Кошмарът на НЕкалинките

Моля някой, който е минал по пътя на признаване и приравняване в България на диплома от чужбина, да сподели опита си. Или някой, който може да даде каквато и да е подробност около процеса, изискванията, изобщо начинът един млад човек  да легализира в България дипломата си от чужбина.

Вчера ме потърси едно непознато момиче. Оказа се бивша съученичка на дъщеря ми. Искала да се консултира с мен, защото си е спомнила, че преди години имахме подобен проблем. Ние тогава се отказахме по средата на пътя, защото случаят не бе от особена важнаст, а пък и дъщеря ми продължи образованието си.

 

С две думи, момичето има испанска диплома за помощник-фармацевт. Заради кризата и несигурността в Испания решава, че може би е по-добре да се върне в България. И тогава започва дългото разхождане по институции.

 

Като се вземе предвид, че е млад човек, който за пръв път се сблъсват с българската държавна администрация, конфузната ситуация е налице. Искат й „оригиналната диплома с апостил”. Малко ми е неясно как на оригинален документ може да се поставя какъвто й да е допълнителен печат. Може би се губим някъде „в превода”, но през 2008 и на нас ни искаха същото. Тогава направихме (в Испания) нотариално заверено копие с печат „апостил”, което бе преведено и легализирано от преводаческа фирма в България. Това е единственият съвет, който успях да й дам.

В момента момичето е тук, изважда си всички възможни академични справки, сертификати и всевъзможни документи от училището и ги заверява нотариално. Преди малко ми се обади отново, защото звъняла за подробности до България и пак са й казали „оригиналната диплома с апостил”. Посъветвах я да се консултира с испанския нотариус, в чиято кантора се намираше в момента. / Те са много отзивчиви, но често изпадат в недоумение от нещата, които изисква нашата администрация/.

Помолих я да ми се обади, когато има някаква яснота. И ако днес не успее да се справи, въпреки че не я познавам, утре ще я придружа и ако трябва, отново ще звъним до министерства и посолството, ще питаме и ще се изясняваме.

Сега започвам да се ровя и да търся някава информация по Интернет. Ще съм много благодарна, ако някой може да сподели някакви подробности или е по-наясно с изиксванията.

 

П.П. С тъга в очите момичето ми сподели, че в България й казали, че за продавачка в някой магазин няма да й искат легализирана и преведена диплома, но желанието й е да се реализира, не само да преживява. Преживяването дори е по-лесно в чужбина. За да й дам кураж, й казах да не се отказва и да се бори докрай. А тя ми отговори, че за всеки случай е заделила определена „неприкосновена” сума в евро. За онзи, по лесния изход – на излитащите полети.

Дори народната мъдрост гласи, че камъкът си тежи на мястото. Къде е мястото на децата ни? Говорим непрекъснато как  заминават през Терминал 1/2. Няма нищо лошо в това – придобиват нови знания, научават нови езици, научават се на самостоятелност и отговорност. Но когато решат да се върнат на мястото си, в Родината, попадат в един затворен бюрократичен  кръг. И понеже са млади НЕкалинки, отново избират по-лесния изход – Терминал 1/2.  

 

Накъсани мисли

Опитвам се да въведа някакъв ред – в ежедневието си, в мислите и желанията си, в компютъра...  Отворих нова папка, в която  набутах  няколко започнати и недописани текстове.  Започнати заради някаква мисъл или настроение  и недовършени поради същата причина. Повечето са само от няколко реда, само един текст е почти страница. Писах го една вечер преди няколко месеца, в края на един мрачен ден. Не го публикувах, защото ... защото реших, че песимизмът ми е ударил дъното и е по-добре да запазя това си настроение за себе си. Сега го прочетох отново. Прочетох отново накъсаните си мисли от онзи (не)далечен  ден. И ги публикувам без промяна, така както съм ги записала тогава -  на 14/11/2012.

Тръгвам на работа. На 50 км. разстояние. Качвам се в колата, паркирана пред кварталната аптека. Тя е със спуснати щори. Вече цяла седмица  98 % от аптеките са затворени. Фармацевтите стачкуват. Безсрочно. Пред фалит са. Заради неизплатени рецепти. За  450 милиона евро.

Потеглям.

Синьо-мигащи полицейски лампи. Много. Виждат се отдалече. Задръстване?  Катастрофа? Не. Гневни хора с плакати. Стакчуват. „Спри!”- вика възрастен мъж. Спускам стъклото. Бута ми черно-бяла листовка. Очите му...Погледът му... Упреква ли ме? „Продължавайте! Моля Ви!”-ръкомаха сърдит полицай. Сочи ми друга посока. В моята не мога да продължа.

Включвам  радиото. Точен час. 8 сутринта. Новини. Стачка. Общонационална. Измерват мащабът й с количеството консумирана ел.енергия. Справка от електро-компанията. Сравняват киловат-часовете с изминалата седмица, с изминалата стачка. Игра с цифри и проценти. Отразяват странични фактори и лошото време. Ниска стачна активност. Според политиците. Задоволство от успеха. Според синдикатите. Сведение за първите арестувани. Студенти.

 Пътувам. Празно шосе. Равен асфалт. Мокър. Челно стъкло, замъглено от ситен дъжд.

Радиото продължава да информира. Правителството умува. Върху ипотечния закон. Заедно с опозицията. Спешно. До утре.  След три самоубийства?!

Прогноза за времето. Червен код. Силни ветрове и дъждове. Затворени пътища. Наводнения. Залети плажни ивици. Спасени хора. Спасители в болница.

 

Изминала съм половината път. Природата напада. Избирателно. Пет километра силен дъжд. Десет километра  безоблачие. Два километра  изчезнал път.  Половин километър кал и камъни. Ниски тъмни облаци. В далечината светла дупка. И слънчев лъч като прожектор.

 

Пристигам. Панорамен прозорец. Ревящо море. Мощни вълни. Бяла пяна. Невъзмутими скали. Работа без мислене. И време за много мислене.

Връщам се. Празен град. Самотни светофари. Студен вятър. 50 евро до края на седмицата. Фактура за ток в пощенската кутия. 49% консумирана енергия и 51% такси и данъци. Десетина листовки.  Не-капитализъм. Не-комунизъм. Корумпирани политици, алчни банкери. Безработица.  Тотална промяна. Реална демокрация. Революция.

Включвам телевизора. Български новини. Скандали, асфалт, пенсии, пожари, самодоволен премиер, търпелив народ, политици-лакеи, обири, измами.

Днес, март 2013, промените са само няколко – испанските аптеки работят, българският народ вече не е търпелив, а премиерът е в оставка. Стачки има, високи фактури има, метеорологични аномалии има. И песимизмът ми е само на няколко сантиметра от дъното.
 

Честита Баба Марта!

Честита Баба Марта на малки и големи, на близки и далечни!

 

 

Демократично робство или ... Аз подавам оставка!

Живеем в демократично общество? Не се залъгвайте! Ние сме роби.Не подскачайте обидено!  Роби сме.

Цивилизацията означава  прогрес на човечеството. Прогрес в структурата на човешкото  общество, прогрес в човешките отношения, прогрес в качеството на живота. Демокрацията, с нейното определение като форма на управление чрез равенство и свобода, би трябвало да е част от този прогрес.

Би трябвало цивилизованият човек  да живее в общество с демократична форма на управление, при която  има права и задължения. Цивилизовано би било да живее на топло, да има течаща вода , електричество и покрив над главата си.  Да работи, да се храни, да твори,  да изобретява, да пътува, да мечтае. Цивилизовано би било  всяко човешко същество да  живее достойно.

Как живеем днес? Какви са отношенията помежду ни?  Равни ли сме в управлението на обществото? Свободни ли сме като част от това цивилизовано общество?

Днес все още деца умират от глад. Избиваме се помежду си. Купуват ни и ни продават като лабораторни мишки. Наблюдават ни как се самоизяждаме.

Ние сме роби, живеещи в псевдо-демокрация. Роби с псевдо–права , избиращи псевдо- демократично  собствените си чорбаджии, които са с по-нисък интелект от нашият собствен.  Роби в едно общество с  насадено чувство за псевдо-цивилизованост, изразена единствено в правото ни на задоволяване на консуматорските  потребности.  

Робуваме на топлофикация, защото цивилизованият човек живее на топло.
Робуваме на електроснабдяване,  защото цивилизованият човек използва електричество.
Робуваме на водоснабдяване, защото цивилизованият човек използа  течаща вода.
Робуваме на банките, защото цивилизованият човек живее между стени и покрив.
Високите технологии също са част от прогреса на човечеството. Робуваме на зависимостта си от тях.

Ние сме гладни, жадни и премръзнали роби , оковани с непосилни задължения, само защото сме се възползвали от псевдо-правото си на псевдо- цивилизован живот. Ние сме роби с промити  мозъци, роби -зомбита в един съвременен свят, поробен от едно от най-древните си  изобретения – парите.

От парите зависи свободата ни. От парите зависи здравето ни. От парите зависи животът ни. От парите зависи демокрацията. От парите зависи световния мир. От парите зависи цивилизацията.  

Робите полагат робски труд. Без заплащане. С пари се потушават и робските бунтове.

Подавам оставка като роб! Аз съм човешко същество. Искам да живея в свят , в който човекът стои над парите.
.

Летище

Излиза група от весели  младежи. Правят си снимка, ръкуват се, прегръщат се и поемат  към различни портали. Явно се е зародило ново приятелство на борда на самолета.

Излиза жена на средна възраст. Прегръща силно и дълго две млади момичета, давейки се в сълзите си. Баба или майка? Сълзи от радост или от мъка? Може би и от двете.

Излиза младо семейство с малко дете, което свенливо наблюдава върховете на маратонките си, докато баба и дядо му говорят нещо. Същите баба и дядо, които десетина минути по-рано запъхтяно тичаха надолу по стълбите от третият етаж. Там бяха наблюдавали (не)търпеливо кацането на самолета.

Излиза жена на средна възраст. Посрещачът й е скрит зад огромен букет. Прегръщат се силно и дълго. Насълзени очи. Забележка за дрехите му. Майка и син.

Излиза шумна група роднини. Посреща ги шумна група роднини. Деца, родители, баби...Смях, закачки, прегръдки, потупвания по рамото, отново прегръдки. Насълзени очи. Стичащи се по бузите сълзи.

Излизат... Десетки съдби. Десетки истории. Десетки срещи отново, които след седмица, месец или два ще са отново раздели. Стотици прегръдки. Хиляди сълзи.

„Тук само да наблюдаваш хората и ти се доплаква ”- неочаквано сподели дъщеря ми, която по принцип заключва чувствата си и дълбоко скрива ключа.  Седяхме в кафенето точно срещу залата на пристигащите. Посрещахме за пореден път.

Да, на летището  радостта и мъката са слети чувства.

Харесва ми, не ми харесва

Посещавам един курс по испански език за чужденци.  Чужденците сме:  няколко българи, няколко англичани, белгийка, германка, французин, рускиня, естонка, латвийка, мароканка, две китайки, японка и едно усмихнато момиче от Буркина Фасо. Възрастта варира от 20 до 70 години. Чудесни хора, невероятно отговорни и старателни. Всеки си има своята история и причина да посещава този курс – от „желанието за  общуване на правилен испански”, през „явяване на изпит за държавен служител” или „служебна командировка за усъвършенстване на езика” до „написването на книга”. Моята причина е „изчистване на грешките”, които са се настанили трайно в главата ми. 

Тежката артилерия  в борбата с граматическите правила за ударения, сложни времена и спреженията на неправилни глаголи е писането на съчинения по зададени теми.  Темите хитричко са подбрани така, че да се опознаем.  Писахме за празници, обичаи и привички в нашите страни. Писахме за себе си, писахме и за другите. Писахме правила за един по-добър свят. Писахме какво ни харесва и какво не ни харесва в Испания. Сега трябва да пишем  на тема „Какво ми харесва и какво не ми харесва в моята страна”.

Най-тежката тема!  Чрез  150 до 180 думи трябва да изразя на чужд език обърканите си мисли и чувства към моята страна. И проблемът не е граматиката, нито неправилните глаголи... Проблемът е, че от доста време вътрешно се боря  с това „харесва ми/не ми харесва”.   Испания или България.  Да остана или да се върна.

Три дни писах, драсках, късах и започвах отново. Отново писах, драсках, смачквах ...  След 12 хартиени топки в кошчето реших, че ще съм искрена. Утре ще предам това:

„Харесва ми природата – Черно море, високите планини, зелените поля. Не ми харесва, че плажовете и ски-пистите се превръщат в строителни площадки.

Харесват ми градовете с тяхната архитектура и история. Не ми харесва, че хората не се усмихват и не се поздравяват.

Харесват  ми възрастните хора в малките села. Харесва ми тяхната искреност, дружелюбност, мъдрост и житейска философия ( привидно елементарна, но дълбоко поучителна). Не ми харесва, че тези села запустяват.

Гордея се с  историята на моята страна, с нейните поети, музиканти и учени. Срамувам се, че пенсионерите живеят на границата на бедността, а същевременно се харчат държавни пари за коли, бензин, телефони, таблети и командировки на некадърни политици. Бясна съм, че хората са уморени и не протестират.

Не ми харесва масовата промяна в мисленето и в човешките ценности. Не ми харесва, че хората се оценяват по марковите дрехи, а  не по своето възпитание, образование и способности.  Не ми харесва, че за доста хора покупките в търговски център са много по-емоционални, отколкото киното, театъра или книгите.

Харесват ми моите приятели, които въпреки политическите и икономически кризи, не се промениха.”

Във виртуалната ми сравнителна таблица с два реда и две колонки Испания  добави вече  една –две отметки в графата „не ми харесва”. Но  въпреки това  изравняването на резултата все още е далеч.  Графите на България стоят непокътнати.  Съжалявам!

.

 

 

Защо не се връщам

Млади и интелигентни хора продължават да напускат България - Модерната вещица  „Защо заминах”.

Аз заминах преди 10 години –  без да знам и думичка на испански език и без осигурена работа. Харесаха ми хората, усмивките, спокойствието, чистотата, палмите, плажа, морето. Хареса ми и заплатата, която започнах да получавам.

Сега положението е тотално /дори фатално/ променено.  Казвала съм, че винаги има обратен път към дома. Но въпреки безработицата, непоносимата ипотека,  ежедневно растящите цени, двойно увеличените  учебни такси на децата ми, безумията около обединяването на спестовни каси, спасяването на банки, наглото поведение на  безскрупулни банкери и политици, аз не се връщам ... Не се връщам заради едни простички неща...

Не се връщам, защото все още ми се усмихват.

Не се връщам, защото ми спират на пешеходни пътеки.

Не се връщам, защото вървя по равни, чисти и осветени тротоари.

Не се връщам, защото по тези тротоари няма паркирани коли.

Не се връщам, защото изхвърлям боклука си разделно.

Не се връщам, защото кучетата не са бездомни. И си имат градинки.

Не се връщам, защото пенсионерите не ме натъжават.

Не се връщам, защото карам по прекрасни пътища. Без винетка.  

Не се връщам, защото има влакове. Дори високоскоростни.

Не се връщам, защото градът е кръстосан от велоалеи.

Не се връщам, защото никъде и за нищо не ми е поискан подкуп.

Не се връщам, защото нито един чиновник  не си е позволил да бъде неучтив с мен.

Не се връщам, защото имам задължения, но имам и права.

Не се връщам, защото въпреки кризата и „орязаното” здравеопазване , аз и семейството ми получаваме адекватна медицинска помощ . Без доплащане и  „избор на екип”.

Не се връщам, защото въпреки че фармацевтите получават парите си с месеци закъснение, в аптеката никога не са липсвали животоспасяващите лекарства,необходими на съпруга ми.

Не се връщам, защото живея близо до морето. И плажовете са общодостъпни, чисти и безплатни.

Не се връщам, защото...  Мога да изброя още десетки  причини... Дребни и егоистични. Но само на пръв поглед.

Обичам безкрайно родния си дом, но за съжаление не там е мястото, където наистина се чувствам  у дома.  

П.П.  Не се връщам , защото „Режещият лентички” не е моят избор. Отнеха ми правото да избирам.

.

Освобождаване от здравни вноски за българите, живеещи в чужбина

От 1 януари 2012 г. са в сила важни промени промени в  Закона за здравното осигуряване, които  измъкват стотици хиляди български граждани, живеещи в чужбина,  от абсурда да дължат здравни вноски в държавата-майка, а същевременно да са осигурени и да получават медицинска помощ в държава-мащеха.

Съгласно приетите промени лицата, напуснали страната преди 31 декември 2011 г. и неподали предварително заявление, могат да го подадат в срок до 31 декември 2012 г. Към заявлението се прилага декларация по образец, изготвена от Националната агенция за приходите, за датата на напускане на страната.

Молбата-декларация може да се подаде лично  или чрез упълномощено лице. Декларацията може да се подаде и чрез лицензиран пощенски оператор / препоръчано, с обратна разписка/  или по електронен път чрез използване на универсален електронен подпис на подателя.

Допълнителна информация  може да се получи от Информационния център на НАП чрез електронната поща на адрес  infocenter@nra.bg This email address is being protected from spam bots, you need Javascript enabled to view it или на тел. 0700 18 700.

Ако от години живеете и работите  в чужбина, въпреки че там сте здравноосигурени, като български гражданин /дори и с двойно гражданство/, вие сте напрупали дълг към българската НЗОК. След приемането на България в ЕС през 2007 г. с цел избягване на двойното осигуряване това задължение отпада, но само ако сте подали съответната молба- декларация в съответната териториална дирекция на НАП по местоживеене.  Ако ли не, то до ден днешен дължите вноски за здравно осигуряване, натрупани през годините.

Промените в ЗЗО разрешават този проблем. На пръв поглед изглежда, че има достатъчно информация на тази тема, но се появяват много въпроси как става това на практика. И както обикновено, българите в чужбина могат да получат повече информация споделяйки помежду си ,  отколкото свързвайки се с администрацията в България.   

Аз лично бях информирана за тези промени от моите близки в България и успях да се справя с изключителното съдействие от тяхна страна. През последните седмици все повече познати се допитват до мен за някои практически подробности около подаването на декларациите, така че реших да споделя моят опит и на страниците на блога с желанието да съм полезна на повече хора в подобна ситуация.


Откъде да започна?

Въпреки привидно улеснената процедура няма да се справите лесно без съдействието на ваш роднина или близък в България. Основният ми съвет е да си осигурите такъв. Той ще е доброволният ви посредник с администрацията там. Първата му задача е да се разходи до съответното на вашето местоживеене поделение на НАП и да се поинтересува за точният му адрес  /улица, град, пощенски код/. Ако успее да получи и допълнителна информация или указания, още по-добре.


Как да проверя здравния си статус?

Здравния си статус можете да проверите на страницата на НАП, въвеждайки ЕГН и кода за сигурност, който се появява след като натиснете „продължи”.

Ще се появи таблица с годините и месеците, за които дължите здравни осигуровки.


Откъде да изтегля образците на заявлението и декларацията?

Изтегляте  и принтирате образците на заявлението и декларацията от страницата на НАП.

Декларация за български граждани, които отговарят на условията по чл.40а от ЗЗО, но не са подали заявлението преди напускането на страната (по § 19п от ПРЗ на ЗЗО)

Заявление за напускане на страната по чл. 40а, ал. 1 от Закона за здравното осигуряване



 Как да попълня заявлението и декларацията?

В заявлението попълвате трите имена, ЕГН, адресът, на който искате да получавате кореспонденцията и годината, в която сте напуснали България. Отбелязвате квадратчето „да”, указвайки, че прилагате декларация. Дата и подпис.

В декларацията отново попълвате трите имена, ЕГН, адрес за кореспонденция и данни на валиден документ за самоличност /номер, дата и място на издаване на личната ви карта или паспорта/. Декларирате годината на напускане на страната. Ако сте пребивавали по-малко от 183 дни годишно в България, подминавате таблицата. Мисля, че е излишно да описвате краткотрайните си отпуски в родината, но все пак ако някой има друга информация, моля да ме поправи. Дата и подпис.

 

Къде и как да изпратя заявлението и декларацията?

Адресирате плика до съответното териториално поделение на НАП по местоживеене  /адресът, който ви е посочил вашият близък - „сътрудник”/.

НЕ ИЗПРАЩАЙТЕ документите  на ваш близък или роднина, защото той няма да може да ги подаде, ако не е писмено упълномощен от вас, т.е. ако няма нотариално заверено пълномощно.

Изпращате писмото препоръчано и с обратна разписка.

Уточнение за българите в Испания:  carta certificada, con  aviso de recibo.  Аз изпратих писмото само препоръчано, защото служителката трябваше да прави справка дали за България важи „обратната разписка”. С номера от пощенската бележка можете да проследите пътя на писмото си на уеб-страницата на Correos 

Писмото влиза в България за около 3 дни, но се придвижва до получателя си за повече от седмица.



Как да разбера има ли промяна ?

Ако писмото ви е с обратна разписка и сте известени, че е прието от получателя си, проверявате отвреме-навреме дали има промяна в здравноосигурителния ви статус.

Ако писмото ви е само препоръчано, седмица-две след изпращането му  правите същото – консултирате се за промяна в здравноосигурителния се статус.

И в двата случая, ако няма никаква промяна,  отново ще се нуждаете от помощта на вашият доброволен сътрудник в България, който да провери на място какъв е проблемът.



Крайният резултат трябва да изглежда така:

Въпросът, на който нямам отговор е, защо изключването е от 01.01.2003 след като сме напуснали страната няколко години преди това. От чисто любопитство, ако някой знае, моля да ми отговори!

Надявам се да съм била полезна. И не забравяйте, че всеки по-сложен  случай има конкретно решение, което е от компетентността на служителите в НАП и доброволческата жертвоготовност на вашите близки в България.

Ако имате въпроси или друга полезна информация,  моля, коментарите са на ваше разположение!

На БДЖ, с любов !

„Град без гара не е град!”- казваше прабаба ми, когато се оплаквахме от денонощния трясък на маневриращи вагони. А нейният град започваше от гарата. Показваше ни избелели снимки на кална улица успоредна на железопътната линия. И първите къщи, и първите дюкяни. Разказвяше ни как прането се покривало със сажди, когато минавал парен локомотив.  Въпреки че никой от рода ни не е бил пряко свързан с железниците, косвено препитанието на фамилията /”семейният бизнес”/ е зависело от развитието на Железницата. „Железничар” за нея беше уважително обръщение.
Сега тази стара  улица не е кална. Сега е главна. И все още започва от гарата. А гарата е железопътен възел. И площадът е зад гарата. Изобщо „гарата”е синоним на „центъра на града”. В този град премина моето детство. В центъра,  „на гарата”. Ученическите ми ваканции са преброими, но непреброими са пътуванията ми към и от този град. През Дефилето. Красивото Искърското дефиле!

Години по-късно, по ирония на съдбата /или не/, животът ме свърза с железничар. Машинист. Дните летяха ту бързо, ту експресно , винаги по разписание и понякога - със 120 км/ч. Запознах се с много хора, за които железничарството беше не просто професия, а отговорност, съдба и... любов. Издържливи, калени мъже, уверени в себе си, способни да преодолеят всяка една трудност. И непрекъснато говорещи за електрически вериги, тотмани, пантографи, затворени и отворени семафори, повески, профили на пътя, за рисковите моменти и отстранените в нормата на 5 минути повреди.  Тогава все още „железничар”звучеше уважително. Някои от тях имаха късмета да се пенсионират,  други не доживяха – загинаха при катастрофа. Трети – напуснаха, а четвърти – все още са железничари.

Днес някои от тези мъже, които някога са ви возили в експресите до морето, ви возят от „Младост” до „Обеля” и обратно. Да работиш в „метрото” е престижно. И платено. Само с любов към професията не се живее. И за чест не се работи.  Днес да си „железничар” е по-скоро унизително.

15 години по-късно Дефилето си е на същото място. И Балкана, и Искъра, и скалите...  Само релсите са стари и уморени, а влаковете преминават със старческа скорост покрай запустели спирки и кантони.

„Град без гара не е град... ” А какво ли е държава без железници?

Двупосочна носталгия

Купихме си билети. В края на лятото. Два месеца предварително. Този път щях да приготвям багажа си спокойно, щях да избирам подаръци по списък ... Този път всичко беше планирано!

В началото на есента куфарите чакаха насред хола. Все още празни. Спъвах се в тях , но не ги забелязвах. Мислех си за съдбата,  за житейските изпитания, за безсмислената суета, за крехкостта на живота и инфарктните  изненади. И три пъти на ден изкачвах тежките стъпала до интензивното отделение.

В крайна сметка потеглихме, напъхвайки набързо четката за зъби и два-три пуловера  часове преди полета. И една торба лекарства за ръчен багаж. Нищичко за деклариране. Освен мълчаливата радост, че все пак ще пътуваме. Все още заедно.

В полунощ на софийското летище ни посрещна злобата на сънени служители и агресията на таксиметровите шофьори. Хора, защо не можем да бъдем добри един към друг!? Животът се обръща за миг. И си отива още по –бързо.

В следващите дни не бързахме за никъде. Разхождахме се по уж познати, а всъщност променени места.  Учудващо за нас, дежурният въпрос  „Как намирате България?” бе предхождан от „Взехте ли испанско гражданство?”. Учудващо за питащите, отговорът ни беше: „Не. Не ни трябва.”

Първоначално зяпахме любопитно и ... се спъвахме в дупки и стърчащи тротоарни плочки.

След това започнахме да си гледаме в краката. Така обърнахме внимание, че е „помислено” за хората, придвиждащи се в инвалидни колички. Там някъде вътре. Трябва само да  преодолеят трите стъпала към портала.

Промушвахме се между паркирани по тротоарите коли. Дори  и пред Министерски съвет. /Първите трябва да дават пример!/

Не пътувахме по новите магистрали. Не ни се наложи. За еднодневното ни пътуване в провинцията влакът беше по- романтичното  решение.

Споменавайки магистрали,  се сещам за избори. Хаос! Гласувахме. Имаше ни дори в списъка за местните  избори. А не би трябвало. След седмица, на балотажа, бяхме в забранителният списък. А имаме право на глас в президентския вот. Разговорът с /не/компетентния господин от ОИК, който трябваше да разреши казуса, завърши със затръшване  на телефонната слушалка. От неговата страна.

А хубавите неща ? Това бяха приятелите, близките, планината, ноемврийското слънце... Носталгията се промъкваше  в дългите среднощни разговори със старите приятели, в просълзените очи на съседа и в стряскащият въпрос  на порасналите вече приятели на нашите деца: „Извинете, познаваме ли се?”. Дори фиданките пред блока вече са дървета...

Носталгията  насочваше фотоапарата ни към златните есенни листа,  дебелото врабче, припичащото се на слънце куче,  непотребните телефонни кабини, опустелите места, буренясалите дворове на нашите баби, амбалажната хартия от някогашна книжарница...

В същото време установихме, че носталгията ни е двупосочна –когато сме ТАМ, тъгуваме   за старият ни дом, за родителите ни, за старите приятели, а когато сме ТУК – за морето, за далечния дом и децата ни.

Там и тук. Колко ли дълго ще ни разкъсват тези две посоки?!