23 ноември 2011

На БДЖ, с любов !

„Град без гара не е град!”- казваше прабаба ми, когато се оплаквахме от денонощния трясък на маневриращи вагони. А нейният град започваше от гарата. Показваше ни избелели снимки на кална улица успоредна на железопътната линия. И първите къщи, и първите дюкяни. Разказвяше ни как прането се покривало със сажди, когато минавал парен локомотив.  Въпреки че никой от рода ни не е бил пряко свързан с железниците, косвено препитанието на фамилията /”семейният бизнес”/ е зависело от развитието на Железницата. „Железничар” за нея беше уважително обръщение.
Сега тази стара  улица не е кална. Сега е главна. И все още започва от гарата. А гарата е железопътен възел. И площадът е зад гарата. Изобщо „гарата”е синоним на „центъра на града”. В този град премина моето детство. В центъра,  „на гарата”. Ученическите ми ваканции са преброими, но непреброими са пътуванията ми към и от този град. През Дефилето. Красивото Искърското дефиле!

Години по-късно, по ирония на съдбата /или не/, животът ме свърза с железничар. Машинист. Дните летяха ту бързо, ту експресно , винаги по разписание и понякога - със 120 км/ч. Запознах се с много хора, за които железничарството беше не просто професия, а отговорност, съдба и... любов. Издържливи, калени мъже, уверени в себе си, способни да преодолеят всяка една трудност. И непрекъснато говорещи за електрически вериги, тотмани, пантографи, затворени и отворени семафори, повески, профили на пътя, за рисковите моменти и отстранените в нормата на 5 минути повреди.  Тогава все още „железничар”звучеше уважително. Някои от тях имаха късмета да се пенсионират,  други не доживяха – загинаха при катастрофа. Трети – напуснаха, а четвърти – все още са железничари.
Днес някои от тези мъже, които някога са ви возили в експресите до морето, ви возят от „Младост” до „Обеля” и обратно. Да работиш в „метрото” е престижно. И платено. Само с любов към професията не се живее. И за чест не се работи.  Днес да си „железничар” е по-скоро унизително.

15 години по-късно Дефилето си е на същото място. И Балкана, и Искъра, и скалите...  Само релсите са стари и уморени, а влаковете преминават със старческа скорост покрай запустели спирки и кантони.

„Град без гара не е град... ” А какво ли е държава без железници?




















22 ноември 2011

Двупосочна носталгия

Купихме си билети. В края на лятото. Два месеца предварително. Този път щях да приготвям багажа си спокойно, щях да избирам подаръци по списък ... Този път всичко беше планирано!
В началото на есента куфарите чакаха насред хола. Все още празни. Спъвах се в тях , но не ги забелязвах. Мислех си за съдбата,  за житейските изпитания, за безсмислената суета, за крехкостта на живота и инфарктните  изненади. И три пъти на ден изкачвах тежките стъпала до интензивното отделение.
В крайна сметка потеглихме, напъхвайки набързо четката за зъби и два-три пуловера  часове преди полета. И една торба лекарства за ръчен багаж. Нищичко за деклариране. Освен мълчаливата радост, че все пак ще пътуваме. Все още заедно.
В полунощ на софийското летище ни посрещна злобата на сънени служители и агресията на таксиметровите шофьори. Хора, защо не можем да бъдем добри един към друг!? Животът се обръща за миг. И си отива още по –бързо.
В следващите дни не бързахме за никъде. Разхождахме се по уж познати, а всъщност променени места.  Учудващо за нас, дежурният въпрос  „Как намирате България?” бе предхождан от „Взехте ли испанско гражданство?”. Учудващо за питащите, отговорът ни беше: „Не. Не ни трябва.”


Първоначално зяпахме любопитно и ... се спъвахме в дупки и стърчащи тротоарни плочки.


След това започнахме да си гледаме в краката. Така обърнахме внимание, че е „помислено” за хората, придвиждащи се в инвалидни колички. Там някъде вътре. Трябва само да  преодолеят трите стъпала към портала.

Промушвахме се между паркирани по тротоарите коли. Дори  и пред Министерски съвет. /Първите трябва да дават пример!/
Не пътувахме по новите магистрали. Не ни се наложи. За еднодневното ни пътуване в провинцията влакът беше по- романтичното  решение.
Споменавайки магистрали,  се сещам за избори. Хаос! Гласувахме. Имаше ни дори в списъка за местните  избори. А не би трябвало. След седмица, на балотажа, бяхме в забранителният списък. А имаме право на глас в президентския вот. Разговорът с /не/компетентния господин от ОИК, който трябваше да разреши казуса, завърши със затръшване  на телефонната слушалка. От неговата страна.
А хубавите неща ? Това бяха приятелите, близките, планината, ноемврийското слънце... Носталгията се промъкваше  в дългите среднощни разговори със старите приятели, в просълзените очи на съседа и в стряскащият въпрос  на порасналите вече приятели на нашите деца: „Извинете, познаваме ли се?”. Дори фиданките пред блока вече са дървета...

Носталгията  насочваше фотоапарата ни към златните есенни листа,  дебелото врабче, припичащото се на слънце куче,  непотребните телефонни кабини, опустелите места, буренясалите дворове на нашите баби, амбалажната хартия от някогашна книжарница...







В същото време установихме, че носталгията ни е двупосочна –когато сме ТАМ, тъгуваме   за старият ни дом, за родителите ни, за старите приятели, а когато сме ТУК – за морето, за далечния дом и децата ни.
Там и тук. Колко ли дълго ще ни разкъсват тези две посоки?!