Кошмарът на НЕкалинките

Моля някой, който е минал по пътя на признаване и приравняване в България на диплома от чужбина, да сподели опита си. Или някой, който може да даде каквато и да е подробност около процеса, изискванията, изобщо начинът един млад човек  да легализира в България дипломата си от чужбина.

Вчера ме потърси едно непознато момиче. Оказа се бивша съученичка на дъщеря ми. Искала да се консултира с мен, защото си е спомнила, че преди години имахме подобен проблем. Ние тогава се отказахме по средата на пътя, защото случаят не бе от особена важнаст, а пък и дъщеря ми продължи образованието си.

 

С две думи, момичето има испанска диплома за помощник-фармацевт. Заради кризата и несигурността в Испания решава, че може би е по-добре да се върне в България. И тогава започва дългото разхождане по институции.

 

Като се вземе предвид, че е млад човек, който за пръв път се сблъсват с българската държавна администрация, конфузната ситуация е налице. Искат й „оригиналната диплома с апостил”. Малко ми е неясно как на оригинален документ може да се поставя какъвто й да е допълнителен печат. Може би се губим някъде „в превода”, но през 2008 и на нас ни искаха същото. Тогава направихме (в Испания) нотариално заверено копие с печат „апостил”, което бе преведено и легализирано от преводаческа фирма в България. Това е единственият съвет, който успях да й дам.

В момента момичето е тук, изважда си всички възможни академични справки, сертификати и всевъзможни документи от училището и ги заверява нотариално. Преди малко ми се обади отново, защото звъняла за подробности до България и пак са й казали „оригиналната диплома с апостил”. Посъветвах я да се консултира с испанския нотариус, в чиято кантора се намираше в момента. / Те са много отзивчиви, но често изпадат в недоумение от нещата, които изисква нашата администрация/.

Помолих я да ми се обади, когато има някаква яснота. И ако днес не успее да се справи, въпреки че не я познавам, утре ще я придружа и ако трябва, отново ще звъним до министерства и посолството, ще питаме и ще се изясняваме.

Сега започвам да се ровя и да търся някава информация по Интернет. Ще съм много благодарна, ако някой може да сподели някакви подробности или е по-наясно с изиксванията.

 

П.П. С тъга в очите момичето ми сподели, че в България й казали, че за продавачка в някой магазин няма да й искат легализирана и преведена диплома, но желанието й е да се реализира, не само да преживява. Преживяването дори е по-лесно в чужбина. За да й дам кураж, й казах да не се отказва и да се бори докрай. А тя ми отговори, че за всеки случай е заделила определена „неприкосновена” сума в евро. За онзи, по лесния изход – на излитащите полети.

Дори народната мъдрост гласи, че камъкът си тежи на мястото. Къде е мястото на децата ни? Говорим непрекъснато как  заминават през Терминал 1/2. Няма нищо лошо в това – придобиват нови знания, научават нови езици, научават се на самостоятелност и отговорност. Но когато решат да се върнат на мястото си, в Родината, попадат в един затворен бюрократичен  кръг. И понеже са млади НЕкалинки, отново избират по-лесния изход – Терминал 1/2.  

 

Защо не се връщам

Млади и интелигентни хора продължават да напускат България - Модерната вещица  „Защо заминах”.

Аз заминах преди 10 години –  без да знам и думичка на испански език и без осигурена работа. Харесаха ми хората, усмивките, спокойствието, чистотата, палмите, плажа, морето. Хареса ми и заплатата, която започнах да получавам.

Сега положението е тотално /дори фатално/ променено.  Казвала съм, че винаги има обратен път към дома. Но въпреки безработицата, непоносимата ипотека,  ежедневно растящите цени, двойно увеличените  учебни такси на децата ми, безумията около обединяването на спестовни каси, спасяването на банки, наглото поведение на  безскрупулни банкери и политици, аз не се връщам ... Не се връщам заради едни простички неща...

Не се връщам, защото все още ми се усмихват.

Не се връщам, защото ми спират на пешеходни пътеки.

Не се връщам, защото вървя по равни, чисти и осветени тротоари.

Не се връщам, защото по тези тротоари няма паркирани коли.

Не се връщам, защото изхвърлям боклука си разделно.

Не се връщам, защото кучетата не са бездомни. И си имат градинки.

Не се връщам, защото пенсионерите не ме натъжават.

Не се връщам, защото карам по прекрасни пътища. Без винетка.  

Не се връщам, защото има влакове. Дори високоскоростни.

Не се връщам, защото градът е кръстосан от велоалеи.

Не се връщам, защото никъде и за нищо не ми е поискан подкуп.

Не се връщам, защото нито един чиновник  не си е позволил да бъде неучтив с мен.

Не се връщам, защото имам задължения, но имам и права.

Не се връщам, защото въпреки кризата и „орязаното” здравеопазване , аз и семейството ми получаваме адекватна медицинска помощ . Без доплащане и  „избор на екип”.

Не се връщам, защото въпреки че фармацевтите получават парите си с месеци закъснение, в аптеката никога не са липсвали животоспасяващите лекарства,необходими на съпруга ми.

Не се връщам, защото живея близо до морето. И плажовете са общодостъпни, чисти и безплатни.

Не се връщам, защото...  Мога да изброя още десетки  причини... Дребни и егоистични. Но само на пръв поглед.

Обичам безкрайно родния си дом, но за съжаление не там е мястото, където наистина се чувствам  у дома.  

П.П.  Не се връщам , защото „Режещият лентички” не е моят избор. Отнеха ми правото да избирам.

.

На БДЖ, с любов !

„Град без гара не е град!”- казваше прабаба ми, когато се оплаквахме от денонощния трясък на маневриращи вагони. А нейният град започваше от гарата. Показваше ни избелели снимки на кална улица успоредна на железопътната линия. И първите къщи, и първите дюкяни. Разказвяше ни как прането се покривало със сажди, когато минавал парен локомотив.  Въпреки че никой от рода ни не е бил пряко свързан с железниците, косвено препитанието на фамилията /”семейният бизнес”/ е зависело от развитието на Железницата. „Железничар” за нея беше уважително обръщение.
Сега тази стара  улица не е кална. Сега е главна. И все още започва от гарата. А гарата е железопътен възел. И площадът е зад гарата. Изобщо „гарата”е синоним на „центъра на града”. В този град премина моето детство. В центъра,  „на гарата”. Ученическите ми ваканции са преброими, но непреброими са пътуванията ми към и от този град. През Дефилето. Красивото Искърското дефиле!

Години по-късно, по ирония на съдбата /или не/, животът ме свърза с железничар. Машинист. Дните летяха ту бързо, ту експресно , винаги по разписание и понякога - със 120 км/ч. Запознах се с много хора, за които железничарството беше не просто професия, а отговорност, съдба и... любов. Издържливи, калени мъже, уверени в себе си, способни да преодолеят всяка една трудност. И непрекъснато говорещи за електрически вериги, тотмани, пантографи, затворени и отворени семафори, повески, профили на пътя, за рисковите моменти и отстранените в нормата на 5 минути повреди.  Тогава все още „железничар”звучеше уважително. Някои от тях имаха късмета да се пенсионират,  други не доживяха – загинаха при катастрофа. Трети – напуснаха, а четвърти – все още са железничари.

Днес някои от тези мъже, които някога са ви возили в експресите до морето, ви возят от „Младост” до „Обеля” и обратно. Да работиш в „метрото” е престижно. И платено. Само с любов към професията не се живее. И за чест не се работи.  Днес да си „железничар” е по-скоро унизително.

15 години по-късно Дефилето си е на същото място. И Балкана, и Искъра, и скалите...  Само релсите са стари и уморени, а влаковете преминават със старческа скорост покрай запустели спирки и кантони.

„Град без гара не е град... ” А какво ли е държава без железници?

Двупосочна носталгия

Купихме си билети. В края на лятото. Два месеца предварително. Този път щях да приготвям багажа си спокойно, щях да избирам подаръци по списък ... Този път всичко беше планирано!

В началото на есента куфарите чакаха насред хола. Все още празни. Спъвах се в тях , но не ги забелязвах. Мислех си за съдбата,  за житейските изпитания, за безсмислената суета, за крехкостта на живота и инфарктните  изненади. И три пъти на ден изкачвах тежките стъпала до интензивното отделение.

В крайна сметка потеглихме, напъхвайки набързо четката за зъби и два-три пуловера  часове преди полета. И една торба лекарства за ръчен багаж. Нищичко за деклариране. Освен мълчаливата радост, че все пак ще пътуваме. Все още заедно.

В полунощ на софийското летище ни посрещна злобата на сънени служители и агресията на таксиметровите шофьори. Хора, защо не можем да бъдем добри един към друг!? Животът се обръща за миг. И си отива още по –бързо.

В следващите дни не бързахме за никъде. Разхождахме се по уж познати, а всъщност променени места.  Учудващо за нас, дежурният въпрос  „Как намирате България?” бе предхождан от „Взехте ли испанско гражданство?”. Учудващо за питащите, отговорът ни беше: „Не. Не ни трябва.”

Първоначално зяпахме любопитно и ... се спъвахме в дупки и стърчащи тротоарни плочки.

След това започнахме да си гледаме в краката. Така обърнахме внимание, че е „помислено” за хората, придвиждащи се в инвалидни колички. Там някъде вътре. Трябва само да  преодолеят трите стъпала към портала.

Промушвахме се между паркирани по тротоарите коли. Дори  и пред Министерски съвет. /Първите трябва да дават пример!/

Не пътувахме по новите магистрали. Не ни се наложи. За еднодневното ни пътуване в провинцията влакът беше по- романтичното  решение.

Споменавайки магистрали,  се сещам за избори. Хаос! Гласувахме. Имаше ни дори в списъка за местните  избори. А не би трябвало. След седмица, на балотажа, бяхме в забранителният списък. А имаме право на глас в президентския вот. Разговорът с /не/компетентния господин от ОИК, който трябваше да разреши казуса, завърши със затръшване  на телефонната слушалка. От неговата страна.

А хубавите неща ? Това бяха приятелите, близките, планината, ноемврийското слънце... Носталгията се промъкваше  в дългите среднощни разговори със старите приятели, в просълзените очи на съседа и в стряскащият въпрос  на порасналите вече приятели на нашите деца: „Извинете, познаваме ли се?”. Дори фиданките пред блока вече са дървета...

Носталгията  насочваше фотоапарата ни към златните есенни листа,  дебелото врабче, припичащото се на слънце куче,  непотребните телефонни кабини, опустелите места, буренясалите дворове на нашите баби, амбалажната хартия от някогашна книжарница...

В същото време установихме, че носталгията ни е двупосочна –когато сме ТАМ, тъгуваме   за старият ни дом, за родителите ни, за старите приятели, а когато сме ТУК – за морето, за далечния дом и децата ни.

Там и тук. Колко ли дълго ще ни разкъсват тези две посоки?!

В София

Преди три и половина години си дадох едно обещание, което не изпълних. Повече от месец очаквах обаждането и въпреки това не бях подготвена за тъжната вест. Баба ми си отиде от този свят. Тихичко и достойно, на достолепна възраст. „ Дори раждането не е по-сигурно от смъртта.” – тези нейни думи кънтяха в съзнанието ми, докато се подготвях за пътуването. Поредното закъсняло пътуване!

И понеже „лошото се редува с доброто, иначе няма да оцелеем” (както казваше баба), тъжният повод пък стана причина за много срещи с близки и приятели, някои от които не бях виждала от десетина години. След десетките въпроси за децата, семейството и емигрантския живот, неизменно ме запитваха как „намирам” България.

Как ли? Първите три дни от престоя ми бях толкова емоционално объркана, че не забелязвах почти нищо около себе си. Бях направила едва десетина снимки - нещо твърде необичайно за мен. Децата, въпреки спешното приготвяне, бяха набутали в багажа ми два фотоапарата, за да снимам „всичко и всички”. Използвах ги през оставащите два дни. Ето как „намерих” София преди Великден:


На 13 април след полунощ София ме посрещна със сняг. Едър, мокър, студен сняг „на парцали”, който проникваше през шевиците на кенарената ми блуза. И през сандалите на повечето от пътуващите. Бяхме тръгнали на 26 градуса по Целзий, а пристигахме като в снежна приказка. Поне половината от 180-те пътника не бяха виждали сняг от години. Също като мен. Въодушевлението беше по детски, толкова истинско и искрено, че никой не се нацупи особено, когато багажът ни излезе деформиран и мокър. На изхода десетки фотоапарати щракаха и запечтваха за спомен белите снежинки.

След еуфорията от пролетния сняг дойде завръщането в действителността. Някои неща са променени към хубаво, други – към лошо. И има неща, за които времето сякаш е спряло.

На дупките в асфалта, които лошото време беше замаскирало в невинни локви, не обърнах особено внимание. Таксиметровият шофьор познаваше маршрута и умело ги избягваше. Впечатли ме обаче огромния брой автомобили в собствения ми квартал. Или по-скоро, впечатли ме хаотичният начин на паркиране. В последствие установих, че в цяла София автомобилите са изместили пешеходците - и от тротоарите, и от градинките. Дори някои исторически сгради и забележителности са така обкръжени, че на снимките излизат на преден фон паркираните возила. ( Близо до Халите една табела върху ламаринените заграждения гласеше „Моля, преминете през градинката”. Градинка не видях, видях паркирани коли.)



Стори ми си, че София се е превърнала в град на контрастите, град на крайностите:
- Нови тролеи и автобуси по някои линии и очукани разпадащи се такива по други линии.
- Огромни стъклени кубове - „модерни” сгради-чудовища, а в съседство – рушащи се ценни от архитектурна гледна точка къщи.
- Нови супермаркети, заобиколени от огромни кални пространства. ( С малко средства и повече желание биха могли да се превърнат в подредени градинки.)
- Метрото. Удобно и бързо, да. Нови, хубави станции. И вагони, произведени през 1990 година.

Центърът на София в момента е неузнаваем - една огромна строителна площадка. Няма друг начин – нали строим метро... и магистрали. Дори намерих символика в крана, който издига снага пред сградата на Министерски съвет .

Лошо впечатление ми направи полицейската „Нива”, паркирана посреднощ в участъка между Ситняково и Телевизионната кула - на неосветено място, в посока обратна на движението, със загасени фарове и опознавателни светлини, като дебнещ див звяр.



Хубавите неща, които ми се случиха:

Градът беше изметен – с очукани бордюри и начупени тротоарни плочки, но без фасове и хартийки по спирките.
Спряха ми на пешеходна пътека.
Хората, на които се усмихнах, ми отвърнаха с усмивка.
Възрастен мъж ми отстъпи място в тролея. Друг пък ми изръмжа сърдито, когато аз му отстъпих място в метрото.
В един краен квартал пред една кръчма собственичката раздаваше безплатно храна на „тези, които по-нямат”.
В някои градинки все още има място и за култура и изкуство.





И най-най-хубавото - срещнах се с много от приятелите си.
А обратният полет ми донесе ново приятелство.
.
София,моя любов
.

Писмо до поискване

Не знам дали днес съществува тази услуга, но навремето можеше да се изпрати писмо „До поискване”. Писмото чакаше в съответната пощенска станция, докато получателят отиде там и го потърси. Днес все по-рядко откриваме писма в пощенските си кутии. Още по-рядко пишем писма. Истински писма.

Затова пък оставяме съобщения на гласовата поща. До поискване. Изслушваме ги, ако искаме. Пишем електронни писма. До поискване. Прочитаме ги, ако искаме. Сменяме адресни регистрации, градове и дори държави.Сменяме телефонните си номера, имаме по няколко електронни адреси, използваме потребителски имена, които с нищо не напомнят за нашата самоличност. А когато в трудни моменти ни се прииска да поговорим с някой стар приятел, не знаем къде да го открием...

Онзи ден в моята електронна поща открих едно кратичко писмо. То е чакало да бъде написано много години... Дълги години. Пуснато е един вид „до поискване”, защото „много време мина и не знам дали е актуален адреса”... А същинската част беше заключена в следните думи: „Аз съм добре-засега, имам много неща да ти разказвам...”

Писмо от приятелка. От по-зрелите ми години. Сприятели ни работата. Работехме чудесно в екип, прекарвахме по 8-9 часа на ден заедно. Приятелка, която не споделяше много за себе си, но ме изслушваше и ме разбираше прекрасно.

После аз заминах далече. Не забравях приятелите си, но постепенно разредих телефонните си разговори. Ежедневието ме завличаше с разрушителна сила. Имах своите трудни моменти. Кой ли ги няма? Поплаквах си по някой спомен, яростно се борех с разбърканите си чувства, после забравях... и се усмихвах щастливо.

Тогава не написах нито едно писмо. Дори ”до поискване”. А сега е толкова трудно да отговоря на простичкото „А ти как си?”. Толкова е трудно да събера в едно писмо годините, през които сме пропуснали да споделим...

Но ще наваксаме - благодарение на това, че все още съществуваше пощенският клон, в който някой стар приятел да остави за мен писмо „до поискване” . Все още съществуваше първата ми електронна поща, в която влизах все по-рядко. До сега.
Мила приятелко, имам много неща да ти разказвам...

Разкажи ми за мястото, където живееш

Като дете живеех на една улица в един квартал на един град. С приятелите ми посещавахме една и съща детска градина, едно и също училище, завършихме една и съща гимназия. Живеехме в един малък пъстър свят, изпълнен със сигурност, спокойствие, игри и мечти. На никой и през ум не му минаваше, че ще се разпръснем. Първо ни разделиха различните университети, после различните професии и различните любови. Разпръснахме се в различни квартали, различни градове и ... различни държави. Малката улица в онзи квартал на онзи град ни събираше все по-рядко. И все някой отсъстваше поради неотложни проблеми там навън, в големия свят.

Днес ...собствените ни деца повтарят нашите игри в по-съвременен вариант, но на други улици в други квартали и други градове, дори други държави. . Всеки от нас отново живее в свой свят – за едни пъстър и динамичен, за други спокоен, за трети –сив и монотонен. Свързва ни само споменът за онази улица от детството. Улицата, която създаде истинското ни приятелство.

Днес... подсвиркванията и подвикванията под прозорците в тихите следобеди неусетно са изместени от модерните безжични телефони, мобилни устройства, чатене в Скайп, видео-разговори. Детските ни мечти бледнеят пред зрелите ни постижения... Или може би точно обратно - удобствата, които сме си осигурили, не покриват дори първа точка от дръзките ни младежки планове за живота. Редките ни, но продължителни телефонни и интернет- разговори се въртят около ежедневните проблеми, предстоящи житейски битки и неизменно завършват със спомени за нашата улица в нашия квартал на нашия град. И с „Разкажи ми за мястото, където живееш!”. След един подобен разговор ми хрумна идеята да опиша мястото, където живея сега.

В този момент детето на една позната имаше като домашно упражнение да напише съчинение на тема „Опиши своята стая”. Подразни ме заглавието. И съдържанието също. Детето с гордост описваше шарените мебели, наличието на компютър, скъпи играчки и видео игри... Замислих се къде е възпитателният момент в това упражнение. Стана ми страшно когато се запитах „А какви ли са мечтите на това дете?”. Ще има ли то спомени за някоя улица в някой квартал на някой град?! А какво ли чувстват тези, които все още живеят на уличката от своето детство?... Тогава у мен се появи желанието вместо мястото, където живея, да опиша мястото, където отраснах.

Така съвсем обърках идеите и желанията си. И двата текста стоят недовършени.

Ако опиша мястото, където живея сега, то неизбежно това описание ще прилича на туристически справочник, защото ще се оповавам на очите си – красотата, която виждам и нещата, които ме впечатляват или отблъсват. Ако пък опиша мястото, където отраснах , „съчинението” ми ще е нереално, защото съм се отдалечила на 20-тина години разстояние оттам и същевременно ще е много истинско, защото за мен това място не е просто една географска точка от картата на света. Ще описвам със сърцето си, ще описвам красотата, която другите не виждат, но аз чувствам.

Ако всеки от нас разкаже за мястото, където живее в момента, ще обогатим познанията си по география, история, ще научим любопитни неща , но ако разкажем за местата, в които сме отраснали, ще отворим сърцата си. А всички имаме нужда от това.

Направете го, дори сами за себе. Отворете сърцата си, дори изписаният лист да остане скрит някъде между изръфаните корици на тетрадката със спомени или във файла „Лични” на персоналния ви компютър.

Къде остана детството...

За всички възрастни, които са запазили детското в себе си...

Песен от филма "Войната на таралежите"- изп. Асен Кисимов

Ще сe видим пак, бабо!

Фотьойл. Възрастна жена. В скута й – вестник, книга, очила и дистанционното на телевизора. Ярко-червена блуза, която контрастира със снежно-бялата коса, оформена в къса подстрижка. Гледаше новините.

Това е образът, който остана запечатан в съзнанието ми при моето второ завръщане в България преди две години. Образът на моята баба. Книгата беше любовен роман от някаква нашумяла поредица, а вестникът беше ... вчерашен. Наближаваше 84-ят й рожден ден.

Когато ме видя, очите й засияха и на лицето й се появи познатата усмивка. „О, Албено, синенце!” . Обръщение, пропито с нежност, което използваше както в разговорите си с мен, така и с моите приятели, независимо дали са мъже или жени. „Синенца” нарича и моите дъщери, и съпруга ми. Избута вещите от скута си и понечи да се надигне, но артритът, с който се бореше от години, явно вече беше взел надмощие. Стисна зъби и направи втори опит – този път с по-голям успех. „Същата си е – помислих си – не се предава. Това си е тя – моята борбена баба.”, а на глас казах:
- Не ставай, аз ще поседна до теб!
- Не гледай датата на вестника – проследи погледа ми тя – От новините ще разбера какво се случило днес... То и светът стана един неелит!

„Неелито” - друга думичка, която бях забравила – използваше я като определение за нещо некачествено, лошо, некадърно.

- Сега разказвай, как сте там, добре ли сте? - и започна да ме засипва с десетките познати въпроси, които се повтаряха при всеки наш телефонен разговор през последните години. „ Децата в кой клас станаха ...вие какво работите...То там при вас сняг не пада , нали?”...
Чудех се как е възможно старческата деменция да оставя в съзнанието ѝ дълбоки бели бразди за дребните подробности, а от друга страна – толкова ясно, категорично, дори философски да асимилира сериозните проблеми.

- Ех, синенце, навсякъде можете да сте добре, стига да имате работа и дом. И да сте заедно...Аз гледам тук , на атласа... Имам си един . ..”Атлас мира” ... като чуя по телевизията името на някой град по света и не знам къде се намира, та потърся на картата...
- То, бабо, и географията се промени - пошегувах се аз, докато тя трескаво запрелиства страниците стария атлас за да открие картата на Испания . И млъкнах...защото градът , в които живеех сега , беше ограден с молив. Баба Олга не допускаше да се подгъват страниците на книгите, а да се драска върху тях беше още по-недопустимо. Нарушила е един от принципите си, за да открива бързо „нашето” място.


Поговорихме си доста, надълго и на широко, а аз междувременно извадих старите черно-бели спомени. Моят бебешки албум, албумът от ученическите ми години... Стари бележки, картички, пожелания...Как да отнеса всичко тези мили спомени на хиляди километри?! Баба Олга намести очилата си, взе единият от албумите и сякаш се пренесе в друг свят. Майка ми беше споделила, че напоследък често я заварвала да разглежда снимки – стотици снимки, стари и нови. Разглеждала ги вглъбено, с часове.

Дните на престоя ми бяха преброени и отлитаха бързо. Неусетно настъпи момента, в който куфарите стояха наредени до вратата, а таксито чакаше пред входа. Последни трескави напътствия от майка ми, от леля ми, добри пожелания от съседката... Потеглях отново на дълъг път... Баба Олга стоеше на вратата, подпряна на бастунчето. Бяхме пропуснали момента на трудното ѝ придвижване от хола до коридора. Някогашната стройна фигура сега беше прегърбена и свита от артритната болка, но стоеше с гордо вдигната глава. Както винаги.
- Лек път, синенце! Хубаво е , че сте добре...Ама сте далече...Е, това...животът понякога разделя...
- Довиждане, бабо, ще се видим пак!
- Ха-ха – пресилено се засмя баба – Няма за кога , Албено, няма за кога...
Очите ѝ бяха насълзени.

Тези насълзени очи не ми излизаха от главата през целия път – и в таксито, и по време на двучасовия полет. Осъзнах, че до сега не бях виждала баба Олга да плаче. За мен тя беше символ на смела и борбена жена. Спомнях си трудни моменти и житейски изпитания, в които тя беше човекът, който поемаше „командването” и разрешаваше проблемите с твърда ръка. Спомних си строгият ѝ поглед и вечерният час, който ми определяше. Спомних си досадните нареждания „Измий си ръцете! Подреди си дрехите! Първо си научи уроците, после игрите!”. Спомних си притеснението ѝ от прибързаното ми омъжване и радостта от появата на правнучките ѝ и това, че беше най-отзивчивата детегледачка „на повикване”, докато следвах. Спомних си как моите приятелки често търсеха баба Олга вместо мен, за да споделят проблемите, да потърсят съвет или просто да си поговорят... Спомних си стотици прекрасни моменти, прекарани с моята баба.


Днес...баба Олга е на 85 години / даже и половина/. Много се зарадвах , когато при поредното ми обаждане до България в телефонната слушалка прозвуча познатият глас на възрастна жена : „Да, кой? О, синенце, аз съм баба Олга. Майка ти отиде до...” Търпеливо изслушах подробностите. Последва кратко резюме на новия роман, който чете в момента. След това отговорих чинно на познатите въпроси : „ Децата в кой клас станаха? ...Вие какво работите?...То там при вас сняг не пада , нали?”... Накрая дочух тежка въздишка и следните думи: „Трудно е, синенце, докато са малки децата е трудно. После излитат...всяко по своя път... Тогава става още по-трудно.”

Да, мила бабо, знам че е така. Разбрах го в момента, в който видях насълзените ти очи. Ще се видим пак, бабо, сигурна съм, ти не се предаваш лесно, а и толкова много неща все още не си успяла да ми кажеш. Ще се видим пак !

Ще се завърнеш ли …

„Мислите ли да се върнете в България?” – това е въпросът, който ми задаваха години наред. Задаваха ми го новите работодатели, случайни познати и непознати, а аз тъжно се усмихвах и носталгично отговарях: „ Да, вероятно...Да! Винаги има път назад, към дома.”
Сега мразя този въпрос. Мразя го, защото не знам отговора. Но знам едно – да не се заричам, да не изговарям думичките „никога” и „завинаги”, защото...

...Защото преди години смело потропвах с крак и уверено заявявах „Аз никога няма да емигрирам!”. Но емигрирах. Багажът ми се събираше в една пътна чанта, защото „заминавах за малко”, защото „нямаше да остана там завинаги”. Дълго време предпочитах да ме наричат „временно пребиваваща” вместо „емигрантка”. Но колкото и да се оправдавам с косвените причини за моето заминаване, фактът е един – аз съм емигрантка. Вече дълги 7 години.

Казват, човек бързо свиквал на хубавото. Да, ама зависи какво се разбира под „хубаво”. Е, от опит ви казвам, че човек свиква с всичко, стига да има цели и мечти. В началото седях в спретнатото малко апартаменче „под наем” , а непрекъснато си мислех за панелния уют на българският ми дом. Моят дом. Отивах на работа /Боже, че те ресторантите имали и кухня!/ и си мислех за колегите ми от офиса в България, за любимата ми работа. Междувременно свикнах хазяйката да идва от време навреме, но не за наема, а за да ме попита имам ли нужда от нещо. Или да си вземе почивен ден, за да ме придружи до учебния отдел за записване на децата в училище. Свикнах шефката сутрин да ме чака с нетърпение, но не за да ми се скара, а за да сподели с мен и радостите, и проблемите си. Свикнах да присъствам на сватбата на дъщеря й, сина й, на раждането на внуците й, на кръщенето... Свикнах да присъствам - аз и моето семейство, като част неразделна от тяхната голяма фамилия.

Работата е променливо понятие, жилището също. Смених и двете с по-хубави, но запазих топлотата на отношенията си с тези хора. Създадох нови приятелства, но не забравих старите истински приятели. Имам нови любезни съседи, но не забравих шумните комшии от панелния ми блок. Всеки ден срещам възрастната жена, която е „живата история” на квартала /Google пасти да яде/ и нейният непринуден кръстосан разпит ми напомня за нашенските махленски клюкарки. Срещам непознати хора, чийто лица и жестове ми напомнят мои приятели и познати .

Струва ми се , че всеки ден живея в един раздвоен свят, живея между реалния момент и старите спомени. Така е години наред. С всеки изминал ден обаче отговорът на „Ще се завърнеш ли...?” става по-болезнен за мен.

Да, искам да се върна, но свикнах... на ежедневни усмивки и поздрави за „Добър ден”, свикнах на сигурност, на чисти и осветени улици, на любезни пътни полицаи. Свикнах да паркирам колата си само на разрешени места, свикнах да спирам на пешеходни пътеки и да ми дават път, когато аз съм пешеходец. Свикнах да плащам държавните такси и данъци и задължителните застраховки, колкото и високи да са те, свикнах да спазвам правилата и нормите, свикнах да не ме рекетират или да ми искат подкуп. Свикнах да не ме препращат от отдел на отдел, а да ми помагат и разясняват. Свикнах в магазина да съм клиент,който винаги има право. Свикнах на плажа да забивам чадъра си където поискам, да е чист и подравнен, да използвам плажните съоръжения, без някой да върви след мен с кочан за такси. Свикнах да изхвърлям боклука разделно, но свикнах и контейнерите да не преливат.Свикнах да уважават труда ми / дори да е най-черния / . Свикнах да уважават знанията ми. Свикнах да съм „българката”. Свикнах да се чувствам човек. Свикнах...

Лошо, май свикнах на много неща. А навиците трудно се променят.

Искам да се върна в България, но как отново да свикна ... че още от летището вече никой не отговоря на моя поздрав, как да свикна с бясното шофиране без правила, с псувните, със злобата и завистта, с изкривените представи за идеали, морал, задължения и отговорности...Човек свиква с всичко, но този път разумът ми надделява над сърцето. Съдете ме колкото искате, но аз не искам отново да свиквам с всичко това!

Вчера отново ме попитаха „ Ще се завърнеш ли в България?”... Мъчно ми е, много ми е мъчно... Завръщам се всеки ден - в мислите и чувствата си, но физически ще завърна вероятно ...някога.