26 февруари 2010

„Имигранти”- филмът

На 24 февруари в Театър”Серрано” в Гандия (Област Валенсия, Испания) се състоя премиерата на „Имигранти”/2009г./ – пълнометражен документален филм на режисьора Андрей Алтъпармаков. Присъстваха официални представители на общинската и областната управа, българският консул във Валенсия и режисьорът на филма.

Според брошурата „мястото за дебютното представяне на филма е избрано да бъде тук, защото в Гандия живеят огромен брой българи и градът е пример за съжителство на емигрантите и местните жители. Поводът е Националният празник на България - 3 март и 500-годишнината от рождението на Сан Франциско де Борха /символична за града личност/. Кадрите са заснети във Валенсия, Монкада и други места от валенсианската област. Филмът разказва за живота на няколко български семейства, които живеят в Област Валенсия. Включват се и разкази на валенсианските им приятели, които ги подкрепят и им помагат, разказвайки своите спомени, или тези на роднините си, като имигранти”.

Няма да крия, че се разчувствах. Не успях да скрия и сълзите си. Филмът започва с кадри от градът на моите спомени. Градът , който обичам - София. Продължава с кадри от града, свързан с моето настояще. Градът, който харесвам - Валенсия. Следват разкази на няколко българи. Разкази, искрени и истински... Разкази, които могат да имат стотици хиляди вариации -толкова , колкото са и българските емигранти в Испания. Разкази на пръв поглед различни, а всъщност толкова еднакви - в сълзите, в болката, в носталгията, в мълчанието...

Въпреки това според мен този филм не е най-сполучливото представяне на чувствата на емигрантите. По-скоро е само един документален разказ за решението, за пътуването, за трудното начало. За неизвестността. За надеждата. За подадената ръка и безкористната помощ на непознати испанци, които стават твоето второ семейство в чуждата страна. Разкази, които просълзяват всеки един емигрант. И неговите близки и приятели. Но едва ли биха разчувствали някой, който не напускал за дълго България.

Не мисля, че този филм ще бъде разбран от всеки. Всичко е автентично и реално, но нещичко не му достига. След края на прожекцията останах с усещането, че това е само черновата, щрихите, нахвърляни набързо... „Имигрантите” - филм, който може да бъде разбран само от емигрантите. Едва ли това е била целта на създаването му.
И все пак, когато ви се отдаде възможност, изгледайте филма. Докрай. А ако се нуждаете от разяснения ... относно чувствата и усещанията на един емигрант, питайте! Аз съм насреща.

19 февруари 2010

Моята пътека



Това е моята пътека в момента...Кофти,а! Не се случва за пръв път, така че...ще продължа напред. Ако не успея да разбия стената, поне ще се подпра на нея.

13 февруари 2010

Седемте бройки на Св.Валентин


Миналата година на 14 февруари очаквахме гости. Решихме, че ще празнуваме . Дали Трифон Зарезан, дали Св.Валентин , дали просто, че е събота... Ако има повод, причина не ни е нужна.

Идеята дойде спонтанно и се наложиха приготовления в последния момент. На мен ми се падна честта да се оправям в кухнята, а мъжът ми се втурна да напазарува преди да затворят супермаркета.

Гостите започнаха да пристигат един по един, а моят съпруг никакъв го нямаше.Къде ли се дяна? Знаех си, че не мога да му поверя такава отговорна задача! Знаех си! Ще си останем и без хляб, и без вино.

Докато се тюхках, гостите се забавляваха, плетейки венци от лозови пръчки.Най-възрастната ни гостенка ги беше изнамерила от някъде, от някакво испанско лозе. Ценна находка, при условие,че сме обградени само от портокалови дръвчета.

В един прекрасен момент,отваряйки врата с лакът, най-сетне на прага се появи и стопанинът на къщата, т.е. моят изгубен съпруг. Носеше хляб. Носеше и вино. Носеше и ... няколко орхидеи.

Тичайки към магазина, забелязал, че всички мъже, с които се разминавал по пътя, носели цветя. Изпълнил всичко от бележката за пазаруване/учудващо, не пропуснал нищо/ и поел обратно към къщи. И по пътя – пак същата картинка – мъже, букети, мъже, букети... Примамили го мигащите светлинки на единственият все още работещ магазин - цветарският. По време на трите стъпки от вратата до тезгяха набързо преброил наум – 1 жена+2 дъщери+4 гостенки...и решително казал на продавачката: „Седем броя, моля!”.

Докато раздаваше орхидеи и целувки на всички присътващи жени, голямата ми дъщеря тихичко подхвърли: „Тати, ама днес е ден на влюбените”. „Така ли ?! – замисли се за момент съпругът ми – А аз се чудех защо цветарката ме гледа така странно..Седем броя!...” И набързо добави: „Е, нищо де, това ви е авансово...за 8 Март!”

Прихнахме да се смеем. Заради самоиронията, с която разказваше, другите приеха преживяванията му на шега. А аз си знаех – той е напълно искрен. Това е неговият стил, неговият чар – той не се подчинява на норми и етикети, на „задължителни” празници, съпроводени със съответните лъскави подаръци. Непредсказуем е дори в изненадите. По-често приятни, слава богу!

03 февруари 2010

За женското мрънкане…или мъркане

Винаги закъснява. Влиза с плавна походка по средата на часа, прекъсвайки урока.Придвижва се бавно, със свенливо-съблазнителна усмивка, придържайки пластмасова чашка с димящо кафе от автомата, въпреки изричната забрана според правилника за вътрешния ред да се внасят храни и напитки в аулите. Принудени сме да изслушаме флегматичното й десетминутното излияние колко е изморена, каква жега е навън и след това, в чест на нейното закъснение, преподавателят повтаря всичко казано до тук. Копира упражненията от колегата си по маса и преди той да се осъзнае , тя компетентно разяснява как е стигнала до резултата.Колегата мълчи. Всички мълчим. Цели три месеца.

След изпита шумно коментираме последната задача, с която никой не се е справил сам и с общи усилия намираме решението. На другият ден тя получава похвала от преподавателя. Прочел е нейният и-мейл снощи. С решението на сложната задача. Всички продължаваме да мълчим.

Във вторият модул нещата се усложняват, изискват се освен логика и познания, и някои технически умения. Едно от основните условия за завършването на курса е ежедневното присъствие,което се отчита с подпис в края на учебния ден. Допустими са само два дена неоправдано отсъствие на месец. Курсът е за преквалификация, с предварително препитване и на държавни разноски. Списъкът от чакащи”резерви” е достатъчно дълъг, така че всеки е свободен да напусне, когато иска или когато загуби интерес.

Тя явно е загубила интерес, но не и амбицията да вземе сертификат. Мрънкането й , освен климатичните условия ,вече обхваща и семейните задължения, децата, фитнеса или иначе казано – трудното съчетаване на майчинството, грижите за външния вид и повишаване на професионалната квалификация. Което би трябвало да се приеме като безусловно извинение за нейното отсъствие или по-точно – за идването й в последният момент, десет минути преди разписването в присъствения лист за деня. Всички мълчим. Мълчи и колегата-самотен баща, който с неимоверни усилия балансира между повишаването на квалификацията си и готвенето, прането, домашните упражнения, футболните тренировки на големия си син и инсулиновите инжекции на малкия.

Мълчим още три месеца. След което изслушваме сърцераздирателната й версия за ниската оценка от изпита – естествено,стресът, безсънието, главоболието и ... изненадващото разбъркване на въпросите в изпитните листа /предпазна мярка срещу преписване/.

Третият модул, последният, е най-сложен и най-интензивен. Един ден отсъствие коства два дена препускане, за да се навакса материала. А нейните отсъствия зачестяват очевадно. В малкото часове, в които присъства,не успява да се справи нито с теорията, нито с практическите упражнения. Но вината не е нейна, а на климатика – прекалено студено е, тя измръзва,ще настине. Мрън,студено е! Мрън, шлюзовете са насочени към нея! Мрън, въздушната струя роши косите й! Мрън, мястото й е близо до врата и става течение! Мрън, изморена е, мрън, гладна е, мрън, звъни телефонът й...Мрън, мрън, мрън! Последният ни половин час преминава в изслушване на нейно мрънкане. След като разписваме присъствения лист, самодоволна усмивка се размазва на лицето. А причината е, че тя най-безочливо се е подписала и в графата от предния ден,защото преподавателят „случайно” е забравил да отбележи нейното отсъствие.

Сигурно се питате защо всички останали мълчим -едва ли някой харесва мрънкането, било то женско или мъжко. Ами защото „всички останали” сме 2 жени и 12 мъже. И това, което ние, жените, отбелязваме като „мрънкане”, мъжете приемат за „мъркане”. Те, милите, нямат вина.Не,че не се дразнят, но явно са по-благородни, по-търпеливи и по-мекушави от нас.

Към мен и към другата колежка се отнасят с уважение и респект – и в професионален, и в личен план. Само че... правят и очевидната разлика между мъркащото коте и две съскащи студенокръвни пепелянки. Или по-точно четири – в това число влизат администраторката, която се осмели да направи забележка за внесеното в залата кафе и преподавателката „по заместване”, на която мъркащото коте Мрън вдигна скандал, защото си позволи да разгледа по-обстойно извинителните й бележки/явно фалшиви/.

Но тишината вече е нарушена. Защото правилата трябва да важат за всички и да се спазват от всички. Всичко си има граници. Хоровото женско съскане започва да заглушава мъркащото мрънкане.Забелязва се леко бунтарство и наченки на галантно, но все пак осезаемо недоволство и сред мъжете. Определено започват да подкрепят пепелянките. Не знам какъв ще е краят.
Предстоят и изпити, които не могат да се вземат с мрънкане,но с мъркане...знам ли...може би. Мъъърррр! Не е честно! Ссссс-тт!