Спортсменство и общество

Провинциално-ленивата сутрин  на първата ноемврийска неделя е леко разнообразена от цветна маркировка, жълти прегради, разчистени от паркирани коли улици, пренасочен трафик, полицай на всяка пряка. „Маратон някакъв...”- обясняват по-осведомените съседи.

Полицейски сирени предизвестяват приближаващата приливна вълна от маратонци.  Ескортират първият участник. Тротоарът изведнъж се изпълва със зрители, които досега сякаш са се крили зад ъгъла. По балконите надничат всички съседи. Разнасят се бурни аплодисменти, които напредват като мощна вълна.

Те са за почетния участник в градския маратон, чиято инвалидна количка развива завидна скорост.

Минута по-късно се появят първите маратонци-бързаци, а малко след тях плътна шарена маса от тичащи хора оцветяват асфалтовото пространство. В продължение на десетина минути тътенът от спортните им обувки се смесва с ръкоплясканията и подвикванията на публиката.

Следва две минутно затишие. „ Това ли е?”-пита възрастна дама. „Не, не е, почакай  малко!”- отговаря й нейният спътник.

Линейката и колата на „Гражданска защита” пълзят търпеливо. Преди тях е само един  маратонец - задъхан, на предела на силите си. Щом има първи, трябва да има и последен. Аплодисментите на зрителите са още по-силни, отвсякъде се разнасят насърчителни викове: „Давай! Не се предавай!”...

Този кратък и привидно незначителен епизод от живота на жителите в едно провинциално испанско градче, в една слънчева неделна утрин, в едно пространство заключено между два тротоара, всъщност е кратко резюме на испанското общество като цяло. Гръмогласно общество, емоционално, любопитно и отворено. Общество, което приобщава инвалидите, не ги крие, а им отрежда почетно първите редици. Общество, което се обединява и в празници, и в грижи. Общество, което аплодира смелите, но не се подиграва на слабите, а ги подкрепя и  насърчава.

Тръгнах от маратона, пък къде стигнах... А, да, спортсменство в обществото... Май правилната думичка е ТОЛЕРАНТНОСТ. Както и да е, по всичко личи, че ние, българите, доста ще трябва да потренираме.

.

Художници с уста и крака

Онзи ден намерих в пощенската си кутия дебеличко писмо, което разтворих с досада. Непрекъснато получавам предложения - от участие в различни благотворителни начинания (то не бяха „лекари без граници”, пожарникари и учители, Червен кръст, Уницеф) до кредитни карти от неизвестни банки с (не)изгодни условия... Всичко това е не защото съм някаква важна особа, а просто защото името ми се мъдри в градския телефонен указател.

Но бях изненадана. Пликът съдържаше няколко картички и календарче от  „Асоциацията на художниците с уста и крака”  (Asociación de Pintores con la Boca y con el Pie). Бях чувала за тях неотдавна в един репортаж по новините -възхитих се на таланта и най-вече на вътрешната им сила и ... живота ми продължи.

От това писмо разбрах, че Асоциацията е създадена през 1957 и дава възможност на своите членове възможност да се подпомагат чрез продажба на своите произведения, възпроизведени върху картички, календари, пъзели и други артикули.

Художниците с уста и крака са хора с различни увреждания на крайниците и поради тази причина рисуват, придържайки четката с уста или с пръстите на краката си. По същият начин пишат. Не претендират за забогатяване, а за възможност да се справят с живота.
Свалям им шапка!

Различен

Часът започна. Както винаги първо с административни уточнения, въпроси, попълвание на формуляри... Влезе поредния закъснял – младо високо момче. Накуцваше и провлачаше крака. Седна на мястото си и започна да изважда учебник, тетрадка, химикалка...

Движенията му бяха точни и отчетливи, въпреки парализираните пръсти. Пишеше с лявата ръка, а с дясната умело се справяше с бутоните на клавиатурата. Не видях нито един поглед на неодобрение, съжаление или отвращение у другите. Просто едно момче с физически недъг. В Испания приобщаването на инвалидите към нормален социален живот е на доста високо ниво.

Ден, два и учебния процес пое нормален ритъм . По време на почивките започнахме да се сформираме на групички. На няколко пъти потърсих с очи парализираното момче. Откривах го пред автомата за безалкохолни напигки, след това седнал на пейката в коридора... Беше сам. Но нямаше вид на самотен, сърдит или обиден. Лицето му беше спокойно и приветливо. „По-скоро е срамежлив. Или не иска да се натрапва.”- помислих си. Вече знаех името му – Борха. На третият ден го видях заобиколен от няколко колеги от групата – смееше си и разпалено им разказваше нещо. Усмихнах се. Борха вече беше намерил новите си приятели.

Нещо повече – неусетно Борха стана любимецът на всички ни. Докато умувахме над алгоритми и схеми, Борха мълчаливо беше привършил упражнението и с желание се отзоваваше на всеки призив за помощ. Обясняваше, показваше, даваше напътствия – тихичко, ненатрапчиво, от сърце. Усмивката , въпреки че и тя беше засегната от парализата, не слизаше от лицето , а очите му блестяха като черни въгленчета. Вглеждайки се, някъде дълбоко в тях имаше малко тъга.

Какво ли е преживял през годините?! Със сигурност доста огорчения. Но за да бъде сега тук сред нас, сред приятели и колеги, най-напред е получил грижите и обичта на родителите си. И тяхната подкрепа.

Често избягваме да изречем думите „инвалид” или „човек с физически недъг”. Заменяме ги, волно или неволно, с „различен”. Различно ли е от нас това парализирано момче?
Да, много е различно. И не заради физическия си недъг. То също като нас мечтае, смее се, има дом, приятели и близки, които го обичат, но има воля, многократно различна от нашата, има цели, много по-ясни от нашите. А желанията му са постижими, защото целеустремено работи за тяхното сбъдване и не ги смесва със съвременните модерни капризи.

Да, Борха е различен, защото... е по-умен от нас!