Първи плаж

 
Всъщност втори. Миналата събота навлякох банския за първи път, но така и не го намокрих. Въпреки горещината, водата беше студена, имаше жълт флаг и спасителите щъкаха нагоре-надолу, недопускайки никого да потопи тялото си над коленете. Пърженето върху пясъка не е за мен.

Плажният сезон тази година закъсня заради странните метеорологични настроения на природата. И тази сутрин времето беше прохладно, за кратко се изсипа и дъждец, колкото да изцапа прозорците и колите. На обяд обаче слънцето така силно се усмихна, че дори прекали. С което успя да ме предизвика да се пренеса на плажа. Температурата на водата беше приятна, флагът – зелен , само че и вятърът беше решил да отиде на плаж. И бе довел със себе си група сърфисти, бордисти и „водни парашутисти”.


„Е, няма угодия!”, ще кажете. Не се оплаквам, само споделям. Хареса ми. Цял час се заплесвах с фотоапарата, дебнейки момента на акробатичните скокове на по-опитните „водни парашутисти”. И когато почти успях, едно непознато приятелче застана пред обектива: „Лельо, лельо, снимай ме”. J))

Изпращам  и на вас малко слънце, пясък , море и ... (попътен) вятър.

 

Градът и природата

Вчера, след обяда с приятели, вместо разходка по познатата плажна алея, направихме спонтанен излет извън  плажа.  Бях приятно изненадана, както и повечето от групата. Бяхме и малко засрамени, че един парижанин, дошъл само преди няколко месеца, ни водеше по пътеките в околността на „нашият град”.

“Добре дошли! Това е място с голяма културна и природна стойност, богатство за всички. Уважението към природата и околната среда е първата стъпка за запазването на това място, за да можем винаги да му се наслаждаваме. ”

 

Този надпис ни посрещна в началото на парка. Не съм сигурна, че „парк” е точната дума. Едно пространство, заобиколено от портокалови градини. Едно кътче, на разстояние ширината на едно шосе от града. Едно истински зелено място, покрай което миналото лято съм минава по два пъти на ден, без да подозирам, че съществува.

 

Нищо особено, си казват някои. Особеното е, че е близо до града, а човешката намеса е дотолкова, доколкото да се осигурят елементарни удобства. Както пише и на табелата, това естествено природно пространство е с ниска степен на трудност и е пригодено за всички, т.е. и за деца, и за възрастни, и за инвалиди.

Моята връзка с природата не е от най-задушевните. Спорадично се докосвам до нея когато, обикновено след дълги уговорки, придружавам съпруга ми на риболов. Но вече знам къде ще прекарвам по няколко часа в седмицата, без дори да е необходимо да заменям „градските” си обувки с туристически.

 

 

П.П. Чувала съм за „магарето на моста”, но го видях под моста.

 

Черн(ь)о и бяло

 Какво виждате? Черен котарак, бял компютър?

Хмм, не съвсем.

Какво си мислите, че прави нашия Черньо върху клавиатурата? Пише във ФейсКлюк?  Неее!

А защо е избрал белият компютър вместо черния?

Защото цветът повече му отива? Неее!

Жокер: белият е включен, черният – не.

 

 

Какво виждате?

Верен отговор: черен котарак, бял радиатор.

 

За тези, на които не им се вярва, че в момента в Испания е студено като през (местния) януари, ето го доказателството: нашият котарак се топли върху компютъра.

Las Fallas 2013 (Gandía)

Петте дни, по правило изпъстрени с пищни рокли, музика, картонени монументи и фоейрверки, тази година определено бяха по-тихи.

Докато в началото на кризата се мърмореше, че пищността на този празник граничи с цинизъм, то днес  картонените монументи с далеч по-скромни размери от предишни години, определено крещяха за цинизма на политиците. Темата бе една – кризата. Безработица, банкери без морал, корупирани политици, неработеща икономика и замиращо селско стопанство за сметка на грандиозни проекти за голф-игрища и казино-комплекси.

 

Всъщност и миналата година темата на монументите беше същата. По всичко личи, че и догодина няма да е по-различно. Улиците и площадите се изпълваха с хора, но угрижеността витаеше във въздуха. Липсваше ми разпускащата еуфория на този празник, който толкова харесвам.

 

Но все пак имаше фаи, фаейри и фаейроси, пиратки, фойерверки, огън....

... и задължителните дежурни полицейски и медицински екипи, пожарникари и естествено, засилени екипи от общинската „Чистота”.  

 

Специални благодарности на медицинския екип от дежурната линейка на Червения кръст, който с изключителна загриженост и любезност оказа помощ на дъщеря ми заради попаднала в окото й прашинка по време на финалната заря. Все още има ситуации, в които свалям шапка на испанците.

 

На БДЖ, с любов !

„Град без гара не е град!”- казваше прабаба ми, когато се оплаквахме от денонощния трясък на маневриращи вагони. А нейният град започваше от гарата. Показваше ни избелели снимки на кална улица успоредна на железопътната линия. И първите къщи, и първите дюкяни. Разказвяше ни как прането се покривало със сажди, когато минавал парен локомотив.  Въпреки че никой от рода ни не е бил пряко свързан с железниците, косвено препитанието на фамилията /”семейният бизнес”/ е зависело от развитието на Железницата. „Железничар” за нея беше уважително обръщение.
Сега тази стара  улица не е кална. Сега е главна. И все още започва от гарата. А гарата е железопътен възел. И площадът е зад гарата. Изобщо „гарата”е синоним на „центъра на града”. В този град премина моето детство. В центъра,  „на гарата”. Ученическите ми ваканции са преброими, но непреброими са пътуванията ми към и от този град. През Дефилето. Красивото Искърското дефиле!

Години по-късно, по ирония на съдбата /или не/, животът ме свърза с железничар. Машинист. Дните летяха ту бързо, ту експресно , винаги по разписание и понякога - със 120 км/ч. Запознах се с много хора, за които железничарството беше не просто професия, а отговорност, съдба и... любов. Издържливи, калени мъже, уверени в себе си, способни да преодолеят всяка една трудност. И непрекъснато говорещи за електрически вериги, тотмани, пантографи, затворени и отворени семафори, повески, профили на пътя, за рисковите моменти и отстранените в нормата на 5 минути повреди.  Тогава все още „железничар”звучеше уважително. Някои от тях имаха късмета да се пенсионират,  други не доживяха – загинаха при катастрофа. Трети – напуснаха, а четвърти – все още са железничари.

Днес някои от тези мъже, които някога са ви возили в експресите до морето, ви возят от „Младост” до „Обеля” и обратно. Да работиш в „метрото” е престижно. И платено. Само с любов към професията не се живее. И за чест не се работи.  Днес да си „железничар” е по-скоро унизително.

15 години по-късно Дефилето си е на същото място. И Балкана, и Искъра, и скалите...  Само релсите са стари и уморени, а влаковете преминават със старческа скорост покрай запустели спирки и кантони.

„Град без гара не е град... ” А какво ли е държава без железници?