25 декември 2011

Весела Коледа!

Весела Коледа на всички приятели, познати и непознати!

21 декември 2011

Кафе, захар и думи




От известно време е на мода с кафето да се поднася листче с късметче или върху пликчето със захар да се мъдри нечия умна мисъл. Понякога прочитам написаното, усмихвам се, смачквам хартийката и я изхвърлям. А понякога прочитам написаното, усмихвам се, изсипвам захарта в кафето си, а празното пликче пускам в чантата си.

И като вземете предвид, че пия кафето си с две „захарчета”, представете си колко думи изсипах от дамската си чанта при поредното прочистване. Не съм правила никакъв подбор – някои фрази ми допадат, други – не толкова. Може пък и вие да си харесате нещичко:

Las oportunidades no son producto de la casualidad, mas bien son resultado de trabajo.
Възможностите не са резултат на случайността, по-скоро са резултат от работата.



Flor sin olor, le falta lo mejor.
Цвете без мирис – липсва му най-хубавото.

De la boca de ladrón, todos lo son.
В устата на крадеца всички са такива.

Deuda pagada , otra empezada. Платен дълг, друг започнат.

Hijo de gran ladrón, gran señorón. Син на голям крадец – голям богаташ.

El que busca, encuentra. Който търси, намира.

El que avisa no es traidor. Който предупреждава не е предател.

El que aconseja, no paga. Който съветва, не плаща.

El novio y el pez, frescos han de ser.
Младоженецът и рибата трябва да бъдат свежи.

No pierdas mucho tiempo pensando en el problema. Dedica toda tu energía y sapiencia en buscar soluciones.
Не губи много време мислейки за проблема. Използвай всичката си енергия и мъдрост в търсене на решения.


El sabio no dice nunca todo lo que piensa, pero siempre piensa todo lo que dice. Aristóteles
Мъдрият не казва всичко, което мисли, но винаги мисли това, което казва.

Una vez terminado el juego el rey y el peón vuelven a la misma caja.
След края на играта царят и пешката се прибират в една и съща кутия.


Solidaridad no es dar lo que me sobra, es dar lo que me hace falta.
Солидарност не е да дам това, което мие в повече, а това, от което се нуждая.


А ето и любимите ми фрази:

No he fracasado. He encontrado 10 000 soluciones que no funcionan.
Не съм се провалил. Намерих 10 000 решения, които не функционират.

El único error de Dios fue no haber dotado al hombre de dos vidas: una para ensayar y otra para actuar. Vittorio Gassman
Единствената грешка на Бог е, че не е дарил на човека два живота: един – за репетиция и друг – за представление.

Lo más frustrante de ser viejo es que ya sabes todas las respuestas pero nadie te prеgunta.
Най-разочароващото да си стар е, че вече знаеш всички отговори, но никой не те пита.

No dejamos de jugar porque nos hayamos hecho viejos. Nos hacemos viejos porque hemos dejado de jugar
Не спираме да играем, защото сме остарели. Остарели сме, защото сме престанали да играем.

„Българската“ ми колекция е по-скромна:

Ветропоказателят си мисли, че показва на вятъра накъде да духа... Бъди вятър!

Ако ви духнат под опашката, приемете го за попътен вятър.

Свободата е за интелигентните хора. Простаците я превръщат в свободия. Кирил Керин

Една добра идея трябва да доведе след себе си поне още две.

Досадното на този свят е, че идиотите са уверени в себе си, а умните са изпълнени със съмнения. Бъртранд Ръсел

Стана ли време за кафе? За мен с две „захарчета”, моля!
.

23 ноември 2011

На БДЖ, с любов !

„Град без гара не е град!”- казваше прабаба ми, когато се оплаквахме от денонощния трясък на маневриращи вагони. А нейният град започваше от гарата. Показваше ни избелели снимки на кална улица успоредна на железопътната линия. И първите къщи, и първите дюкяни. Разказвяше ни как прането се покривало със сажди, когато минавал парен локомотив.  Въпреки че никой от рода ни не е бил пряко свързан с железниците, косвено препитанието на фамилията /”семейният бизнес”/ е зависело от развитието на Железницата. „Железничар” за нея беше уважително обръщение.
Сега тази стара  улица не е кална. Сега е главна. И все още започва от гарата. А гарата е железопътен възел. И площадът е зад гарата. Изобщо „гарата”е синоним на „центъра на града”. В този град премина моето детство. В центъра,  „на гарата”. Ученическите ми ваканции са преброими, но непреброими са пътуванията ми към и от този град. През Дефилето. Красивото Искърското дефиле!

Години по-късно, по ирония на съдбата /или не/, животът ме свърза с железничар. Машинист. Дните летяха ту бързо, ту експресно , винаги по разписание и понякога - със 120 км/ч. Запознах се с много хора, за които железничарството беше не просто професия, а отговорност, съдба и... любов. Издържливи, калени мъже, уверени в себе си, способни да преодолеят всяка една трудност. И непрекъснато говорещи за електрически вериги, тотмани, пантографи, затворени и отворени семафори, повески, профили на пътя, за рисковите моменти и отстранените в нормата на 5 минути повреди.  Тогава все още „железничар”звучеше уважително. Някои от тях имаха късмета да се пенсионират,  други не доживяха – загинаха при катастрофа. Трети – напуснаха, а четвърти – все още са железничари.
Днес някои от тези мъже, които някога са ви возили в експресите до морето, ви возят от „Младост” до „Обеля” и обратно. Да работиш в „метрото” е престижно. И платено. Само с любов към професията не се живее. И за чест не се работи.  Днес да си „железничар” е по-скоро унизително.

15 години по-късно Дефилето си е на същото място. И Балкана, и Искъра, и скалите...  Само релсите са стари и уморени, а влаковете преминават със старческа скорост покрай запустели спирки и кантони.

„Град без гара не е град... ” А какво ли е държава без железници?




















22 ноември 2011

Двупосочна носталгия

Купихме си билети. В края на лятото. Два месеца предварително. Този път щях да приготвям багажа си спокойно, щях да избирам подаръци по списък ... Този път всичко беше планирано!
В началото на есента куфарите чакаха насред хола. Все още празни. Спъвах се в тях , но не ги забелязвах. Мислех си за съдбата,  за житейските изпитания, за безсмислената суета, за крехкостта на живота и инфарктните  изненади. И три пъти на ден изкачвах тежките стъпала до интензивното отделение.
В крайна сметка потеглихме, напъхвайки набързо четката за зъби и два-три пуловера  часове преди полета. И една торба лекарства за ръчен багаж. Нищичко за деклариране. Освен мълчаливата радост, че все пак ще пътуваме. Все още заедно.
В полунощ на софийското летище ни посрещна злобата на сънени служители и агресията на таксиметровите шофьори. Хора, защо не можем да бъдем добри един към друг!? Животът се обръща за миг. И си отива още по –бързо.
В следващите дни не бързахме за никъде. Разхождахме се по уж познати, а всъщност променени места.  Учудващо за нас, дежурният въпрос  „Как намирате България?” бе предхождан от „Взехте ли испанско гражданство?”. Учудващо за питащите, отговорът ни беше: „Не. Не ни трябва.”


Първоначално зяпахме любопитно и ... се спъвахме в дупки и стърчащи тротоарни плочки.


След това започнахме да си гледаме в краката. Така обърнахме внимание, че е „помислено” за хората, придвиждащи се в инвалидни колички. Там някъде вътре. Трябва само да  преодолеят трите стъпала към портала.

Промушвахме се между паркирани по тротоарите коли. Дори  и пред Министерски съвет. /Първите трябва да дават пример!/
Не пътувахме по новите магистрали. Не ни се наложи. За еднодневното ни пътуване в провинцията влакът беше по- романтичното  решение.
Споменавайки магистрали,  се сещам за избори. Хаос! Гласувахме. Имаше ни дори в списъка за местните  избори. А не би трябвало. След седмица, на балотажа, бяхме в забранителният списък. А имаме право на глас в президентския вот. Разговорът с /не/компетентния господин от ОИК, който трябваше да разреши казуса, завърши със затръшване  на телефонната слушалка. От неговата страна.
А хубавите неща ? Това бяха приятелите, близките, планината, ноемврийското слънце... Носталгията се промъкваше  в дългите среднощни разговори със старите приятели, в просълзените очи на съседа и в стряскащият въпрос  на порасналите вече приятели на нашите деца: „Извинете, познаваме ли се?”. Дори фиданките пред блока вече са дървета...

Носталгията  насочваше фотоапарата ни към златните есенни листа,  дебелото врабче, припичащото се на слънце куче,  непотребните телефонни кабини, опустелите места, буренясалите дворове на нашите баби, амбалажната хартия от някогашна книжарница...







В същото време установихме, че носталгията ни е двупосочна –когато сме ТАМ, тъгуваме   за старият ни дом, за родителите ни, за старите приятели, а когато сме ТУК – за морето, за далечния дом и децата ни.
Там и тук. Колко ли дълго ще ни разкъсват тези две посоки?!


24 юни 2011

Библиотеката на забравените спомени

Захарта отдавна се беше разтопила, но аз продължавах да разбърквам енергично кафето си. Мислите в главата ми се въртяха подобно на водовъртежа на тъмната течност в малката чаша. Усетих, че някой ме наблюдава. Вдигнах беззизразното си лице. Помислих си, че се усмихва на някого зад мен, но той, без да забавя крачка търсеше настоятелно погледа ми. Махна ми с ръка за поздрав. Усмихнах се възпитано. Реших, че се припознал. Отмина.

Без да се усетя, недоумяващо свих рамене. Кой беше той? Загледах го в гръб. Гледах го, докато се отдалечава. Накуцваше видимо. Изчезна зад ъгъла.

Опитах се да задържа образът му в главата си. Поне за 2 минути. Кой беше? Позната физиономия. Стар колега? Стар съсед? Казват, че спомените ни са наредени на някакво затънтено място в мозъка ни. Като в библиотека. Трябва само да поровим малко и да ги оттърсим от прахта.

Поразрових се и аз. Старата работа, старата квартира, старите познати. Откъде го познававах? Интуицията ми подказваше, че сме разговаряли. Но за какво? Усмивката, усмивката му бях запомнила. И това, че говореше тихо и спокойно. И нищо повече – нито име, нито място. Реших, че е излишно да продължавам да ровя в съзнанието си. Ако някога някъде пак го срещна, ще го попитам!

Но това, което ме изненада и стресна, докато отърсвах прахта от далечните си спомени беше, че без никакво усилие най-напред изникваха лицата и имената на хора, които са ме впечатлили неприятно. С думи или жестове, по един или друг начин, дори без някакво лично отношение.

Не съм злопаметна, не съм и лоша. Силно се впечатлявам от добрите дела и се опитвам да изтрия лошите моменти. Защо тогава в библиотеката на забравените ми спомени добрите хора, симпатичните „познати”непознати са изпаднали между рафтовете, а онези, другите, които не са ми нужни, стоят на удобно място?

Дали съзнанието ми функционира правилно или се нуждае от сериозна „библиотекарска” намеса ?!
.

15 юни 2011

"... рокерите, тръгнали нанякъде...."

Своенравни , но подчиняващи се на правилата. Облечени в черно, но създаващи настроение. Големи мъже, забавляващи се по детски. Влюбени в „конете”, които са яхнали.






Картината не е добра, но затова пък шумът е внушителен (за неделна утрин).

video
.

07 юни 2011

Оптимистичен тест за песимисти

1. Мечтаеш :

а) за тихо пристанище ( доволен от богатия улов)


б) да се отдалечиш от брега (неспокойно взирайки се в хоризонта)


2. Предпочиташ:

а) да си обичан (като къдрав пудел с цветно шалче и каишка на врата)


б) да си свободен (като улично куче)


3. Чувстваш се:

а) ослепителен ( като слънчев лъч, отразен във ветропоказател при безветрие )


б) не на място (като глухарче върху скала на брега на морето)


4. Виждаш:

а) светлина в края на тунела
б) насрещно движещ се влак

4.Точно в този момент се питаш какво ли е искал да каже авторът:

а) Не искам да виждам света
б) не искам светът да ме вижда



Резултат: Не брой отговорите си а) и б), защото само след час, след ден или седмица резултатът ще е различен. Ако не ти харесват отговорите а) и б), създай си твои - в), г), д) и ... така нататък, до края на азбуката.

Извод: Животът ни тества всеки ден. Въпросите са много, отговорите – още повече, а резултатите доста често са ... стряскащи. Но ако никога не си отплавал, никога няма да акустираш. Обичта може би те води на каишка, но свободата понякога те прави самотен. Прекаленият блясък води до ослепяване, а цвете на неподходящо място определно впечатлява. Ако си в тунел, скоро ще разбереш какво има в далечината, но за всеки случай потърси аварийната ниша или изход. Не ти е нужен прозорец, за да се убедиш, че светът е прекрасен. А пък и на света не му е нужен прозорец, за да надникне вътре в теб. Затова мечтай, чувствай, искай, задавай си въпроси! И не търси винаги логичните отговори!