Настроение

Днес равносметката на живота ми е тази:



Утре може и да е различно...

"Моята изповед" - изп. и муз. Богдана Карадочева, текст Маргарита Петкова

Безпътен

Проблемите са около нас. Проблемите са вътре в нас. Проблеми, проблеми...Превземат мислите ни, обгръщат настроението ни..

Един ден, крачейки унило по своя път, препъвайки се в собствените си неволи, срещаш непознат човек. До вчера и той вървял дълго по своя път, събирал своите радости и мъки, водил своите битки, бил победител и побеждаван. Спъвал се в чакълени камъчета и прескачал скали.

Днес е останал без път, без дом, без хляб. Тъжни очи, сведен поглед. Тежки мисли, обвинения. Не, не обвинява другите. Търси вината единствено в себе си. Връща се в далечното минало и в близкото вчера и търси, рови, размишлява. Къде е сбъркал? Обхващащият го песимизъм изсмуква и последните му сили. Не може да мисли, не иска да се бори. Защо животът го поставя на това изпитание? Отново свежда мрачен поглед и мълчи. Може би мълчаливо се моли, може би мълчаливо се обвинява... А може би просто мълчаливо се отдава на отчаянието.

Търсиш плахо погледа на този човек. Искаш да погледнеш в неговите навлажнени очи, но не успяваш... Те гледат надолу, надолу... Не е възможно човек да загуби толкова лесно пътя си! Дори и да върви с опипване. Винаги има изход . Вятърът ще отвее мъглата, слънцето ще прогони мрака.

Ти имаш дом, имаш хляб, а пътят ти ... Имаш и път, там пред теб... Обвит е в непрогледна мъгла, но се ориентираш по бледата маркировка. Сигурен си, че държиш правилната посока.

Ти имаш хляб, а той е гладен. Отчупваш от залъка си и му го подаваш. Ти не си сит, но и той вече не е гладен. Вдига поглед мълчаливо. Благодарност без думи. Навлажнен поглед. И все още – тъжен.

Ти имаш дом. Твърдата постеля, която му предлагаш , за него е сравнима с пухено легло. Отново срещаш погледа му. Влажен и тъжен. Проговаря. От устата му се проронва едно тихо, искрено... „Благодаря!”

На другият ден... Ти все още имаш дом. Той все още няма. Ти отново имаш само хляб, но залъкът вече не ти се струва сух и безвкусен, защото е разделен с гладния. И той вече не е гладен. Срещаш погледа му. Очите му пак са навлажнени, но изпълнени с мълчалива благодарност. И откриваш в тях едно зараждащо се пламъче . Пламъчето, разпалено от искрицата надежда, че не всичко е загубено...

На другият ден... ти отново имаш път, обвит в мъгла. Отново имаш проблеми, и проблеми и проблеми... Но се чувстваш по-добре. Споделил си своя залък и своя дом с човек, загубил пътя си. А той е вдигнал глава и те гледа право в очите. И виждаш нещо повече от благодарност –виждаш увереност и сили . Вече може да мисли, вече иска да се бори. Виждаш, че безпътният отново е открил пътя си.

Човекът маха с ръка за сбогом и потегля ... Ти оставаш в дома си, борейки се за насъщния, лутайки се в познатия лабиринт от стари проблеми... Но се чувстваш по-щастлив...

Проблеми ли?! Не, нямаш проблеми. Та ти имаш дом, имаш хляб, имаш път!... И един нов непознат приятел, с когото си ги споделил. И той е намерил отново пътя си...

Изрезки от моите спомени : ”Да му, да му, да му...”

Всеки от нас си има своята малка кутийка със съкровища, събрала мечтите и чувствата ни през годините. Моята вълшебна кутийка е във формата на стара папка с избелели картонени корици. Обичам да се ровя в нея когато съм тъжна, когато съм щастлива, когато искам да се откъсна от забързаното ежедневие или когато просто искам да бездействам. Прехвърлям пожълтелите листа от тетрадки, тефтерчета или изрезки от списания и вестници и се усмихвам, спомняйки си онези наивни младежки години.
Днес отново разрових моите хартиени съкровища и попаднах на една изрезка от стар вестник – беше любимото ми стихотворение в началото на семейния живот. Дори го знаех наизуст. Сега чета други стихове. Дългият брачен живот ми донесе повече положителни емоции, но това е друга тема.
Напоследък доста ме развеселява рекламната кампания на едно любимо мъжко питие, под надслов „Да спасим мъжа!” . Горките мъже! Милите те! Нека ги подкрепим, забавлявайки се.

Да му, да му, да му...

Бърка ти в здравето, скъсва ти гьона
Негова Светлост, Любимият, Оня –
да му купуваш билети по гарите,
белите ризи, бельото, цигарите,
фиша ,обувките,самобръсначката...
/Господи, Боже, егати глупачката!/,
да премълчаваш, когато се връща
с чуждо ухание в общата къща,
да си му гаджето, крокито, майката,
да го изслушваш със запетайките,
да изстудяваш до бяло ракията,
да му подреждаш шедьоври в чинията,
да го лекуваш от махмурлуците,
да го переш, да му лъскаш папуците,
да пазаруваш, да тичаш на работа
/все пак от нея зависим е хлябът ти/,
да му създаваш уют, да го хвалиш,
да му повдигаш духа, да го сваляш,
да го ухажваш, да го обичкаш,
да си му вярна /отгоре на всичко/,
да му изваждаш чорапки от шкафа,
да го тешиш, да му топлиш чаршафа...
Вдигай чаршафчето – капитулация!
Сто пъти „Мамка ти!”, еманципация!!!

Зоя Василева