Честит 8 Март!

На връх женския празник искам да ви разкажа за една жена, която познавам от няколко месеца. Весела, усмихната, самоиронична, изпълнена с енергия и свободна по дух, Спортно-елегантно облечена, без грим и без следи от естетично-изкуствено подмладяване. Не обича да казва годините си, но не ги и прикрива - може да ми бъде майка.

По произход е холандка, но се омъжва за немец и по-голямата част от живота си прекарва в Германия.  Животът й не е по-различен от този на средностатическата жена. Започва работа млада, отглежда сама децата си след развода. Има и тежки моменти, но не съжалява за „нито една минута от живота си”.

След  дълъг трудов стаж като пощальонка, се пенсионира на 65 години. Тогава решава, че достатъчно дълго се е грижила за другите и е време да се отдаде на себе си.  Пътува до Индия. Работи като „баба-бавачка” в Париж.  Установява се в Испания заради климата и една друга нейна мечта – да живее близо до морето. Живее сама, но не е самотна. Поддържа връзка с децата и внучката си. Всяко лято се завръща за два-три месеца в малкия си апартамент в Мюнхен. „Най-красивият град през лятото”, според нея.

„Искам последните години от живота си да прекарам в спокойствие и радост!”, повтаря често. И го постига. Радва се на живота искрено. Учи испански вече трета година, явявайки се на съответните изпити. Тренира в кварталния фитнес, изкачва околните планини с група испански пенсионери.  Информирана е за всяко културно събитие в града. Чете книги, посещава театрални постановки и ходи на кино. Следи световните новини. Знае за стачките в България, и за националният ни празник 3 Март.

Наслаждава се на живота на пълни обороти. Казва също, че сега се чувства като Кралица на живота си, защото заема главната роля в него. Осъзнава, че е имала късмет за  епохата, в която е живяла, въпреки спомените й за следвоенните години. Страда за положението, в което се намира моето поколение. И поколението след мен. Смята, че всеки трябва да живее и работи достойно. И всеки заслужава да се наслади на последните години от живота. Шеговито подхвърля, че й е по-лесно от нас, защото не се и замисля какво ще бъде през 2050, нито дори през 2030. Не разполагала с толкова време.

Срещите ми с тази жена винаги ме изпълват с оптимизъм, с добро настроение и много усмивки.  И понеже съм във възрастта, в която отдавна би трябвало да съм отговорила на въпроса: „Каква искаш да станеш като пораснеш?” , на дневен ред е:  „Каква искаш да бъдеш, като остарееш?”.  Искам да съм като Вилхелмина.  Моля ви, пропуснете въпросите „Дали ще доживеем, дали ще имаме пенсии?”. Имам право на пет минутно мечтаене!

5,4,3,2,1...  Приземих се. Всъщност искам и майка ми да живее като нея. И леля ми. И съседката. И всички настоящи пенсионери. И всички бъдещи. Много ли искам?

Честит празник!

За теб, мамо!

Поради технически причини се включвам с поздравленията почти в края на деня. Не съм забравила празника, но цял ден бях ангажирана с едни все женски неща. Като, например, реформи в ел.инсталацията на дома ни. До обяд се опитвах да асимилирам невидимите понятия фаза, нула, заземяване, напрежение, ампери и видимите реглети, клеми, кабели с различно сечение и цветове. Кимах толкова убедително разбиращо, че ел.техникът изобщо не си даде сметка, че в този момент не си спомням дори закона на Ом.

За сметка на това пък умело създадох сложна мрежа от разклонители и удължители, за да свържа няколкото стратегически пунктове от дома ни, останали временно без захранване, тъй като по-младата част от нашето семейство бе силно разстроена от дискомфорта, предизвикан от липсата на компютър и телевизия. Междувременно се погрижих за обедното изхранване, след което се заех с подготвянето на документацията, която трябва да представя пред електрокомпанията. Оказа се, че и хляб трябва да се купи. А пък и вечеря няма кой да приготви. На смрачаване настроението ми беше всичко друго, но не и осмомартенско. Наречената бутилка с вино така и остана неотворена. На всичкото отгоре дъщерите и съпругът ми мълчаха и се споглеждаха заговорнически, което обикновено означава, че някой от тях е "сгазил лука". Слава богу, този път сбърках. Просто са ми подготвили „цветна” изненада.


Докато се опитвах да опазя цветето от нервното настъпление на котака Черньо, обърнах внимание на надписа върху картичката – „За теб, мамо!”. Зарадвах се и ... се натъжих. Днес аз, майката, забравих да се обадя на своята майка.

Залутана в елементарни грижи забравих за теб, мамо! Но мисля за теб, мамо. Не само днес.
Честит празник, мамо!
.

„Мъжкарски” разговор

/със съкращения/

- Ха, наздраве!
- Да сме живи и здрави!
- Ей, братче, кога сме най-зле, така да сме!
- Ха, наздраве, мъжки!
/Повтаря се няколко пъти/

След около час:
- Ти мен ни мъ учи как съ вари ракия!
- Абе кво ти разбира главата, ти пил ли си истинска водка бе, момче?!
- Ей, братче, казвам ти, ти ми неверваш! Изпил съм толкова концентрат, братче, една товарна композиция с цистерни, казвам ти...! Вервай ми!
- Абе ти мен ни мъ учи, то ако знайш аз що нища съм видял.
- А ти па ако знаеш аз с кой съм пил, шапката шти падне... С технолога на един „винпром”. Пихме, пихме, пихме... Ти си немаш напредстава, момче, кви тънкости има у тая технология!

След литър концентрат и няколко бири:
- Ей, па ако знайш ... снощи у дискотекъта...една убавица, каам ти...
- Маани са, млъкни!...Е па що си сам сега?!
- Еййй, ти пък, че аз съм свободен човек! Всички жини са мои! Ти знайш ли, при мен няма шест-пет. Жинътa да си знай мястото - печката, пиралнъта, мивкъта...Тъй си е, тъй... Таз кат ни ще, да си ходи ... Следващата, моля! Аз съм пич!
- Айде, бе, мъжки... Къде ги тия жени?
- А-а-а, не тъй, не тъй... Пет пъти пробвах, ни случих... Ама ни съ давам. Аз съм мъж, истински мъж! Чуй сига! Звъня аз на синчето, питам го: „Тати, ко праиш бе, татиното?”, а то: „Ами, тати, помагам на мама, оправям си леглото!”. Лелиии, причерня ми. Че туй женска работа , бе. Че кат срязах таз мойта, бившата : „Не тъй, ма, ко праиш ма, ти акъл имаш ли?! Ша объркаш детето!”.
- Малиии, и тя кво ти каза?
- Е че ко да риче...Аз и разпраям за възпитание, тя ми вряка за неизплатени издръжки. Ей, на туй жените, м**** му, само пари им дай! С идно дите не моат са опраят, ама пари искат!
- И аз това викам, м**** му, пуста демокрация, м**** му! Кво толкова искаме от тех – една салата и една ракия. А па и глас надигат, нехранимайковци сме били!
- А, знайш ли, ща си купувам БМВ. Купе. Резачка, вярвай ми! Ей, мацките, вярвай ми, мои са... Всички са мои! Аз съм мъжкар, бе, тъй да знайш!
- Абе, се си мисля, че по-добре умна жена да си намериш, да не срамуваш от хората...
- Стига, бе, човек, ти чуйш ли съ ко прикайш.Ти луд ли си?! Дошла една учена, шефка ми съ пише... Другите й козируват, учила била много... Аре, бе, тя шъ ми кай ко да прайя! ...Мен жена не мой ме командва, къде толкоз акъл у жините!
- Е, не така де, има умни жени. И те работят като нас, па и къщата въртят. Требва и малко уважение, пич!
- Лелии, братче, ти си бил много задръстьен, бе братче! Жинъта трябвъ да си знай мястото... Ти знайш ли ко е идеалната жинъ – къщата да блести, вичерята – сирвирана, а тя да мълчи... Празни приказки – на пазаря! Ей туй е, мъжки, тъй се действа.........

Този разговор не е измислен. Води се от МЛАДИ български мъже. Тъжно и жалко!

8 Март

Ако се разровите в старите албуми, сигурна съм че ще откриете поне една снимка от детската градина , на която до усмихнатото ви детско лице се мъдри надпис :„Честит празник, мамо!”. И ще си спомните с какъв трепет очаквахме 8 Март.

Какво е 8 Март? Международен ден на жената, Международен ден на работничката, Ден на майката? Ден на борбата за равноправие на жените? Социалистически празник, измислен празник, отживелица? Един колега дори каза, че е нацистки празник. Помислихме, че се шегува, но той , разбрал-недоразбрал произхода на този празник, говореше сериозно.

А всъщност има ли значение?! Важното е, че е празник и фокусът на прожекторите е насочен към Жената, което оправдава разнообразнитему интепретации .

Нашите мъже, колкото и да се противопоставят, свикнаха с женското присъствието на работното място, в политиката, в социалния живот. Средностатистическият образ на жената отдавна не е този на безшумен мултифункционален домашен уред с овална форма, шарен пеноар и мазна престилка. Нашите мъже свикнаха да подаряват цветя през цялата година. Дори без повод. И всички тези промени се дължат на упортостта, уникалността, дори ината и капризите на женския ни характер.

Много от нас вече не се нуждаят от този празник, защото получават /задоволително/ внимание, уважение и признание през цялата година. Но на много места по света все още има жени в неравноправно положение, екплоатирани, малтретирани физически и психически, без елементарни човешки права. И те дори не осъзнават положението си. Защо пък този ден да не е посветен на тях?! Историята се променя, обществото се променя, празниците също.

8 Март, обичан- отричан, разбран -неразрбран, си остава Денят на Жената - олицетворение на нейната чувствителност, борбеност, непокорност, сила и ... разбира се, нейната нежност и красота.

Честит празник!

Седемте бройки на Св.Валентин

Миналата година на 14 февруари очаквахме гости. Решихме, че ще празнуваме . Дали Трифон Зарезан, дали Св.Валентин , дали просто, че е събота... Ако има повод, причина не ни е нужна.

Идеята дойде спонтанно и се наложиха приготовления в последния момент. На мен ми се падна честта да се оправям в кухнята, а мъжът ми се втурна да напазарува преди да затворят супермаркета.

Гостите започнаха да пристигат един по един, а моят съпруг никакъв го нямаше.Къде ли се дяна? Знаех си, че не мога да му поверя такава отговорна задача! Знаех си! Ще си останем и без хляб, и без вино.

Докато се тюхках, гостите се забавляваха, плетейки венци от лозови пръчки.Най-възрастната ни гостенка ги беше изнамерила от някъде, от някакво испанско лозе. Ценна находка, при условие,че сме обградени само от портокалови дръвчета.

В един прекрасен момент,отваряйки врата с лакът, най-сетне на прага се появи и стопанинът на къщата, т.е. моят изгубен съпруг. Носеше хляб. Носеше и вино. Носеше и ... няколко орхидеи.

Тичайки към магазина, забелязал, че всички мъже, с които се разминавал по пътя, носели цветя. Изпълнил всичко от бележката за пазаруване/учудващо, не пропуснал нищо/ и поел обратно към къщи. И по пътя – пак същата картинка – мъже, букети, мъже, букети... Примамили го мигащите светлинки на единственият все още работещ магазин - цветарският. По време на трите стъпки от вратата до тезгяха набързо преброил наум – 1 жена+2 дъщери+4 гостенки...и решително казал на продавачката: „Седем броя, моля!”.

Докато раздаваше орхидеи и целувки на всички присътващи жени, голямата ми дъщеря тихичко подхвърли: „Тати, ама днес е ден на влюбените”. „Така ли ?! – замисли се за момент съпругът ми – А аз се чудех защо цветарката ме гледа така странно..Седем броя!...” И набързо добави: „Е, нищо де, това ви е авансово...за 8 Март!”

Прихнахме да се смеем. Заради самоиронията, с която разказваше, другите приеха преживяванията му на шега. А аз си знаех – той е напълно искрен. Това е неговият стил, неговият чар – той не се подчинява на норми и етикети, на „задължителни” празници, съпроводени със съответните лъскави подаръци. Непредсказуем е дори в изненадите. По-често приятни, слава богу!

За женското мрънкане…или мъркане

Винаги закъснява. Влиза с плавна походка по средата на часа, прекъсвайки урока.Придвижва се бавно, със свенливо-съблазнителна усмивка, придържайки пластмасова чашка с димящо кафе от автомата, въпреки изричната забрана според правилника за вътрешния ред да се внасят храни и напитки в аулите. Принудени сме да изслушаме флегматичното й десетминутното излияние колко е изморена, каква жега е навън и след това, в чест на нейното закъснение, преподавателят повтаря всичко казано до тук. Копира упражненията от колегата си по маса и преди той да се осъзнае , тя компетентно разяснява как е стигнала до резултата.Колегата мълчи. Всички мълчим. Цели три месеца.

След изпита шумно коментираме последната задача, с която никой не се е справил сам и с общи усилия намираме решението. На другият ден тя получава похвала от преподавателя. Прочел е нейният и-мейл снощи. С решението на сложната задача. Всички продължаваме да мълчим.

Във вторият модул нещата се усложняват, изискват се освен логика и познания, и някои технически умения. Едно от основните условия за завършването на курса е ежедневното присъствие,което се отчита с подпис в края на учебния ден. Допустими са само два дена неоправдано отсъствие на месец. Курсът е за преквалификация, с предварително препитване и на държавни разноски. Списъкът от чакащи”резерви” е достатъчно дълъг, така че всеки е свободен да напусне, когато иска или когато загуби интерес.

Тя явно е загубила интерес, но не и амбицията да вземе сертификат. Мрънкането й , освен климатичните условия ,вече обхваща и семейните задължения, децата, фитнеса или иначе казано – трудното съчетаване на майчинството, грижите за външния вид и повишаване на професионалната квалификация. Което би трябвало да се приеме като безусловно извинение за нейното отсъствие или по-точно – за идването й в последният момент, десет минути преди разписването в присъствения лист за деня. Всички мълчим. Мълчи и колегата-самотен баща, който с неимоверни усилия балансира между повишаването на квалификацията си и готвенето, прането, домашните упражнения, футболните тренировки на големия си син и инсулиновите инжекции на малкия.

Мълчим още три месеца. След което изслушваме сърцераздирателната й версия за ниската оценка от изпита – естествено,стресът, безсънието, главоболието и ... изненадващото разбъркване на въпросите в изпитните листа /предпазна мярка срещу преписване/.

Третият модул, последният, е най-сложен и най-интензивен. Един ден отсъствие коства два дена препускане, за да се навакса материала. А нейните отсъствия зачестяват очевадно. В малкото часове, в които присъства,не успява да се справи нито с теорията, нито с практическите упражнения. Но вината не е нейна, а на климатика – прекалено студено е, тя измръзва,ще настине. Мрън,студено е! Мрън, шлюзовете са насочени към нея! Мрън, въздушната струя роши косите й! Мрън, мястото й е близо до врата и става течение! Мрън, изморена е, мрън, гладна е, мрън, звъни телефонът й...Мрън, мрън, мрън! Последният ни половин час преминава в изслушване на нейно мрънкане. След като разписваме присъствения лист, самодоволна усмивка се размазва на лицето. А причината е, че тя най-безочливо се е подписала и в графата от предния ден,защото преподавателят „случайно” е забравил да отбележи нейното отсъствие.

Сигурно се питате защо всички останали мълчим -едва ли някой харесва мрънкането, било то женско или мъжко. Ами защото „всички останали” сме 2 жени и 12 мъже. И това, което ние, жените, отбелязваме като „мрънкане”, мъжете приемат за „мъркане”. Те, милите, нямат вина.Не,че не се дразнят, но явно са по-благородни, по-търпеливи и по-мекушави от нас.

Към мен и към другата колежка се отнасят с уважение и респект – и в професионален, и в личен план. Само че... правят и очевидната разлика между мъркащото коте и две съскащи студенокръвни пепелянки. Или по-точно четири – в това число влизат администраторката, която се осмели да направи забележка за внесеното в залата кафе и преподавателката „по заместване”, на която мъркащото коте Мрън вдигна скандал, защото си позволи да разгледа по-обстойно извинителните й бележки/явно фалшиви/.

Но тишината вече е нарушена. Защото правилата трябва да важат за всички и да се спазват от всички. Всичко си има граници. Хоровото женско съскане започва да заглушава мъркащото мрънкане.Забелязва се леко бунтарство и наченки на галантно, но все пак осезаемо недоволство и сред мъжете. Определено започват да подкрепят пепелянките. Не знам какъв ще е краят.
Предстоят и изпити, които не могат да се вземат с мрънкане,но с мъркане...знам ли...може би. Мъъърррр! Не е честно! Ссссс-тт!

Автомонтьорски неволи

Автомонтьорството, казват, е прецизна работа. Изисква и знания и умения, дори талант. Днес механици под път и над път, така че много е трудно с голяма прецизност да изберем личния си автомонтьор. А е важно.Той е нещо като личен лекар за нашата кола - от него до голяма степен зависи здравето и дълголетието й.

Моят личен механик е много добър професионалист. Разбира си от работата. Цяло удоволствие е да го гледаш как работи – точно, с вещина. Всички го уважават. Даже му викат „Майсторе...”

Преди години той ми избра колата. Точен избор. Втора ръка, ама добра -икономична, маневрена. „Сипваш нафта в резервоара и вода в чистачките и нямаш други проблеми” –каза ми той. Беше прав. Редовните профилактичните прегледи – смяна на филтри, масло, ремъци, я предпазваха от всякакви леки заболявания или тежки диагнози.

С годините обаче поостаряхме – и аз, и колата. Започнаха тук -там да се обаждат болежки.Оказа се на всичко отгоре, че и характерът й е „чепат” като моя. Веднъж пали, веднъж – не иска, веднъж тича пъргаво, друг път – едва се тътри. Та ми се наложи по-често да се обръщам към личния си механик.

Първият път не беше нищо страшно – просто спукана гума. Да, ама аз петдесет кила и резервната гума – и тя толкова/стори ми се/. Не мога да я извадя от багажника. Веднага се сетих за моя механик – той е много състрадателен. С очите си съм виждала как светкавично се отзовава на спешно обаждане, изминавайки десетки километри...само защото някой шофьор не се сеща, че му е свършил бензина... Та звъннах му аз, чуруликайки зов за помощ. А той: „Който кара, трябва и гумите да може да си сменя. Ако не можеш сама, викай неволята”. И безцеремонно ми затвори. Ядът ми даде сили – измъкнах пустата гума от багажника, в резултат на което белият ми панталон стана на черни райета. Сложих крика, развих болтовете с кръстачката, помагайки си с крак и ...споменавайки злобно името на монтьора. Многократно. Справих се сама.

С времето като напук колата започна да ми прави номера. То не беше бендикс за смяна, то не беше спукан маркуч на радиатора... А личният ми автомонтьор ставаше все по-неучтив. Като ме чуеше, изпадаше в нерна криза. Дори когато спирачките ми отказаха и се наложи да го разсъня рано сутринта, троснато ми каза: „ На две преки оттук си, да му се не види. Карай с повишено внимание, пък ще видим...”. Какво му става на този човек, бреййй! На други е помагал посред нощите, а на мен... Определено ми има зъб! Както и да е, придвижих се внимателно - само на втора скорост и с ръка на лоста на ръчната спирачка... И повтаряйки бясно неговото име...

Последният случай преля чашата. Проблемът беше сериозен според мен. Дълго време ме притесняваше един неприятен шум в ходовата част, едно тропане. „Шарнир ще да е”- казах му. На няколко пъти. А той : „Много ти разбира главата!”. С другите любезен, усмихнат, услужлив, а пък мен като ме види – сбърчва вежди и мърмори сърдито. Днес нямал време да се занимава с това, утре и вдругиден – също... Съгласи се най-накрая да погледне и моята кола. С пуфкане и нескрита досада. Аз пък го стрелнах с убийствен поглед, но това не го разстрои особено.

След няколко часа отидох да проверя как вървят нещата с моя шарнир и ...О, чудо! Наистина бил за смяна, но ... майсторът вместо това, се е заел да чопли тапицерията от вътрешната страна на тавана. Била се отлепила от едната страна. Със сетни усилия се въздържах да запазя тона на доброто възпитание. „Човеко – казах му – аз като карам, не гледам към тавана. Външния вид не прави колата по-сигурна. За мен е по-важно да е устойчива, да има спирачки...”. Той се усмихна накриво и продължи невъзмутимо да ровичка сивата материя. Правеше се, че не ме забелязва.

Побеснях. Пристъпих напред с десния си крак, пренесох в него тежеста, а левият свих в коляното и сложих ръце на кръста във формата на буквата „Ф”. Това е най-страховитата ми поза – моя запазена марка. Поех дълбоко въздух и изсъсках: „Твоето арогантно държание е недопустимо!... Ти ме набута с тази кола...И аз остарявам, и тя остарява ...Ама и тя мотор носи...Значи за другите търчиш, а мен ме пренебрегваш... Неволята да викам! ...Аз нямам никаква вина...”

Изпусках парата в продължение на пет минути и чак тогава забелязах как личният ми автомонтьор се е изправил лице в лице с моето и ми се усмихва. Весело ми се усмихва...И с една такава особена искрица в погледа. Познавам го аз този поглед , от години го познавам. Там е изписано върховното удоволствие от това, че ме е накарал да избухна...

Използвайки момента, в който си поемах въздух, тихичко, по-скоро на себе си, каза: „Ремонтите по твоята кола ми излизат през носа. Харча пари за части, трудът ми – гратис...Или си смени колата или монтьора!”. Зяпнах го с отворена уста, а той избухна в смях и имитирайки ме, с ръце на кръста, добави: „А, вина имаш... и още как! Женен съм за теб, не за колата ти!”

Дааа, моят личен механик е много добър професионалист. Всички му викат „Майсторе” , а аз викам ... неволята.

Годишнина от сватбата на... динозаврите

Звъни ми онзи ден сестрата на съпруга ми и весело изчуруликва: ”Честита годишнина!”. Шах! „Хей, преди 22 години на този ден правихте сватба...Да не си забравила?!” Е да, бях забравила. „Леле, 22 години...Вие сте динозаврите, да знаеш, другите са си наред!” Мат! Вечерта спретнахме една скромна семейна вечеря – татко-динозавър, мама – динозавърка и малките динозавърчета и я нарекохме „Динозавърската годишнина от сватбата”.

Защо „динозавърска”? Хем е трудно, хем е дълго за обяснение. Най- простичко казано – защото през последните години на няколко пъти се почуствах като някакъв рядък екземпляр. На разни събирания с приятели и познати по различни поводи все ни питаха първи брак ли ни е, дали децата ни са от двамата, никога ли не сме се разделяли. Цъкаха с език, оглеждаха ни с любопитство, сякаш търсеха нещо нередно, накланяха недоверчиво глава...Един смелчак дори се престраши да попита: „Ама как така?!”.

Първият път ми беше забавно, вторият път се подразних, третият път взех, че поразпитах малко. Оказа се, че на този му е втори брак, но детето е на жена му от първия брак. Онзи там живее с петата си любовница, но тя отглежда детето от първия брак на третия си съпруг, а той пък плаща издръжка на втората си бивша съпруга, която живее с четвъртия си любовник. Тази красавица на средна възраст отсреща е влюбена в по-млад мъж, толкова влюбена, че е готова да отстъпи родителските права на съпруга си, но не може да се разведе с лукса, на който е свикнала...

Няма нищо лошо – житейски истории...Само че как да не се почувстваш динозавър, изричайки кратко и безинтересно „Ами... женени... с 2 деца”.

Не, не си мислете, че ще тръгна да възхвалявам брака.Винаги съм споделяла мнението, че един подпис не променя нещата - не те прави по-малко егоист, по-отговорен или по-сериозен. Одобрявам съжителството без брак. Дори го приемам за по-разумното решение, един вид проба преди голямата стъпка – създаването на семейство.

Знам също, че съществуват и хиляди двойки като нас, които празнуват сребърни и златни сватби и съпътващите ги междинни „динозавърски” годишнини. Знам, че не могат да се дават никакви съвети, никакви рецепти и да се препоръчват тайни подправки за укрепване на семейното дълголетие...

Сватбата е приятно изживяване, но трае само ...един ден. Бяла рокля, орхидеи в косите, шампанско... После започват дългите години на споделяне...Споделяне на радости и несполуки, на отговорности и задължения, на взаимни компромиси... Компромиси? Да, допустимите копромиси, при които едновременно да останеш верен на себе си и да дадеш шанс на човека до теб. Но не и да прощаваш недопустимите / и при това повтарящи се/ грешки или да търпиш „в името на децата”. Защото понякога раздялата е належаща именно в името на децата.

Ако сте издържали да прочете всичко изписано дотук, със сигурност сте забелязали, че не споменавам нито веднъж ключовата думичка „любов”. Дали е нужна? Разбира се. Само че не като дума, а като чувство. Но какво всъщност е любовта? Взаимно привличане, трепети, безсънни нощи или красиви сънища... После, казват, се променяла - с брак или без брак, преминавала в навик и дори си отивала...Това не е вярно!

Аз не обичам да говоря за любовта. Любовта е толкова лично чувство, което не мога да опиша с думи. И не искам. Не искам да казвам и не искам да чувам „Обичам те!”. Мразя галените имена и превзетите обръщения. Думите не означават нищо. Аз искам да чувствам, че съм обичана и човекът до мен да чувства, че го обичам.

След десетките години, изживяни заедно, рамо до рамо срещу виелиците и ръка за ръка в безоблачните дни, любовта все още е тук, въпреки че отдавна е загубила омайния си /глуповат/ младежки блясък . През всичките тези година е преживяла много. Ронила е горчиви сълзи и се е превивала от смях. Успокоявала е с мили думи и е нагрубявала. Била е вдъхновение и е пречупвала криле. Радвала се на детски смях и е будувала в болнични стаи. Преживяла е раждане, преживяла е смърт. Била е приятел, била е и враг. Била е утеха, била е тревога...След десетки години любовта е по-мъдра и по- силна. Тя е истинска.

И днес я откривам в очите на уморения динозавър до мен. Не е липсвала нито за миг през тези дълги години. Тя не говори, защото знае, че не вярвам на думи. Усещам я нощем, когато протяга ръка, за да прогони кошмарите и мрачните ми мисли, за да изтрие сълзите ми и да ме потупа окуражително по рамото. Откривам я на лицето му , когато неговата усмивка огледално отразява моята. Откривам я в угрижените му мисли и в безгрижното веселие... Откривам я, усещам я, чувствам я...всеки ден и във всичко.

И по моя си /динозавърски/ начин искам да му кажа:

„ ... И аз те обичам повече,
слепена за теб, в тебе враснала,
навлязла в самата вечност,
цяла вечност пораснала.

И викът ми тържествен:
обичам те,
към черните дрипи на мрака,
кой каза, кой излъга всички ни,
че любовта си отива след брака!”*



*Стиховете са на Ваня Петкова -„След брака”

Съвременният “мачо”

Към всички мъже, които ще прочетат написаното: Ако откриeте в себе си някаква прилика с героя, описан по-долу, аз нямам никаква вина. Всичко е плод на заядливото ми въображение.

Широко е разпространено мнението, че българските мъже се числят към групата на „мачовците”. Не е необходимо да учите испански език, за да знаете значението на тази дума. „Мачо” ли ?! Естествено , че означава: 1) мъжкар, мъжки. Дори звучи мъжествено.

Ровейки в испанско-българския речник попаднах на други значения на тази дума – за някои знаех, други ме изненадаха: 2) здрав, силен ; 3) кукичка на катарама; 4) техн. щифт, клин, болт, гвоздей, чивия, стожер, палец; 5) железен лост ; 6) боен чук, ковашки чук; 7) В Коста Рика –чужденец или блондин, русокос; 8) В Аржентина – стълб, стойка подпора.

Основното значение на „мачо” така трайно е заело позиция в подъзнанието ми, че докато четях всички останали значения на тази дума, непрекъснато ги свързвах с едни „величествени” същества от мъжки пол. В главата ми обаче се беше зародила и една простичка схема, по която да запомня новостите:

„Мачото е здрав и силен. Висок и едър или нисък и набит – без значение. Излиза от близкия фитнес -център или кварталната кръчма с походка на боен петел или сумист. Многозначително поклаща татуираните си перки -бицепси. С привидно небрежен, но добре отрениран жест проверява дали катарамата на колана и пакета на мъжкото му достойнство са си на мястото. Застрашително присвива рамене, изива глава наляво, после надясно – пук, щрак ...Вече е наместил щифтът, които придържа късия му врат към най-олекотената горна част от тялото му. Във въздушната възглавница, разположена в пространството под черепа му, се е забил един клин, дето мира не му дава - една единствена думичка, прескачаща във вакуумното пространство между ушите му , кънтяща като ехо в скалиста планина: „Велик, велиик, веелииик...”

Понеже не си спомня на коя страна се завиват болтовете, по лесно му е да използва гвоздеи, за да забие първата женска, изпречила се на пътя му. Набързо ще й избие чивиите, та да не задава глупашки въпроси като например: „Милоо, нали ме обичаш?” Естествено с времето мъжкарския инстинкт го зове да създаде поколение – връхната точка от мечтите на един мачо. Но дори и с железен лост егото му не може да бъде изместено и на милиметър нагоре по скалата на бащинската отговорност. /Апропо, тези дни прочетох – не в речника, на едно друго място - „Много по-лесно е да станеш баща, отколкото да останеш баща”. / Мачото не се поддава на провокации. Вдига победоносно палец и се отдалечава с бясната скрост на стотиците коне под капака на лъскавия си ламаринен имидж на 4 колела. Ще му чупат стойки, как ли пък не! Единствената подпора в този свят е личната му свобода и ...ъъъ, дали не се казваше свободия...Все тая, той няма да позволи никой и нищо да застане на пътя му, най-малкото некоя женска, дори да е стройна като бетонен стълб или дървен дирек.

Хммм, мачото- чужденец... Уау, дали е естестено рус? На практика обобщеното мнение на чуждоземните представителки на нежния пол е, че българите са мачисти. Не е верно!Те са предубедени! Особено онези от тях, които притежават забележителното бижу със запазена марка „Български мачо” в любовно-авантюристичните си колекции.”

Надявам се, че бях полезна.Може би и вие запомнихте значенията на думичката „мачо”.
Само още едно незначително уточнение – не всички български мъже са „мачовци”. Но това е друга тема...

Да се почувстваш на ...40

Как летят годините! Съвременната жена учи, мечтае, бори се, доказва се...гледа деца, дом, прави кариера... Един ден се поглежда в огледалото, а образът, който я гледа от там, й се струва непознат. Тук бръчица, там бял косъм , позакръглена талия... Е, и сега какво?!

Първи вариант: Изпада в нервна криза, обажда се хълцайки на най-добрата си приятелка, нахлува в най-близкия магазин за козметика и оставя там солидна част от месечната си заплата, уповавайки се на обещанията за вечна младост, изписани върху опаковките. Или пък трескаво прехвърля рекламните брошури на медицинските центровете по естетика /ако е случила на съпруг или любовник с по-дълбок джоб/.

Втори вариант: Връзва косата си на опашка, сплесква я с колкото е възможно повече фиби /препоръчително е и използването на забрадка или шапка/. Навлича пола полуклош с дължина под коляното, нахлузва мокасини тип”галошки” , избира най-тъмната и раздърпана блуза от гардероба си и забравя за огледалото. Размазва на лицето си маската на „вечното недоволство” и примиренчески започва да живее ден за ден, защото.. вече е стара!


Трети вариант...Ох, вариантите са толкова много! Точно толкова, колкото е и броят на 40-годишните жени.

И аз си имам вариант. Не е задължително да ви хареса, но поне ще обменим опит.
Аз все още се оглеждам в огледалото. Бръчки ли? Не, това не са бръчки, това са следи от усмивките. Бели коси? Нее, нямам. Имам си кичури. Излишни килограми? Е, крайно време беше да се позакръгля, преди все ме оплакваха , че съм на вейка. Я, колко добре ми стоят новите дрешки, нищо, че са с 2 размера по-големи от старите! Козметика? Уф, нямам излишно време. Като дочета книгата, ще прочета и упътването на онзи крем против бръчки. Спорт? Хаха. А трябва! Ще започна от утре. Приятелки? Да, няколко, но истински. Настроение? Прекрасно. Години? Почти 40 / без няколко седмици/. И как се чувствам? Ами чувствам се на 40.

На 40 се чувствам се знаеща, можеща, удовлетворена от живота. Не искам да връщам времето назад, освен в онези хубави мили и приятни спомени , свързани с приятелите, семейството, успехите. Е, не съм забравила и разочарованията и несгодите, но те ме направиха по-силна. Обичам празниците, дългите разговори, обичам и да оставам насаме със себе си. Държа на външния си вид, но знам, че вече не съм на 20. Чувала съм някои да подхвърлят „Ех, да бях на ония години, ама с тоя акъл”. Аз не искам да съм 20. Именно заради „акъла”. През последните 20 години трупах знания, опит, правих грешки и взимах правилни решения. И благодарение на това днес преценявам по-добре хората, общувам по-леко с тях. Откривам бързо скритите добродетели и прикритото лицемерие, преживявам чуждата болка ,но не страдам за чуждите необосновани капризи.

„За една жена е по-добре да бъде красива, отколкото умна, защото мъжете повече виждат, отколкото мислят” е казал Данте. Втората част от тази сентенция изобщо не подлежи на обсъждане. Това си е факт. Но за жените... Е, има голяма доза истина - жените-сувенири живеят далеч по-безоблачно и почти не страдат от главоболие /то „празна глава не боли”/. Аз лично не искам да изглеждам като реставриран ескпонат от музейна експозиция. Красотата е дар от природата, но и тя си има възраст. Но може ли един мъж да разбере една жена, та дори да е гений?! Невъзможно, особено ако жената е на 40!

На 40 се чувствам добре, даже отлично. Чувствам се ... улегнала и помъдряла.

Изрезки от моите спомени : ”Да му, да му, да му...”

Всеки от нас си има своята малка кутийка със съкровища, събрала мечтите и чувствата ни през годините. Моята вълшебна кутийка е във формата на стара папка с избелели картонени корици. Обичам да се ровя в нея когато съм тъжна, когато съм щастлива, когато искам да се откъсна от забързаното ежедневие или когато просто искам да бездействам. Прехвърлям пожълтелите листа от тетрадки, тефтерчета или изрезки от списания и вестници и се усмихвам, спомняйки си онези наивни младежки години.
Днес отново разрових моите хартиени съкровища и попаднах на една изрезка от стар вестник – беше любимото ми стихотворение в началото на семейния живот. Дори го знаех наизуст. Сега чета други стихове. Дългият брачен живот ми донесе повече положителни емоции, но това е друга тема.
Напоследък доста ме развеселява рекламната кампания на едно любимо мъжко питие, под надслов „Да спасим мъжа!” . Горките мъже! Милите те! Нека ги подкрепим, забавлявайки се.

Да му, да му, да му...

Бърка ти в здравето, скъсва ти гьона
Негова Светлост, Любимият, Оня –
да му купуваш билети по гарите,
белите ризи, бельото, цигарите,
фиша ,обувките,самобръсначката...
/Господи, Боже, егати глупачката!/,
да премълчаваш, когато се връща
с чуждо ухание в общата къща,
да си му гаджето, крокито, майката,
да го изслушваш със запетайките,
да изстудяваш до бяло ракията,
да му подреждаш шедьоври в чинията,
да го лекуваш от махмурлуците,
да го переш, да му лъскаш папуците,
да пазаруваш, да тичаш на работа
/все пак от нея зависим е хлябът ти/,
да му създаваш уют, да го хвалиш,
да му повдигаш духа, да го сваляш,
да го ухажваш, да го обичкаш,
да си му вярна /отгоре на всичко/,
да му изваждаш чорапки от шкафа,
да го тешиш, да му топлиш чаршафа...
Вдигай чаршафчето – капитулация!
Сто пъти „Мамка ти!”, еманципация!!!

Зоя Василева