Показват се публикациите с етикет мечти. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет мечти. Показване на всички публикации

23 май 2011

Movimiento 15М: Вик за промяна

Младите в Испания се събудиха. Поколението, за което казвахме, че е разглезено, че очаква всичко наготово, поколението, което нарекохме „ generación botellón*” , поколението, което критикувахме, че ограничава социалния живот само до контактите си в социалните мрежи, ясно и недвусмислено ни опроверга.

Същото това поколението, което се самонарече „ la generación NI-NI**” - „НИТО (работа) – НИТО (пенсия)” на 15 май излезе по испанските площадите. Спотнанно и миролюбиво, но твърдо решено, че трябва да бъде чуто. Та дори и с безшумен вик ( grito mudo)***.

Саморъчно направените младежки плакати по площадите успяха да отклонят вниманието от предизборните луксозни афиши с огромни снимки на благо усмихващи се политици:

„Без покрив, без работа, без пенсия, без страх!”
„Можем да бъдем много повече от пияно поколение!”
„Силата на НЕнасилието!”
„Изключи телевизора и включи мозъка си!”
„Без хляб няма мир!”
„Дом и работа без да бъдем роби!”
„Не се нуждаем от абревиатури (на политически партии) за да се борим – нито фашизъм, нито комунизъм, нито социализъм, нито капитализъм!”
„Без борба няма нито хляб, нито свобода!”
„Право на дом на честна цена!”
„Тих народ - добър роб!”
„Горе ръцете, това е ипотека!”
„Барикадата затваря улица, но отваря път!”
„Ние сми това, което правим за да променим това, което сме!”
„Престанете да ни делите, най-накрая сме обединени!”
„Няма да мога да се пенсионирам никога!”
„Дай ми душата си срещу ипотека!”
„Банкерите-крадци виновни за кризата!”
„Най-лошата борба е тази, която не се води!”
„Не позволявай да те настъпват!”
„Искам държава без корумпирани политици!”
„Не сме стока в ръцете на политици и банкери!”


„Само аз избирам кога да си стегна куфара! Да не ме принуждават...!
„Тишина, намираме се (€stamo$ ) в демокрация!”
„С „хляб и зрелища” римляните са усмирявали народа. На нас ни взеха хляба и превърнаха политиката в цирк!”
„Не ние сме „антисистема”, системата е срещу нас. Дори не знаете как да ни забраните!”


Кой чу този вик? Чуха го безработните, чуха го работещите, чуха го пенсионерите. И ги подкрепиха. Анализаторите, коментаторите, социолозите и политолозите чуха (избирателно) и, усъмнени в наличието на политическа конспирация, като стари разпалени врачки започнаха да прогнозират кой печели и кой губи от „илюзията и утопичните идеи” на младите. А политиците? О, те се изплашиха. Но не от безшумния вик на младото поколение, не от десетките хиляди ръце, вдигнати към небето в знак на протест . Политиците се изплашиха за резултатите в изборния ден, мислейки си единствено за удобството на депутатските и кметските кресла. И не посмяха да разгонят младите от площадите, въпреки забраната в деня за размисъл и в изборния ден.

И сега, в този късен час, докато някои политици празнуват победа, а други ближат раните си след обявяването на изборните резултати, хиляди млади хора все още са по площадите. Без алкохол, без насилие, без провокации, без нарушение на обществения ред и поддържайки чистота. Тихо и мирно организират своята „утопична демокрация” - без влиянието на политически партии и „дезинформиращи медии”, давайки възможност на всеки да сподели, да разкаже, да даде предложение. Поколението „НИ-НИ” реши да остане по площадите и след изборите. „Негодуващото” поколение реши да продължи едноминутният си тих вик с разперени към небето ръце. Една минута тишина, която би трябвало да кънти оглушително за политиците.

Дали тези млади хора не са поредното „ поколение на разбитите надежди”?!

-----
* botellón (от „botella” – бутилка) - голям „купон” с цел напиване.Събиране на големи групи млади хора, обикновено в празнични дни или в края на седмицата, които се струпват на големи паркинги, паркове и други обществени места и консумират големи количества алкохол, оставяйки след себе си тонове бутилки и боклуци и създавайки сериозни проблеми с опазването на обществения ред. „Ботейоните” по принцип са забранени.
** ni – нито
*** grito –вик; mudo – ням, безшумен, без звук

Снимки: Интернет
.

15 август 2009

Разкажи ми за мястото, където живееш

Като дете живеех на една улица в един квартал на един град. С приятелите ми посещавахме една и съща детска градина, едно и също училище, завършихме една и съща гимназия. Живеехме в един малък пъстър свят, изпълнен със сигурност, спокойствие, игри и мечти. На никой и през ум не му минаваше, че ще се разпръснем. Първо ни разделиха различните университети, после различните професии и различните любови. Разпръснахме се в различни квартали, различни градове и ... различни държави. Малката улица в онзи квартал на онзи град ни събираше все по-рядко. И все някой отсъстваше поради неотложни проблеми там навън, в големия свят.


Днес ...собствените ни деца повтарят нашите игри в по-съвременен вариант, но на други улици в други квартали и други градове, дори други държави. . Всеки от нас отново живее в свой свят – за едни пъстър и динамичен, за други спокоен, за трети –сив и монотонен. Свързва ни само споменът за онази улица от детството. Улицата, която създаде истинското ни приятелство.

Днес... подсвиркванията и подвикванията под прозорците в тихите следобеди неусетно са изместени от модерните безжични телефони, мобилни устройства, чатене в Скайп, видео-разговори. Детските ни мечти бледнеят пред зрелите ни постижения... Или може би точно обратно - удобствата, които сме си осигурили, не покриват дори първа точка от дръзките ни младежки планове за живота. Редките ни, но продължителни телефонни и интернет- разговори се въртят около ежедневните проблеми, предстоящи житейски битки и неизменно завършват със спомени за нашата улица в нашия квартал на нашия град. И с „Разкажи ми за мястото, където живееш!”. След един подобен разговор ми хрумна идеята да опиша мястото, където живея сега.

В този момент детето на една позната имаше като домашно упражнение да напише съчинение на тема „Опиши своята стая”. Подразни ме заглавието. И съдържанието също. Детето с гордост описваше шарените мебели, наличието на компютър, скъпи играчки и видео игри... Замислих се къде е възпитателният момент в това упражнение. Стана ми страшно когато се запитах „А какви ли са мечтите на това дете?”. Ще има ли то спомени за някоя улица в някой квартал на някой град?! А какво ли чувстват тези, които все още живеят на уличката от своето детство?... Тогава у мен се появи желанието вместо мястото, където живея, да опиша мястото, където отраснах.

Така съвсем обърках идеите и желанията си. И двата текста стоят недовършени.


Ако опиша мястото, където живея сега, то неизбежно това описание ще прилича на туристически справочник, защото ще се оповавам на очите си – красотата, която виждам и нещата, които ме впечатляват или отблъсват. Ако пък опиша мястото, където отраснах , „съчинението” ми ще е нереално, защото съм се отдалечила на 20-тина години разстояние оттам и същевременно ще е много истинско, защото за мен това място не е просто една географска точка от картата на света. Ще описвам със сърцето си, ще описвам красотата, която другите не виждат, но аз чувствам.

Ако всеки от нас разкаже за мястото, където живее в момента, ще обогатим познанията си по география, история, ще научим любопитни неща , но ако разкажем за местата, в които сме отраснали, ще отворим сърцата си. А всички имаме нужда от това.

Направете го, дори сами за себе. Отворете сърцата си, дори изписаният лист да остане скрит някъде между изръфаните корици на тетрадката със спомени или във файла „Лични” на персоналния ви компютър.

21 юли 2009

Къде остана детството...

За всички възрастни, които са запазили детското в себе си...




Песен от филма "Войната на таралежите"- изп. Асен Кисимов

14 юли 2009

Различен

Часът започна. Както винаги първо с административни уточнения, въпроси, попълвание на формуляри... Влезе поредния закъснял – младо високо момче. Накуцваше и провлачаше крака. Седна на мястото си и започна да изважда учебник, тетрадка, химикалка...

Движенията му бяха точни и отчетливи, въпреки парализираните пръсти. Пишеше с лявата ръка, а с дясната умело се справяше с бутоните на клавиатурата. Не видях нито един поглед на неодобрение, съжаление или отвращение у другите. Просто едно момче с физически недъг. В Испания приобщаването на инвалидите към нормален социален живот е на доста високо ниво.

Ден, два и учебния процес пое нормален ритъм . По време на почивките започнахме да се сформираме на групички. На няколко пъти потърсих с очи парализираното момче. Откривах го пред автомата за безалкохолни напигки, след това седнал на пейката в коридора... Беше сам. Но нямаше вид на самотен, сърдит или обиден. Лицето му беше спокойно и приветливо. „По-скоро е срамежлив. Или не иска да се натрапва.”- помислих си. Вече знаех името му – Борха. На третият ден го видях заобиколен от няколко колеги от групата – смееше си и разпалено им разказваше нещо. Усмихнах се. Борха вече беше намерил новите си приятели.

Нещо повече – неусетно Борха стана любимецът на всички ни. Докато умувахме над алгоритми и схеми, Борха мълчаливо беше привършил упражнението и с желание се отзоваваше на всеки призив за помощ. Обясняваше, показваше, даваше напътствия – тихичко, ненатрапчиво, от сърце. Усмивката , въпреки че и тя беше засегната от парализата, не слизаше от лицето , а очите му блестяха като черни въгленчета. Вглеждайки се, някъде дълбоко в тях имаше малко тъга.

Какво ли е преживял през годините?! Със сигурност доста огорчения. Но за да бъде сега тук сред нас, сред приятели и колеги, най-напред е получил грижите и обичта на родителите си. И тяхната подкрепа.

Често избягваме да изречем думите „инвалид” или „човек с физически недъг”. Заменяме ги, волно или неволно, с „различен”. Различно ли е от нас това парализирано момче?
Да, много е различно. И не заради физическия си недъг. То също като нас мечтае, смее се, има дом, приятели и близки, които го обичат, но има воля, многократно различна от нашата, има цели, много по-ясни от нашите. А желанията му са постижими, защото целеустремено работи за тяхното сбъдване и не ги смесва със съвременните модерни капризи.

Да, Борха е различен, защото... е по-умен от нас!