Google пасти да яде/ и нейният непринуден кръстосан разпит ми напомня за нашенските махленски клюкарки. Срещам непознати хора, чийто лица и жестове ми напомнят мои приятели и познати .

Струва ми се , че всеки ден живея в един раздвоен свят, живея между реалния момент и старите спомени. Така е години наред. С всеки изминал ден обаче отговорът на „Ще се завърнеш ли...?” става по-болезнен за мен.

Да, искам да се върна, но свикнах... на ежедневни усмивки и поздрави за „Добър ден”, свикнах на сигурност, на чисти и осветени улици, на любезни пътни полицаи. Свикнах да паркирам колата си само на разрешени места, свикнах да спирам на пешеходни пътеки и да ми дават път, когато аз съм пешеходец. Свикнах да плащам държавните такси и данъци и задължителните застраховки, колкото и високи да са те, свикнах да спазвам правилата и нормите, свикнах да не ме рекетират или да ми искат подкуп. Свикнах да не ме препращат от отдел на отдел, а да ми помагат и разясняват. Свикнах в магазина да съм клиент,който винаги има право. Свикнах на плажа да забивам чадъра си където поискам, да е чист и подравнен, да използвам плажните съоръжения, без някой да върви след мен с кочан за такси. Свикнах да изхвърлям боклука разделно, но свикнах и контейнерите да не преливат.Свикнах да уважават труда ми / дори да е най-черния / . Свикнах да уважават знанията ми. Свикнах да съм „българката”. Свикнах да се чувствам човек. Свикнах...

Лошо, май свикнах на много неща. А навиците трудно се променят.

Искам да се върна в България, но как отново да свикна ... че още от летището вече никой не отговоря на моя поздрав, как да свикна с бясното шофиране без правила, с псувните, със злобата и завистта, с изкривените представи за идеали, морал, задължения и отговорности...Човек свиква с всичко, но този път разумът ми надделява над сърцето. Съдете ме колкото искате, но аз не искам отново да свиквам с всичко това!

Вчера отново ме попитаха „ Ще се завърнеш ли в България?”... Мъчно ми е, много ми е мъчно... Завръщам се всеки ден - в мислите и чувствата си, но физически ще завърна вероятно ...някога.