Преди 20 години... един от най-сериозните предмети в университетитe бяха „История на БКП”, „Марксистко-ленинска философия”... По-сериозни от чертането, математиката и физиката. Залите – задължително пълни, иначе няма заверка на семестъра. Преподавателите по тези важни предмети – и те сериозни, чак страшни. Муха да бръмне в аулата, ще се чуе. Но един ден нашият млад доцент ни изненада с романтизма си – загледа се замечтано през високите прозорци, които откриваха гледка към отсрещната стена на зданието и въздъхна: „Чудя ви се как можете да учите в тази сива сграда?!”. Тишина. После леко жужене. Беше ясно, че не се очаква някакъв отговор от наша страна, но изневиделица прозвуча контра-въпросът: „Аз пък се чудя защо учим всичко това?!”. Край с романтизма. Преподавателят тупна с юмрук по катедрата и със сух и злобен глас ни разясни: „Но как, колеги!...Вие сте бъдещи инженери. И като такива се очаква, ще станете ръководни кадри. А не може да сте добри ръководители, ако не познавати добре Историята на Нашата Партия!”.
Месец по-късно отмениха този предмет. И няколко други. Пет години по-късно се дипломирахме. Така и не станахме ръководни кадри, а си останахме „прости инженери”. Може би защото не доучихме Историята ...?! Или защото бяхме от „обърканото поколение”. Поколението, което израстна с „Чавдарчето е примерно дете – помага, труди се, чете” /по памет/, с картонените пионерски поръчения и комсомолски доклади. Поколението, което искаше промени, но не беше готово да се справи с цинизма и грубостта на прехода. Поколението, което стоеше изпъчено и вярваше, че има сили и способности да тича с „вятъра на промяната”. Поколението, което същият този вятър обрули.
Като дете все ми беше чудно защо нито един от близките ми роднини не беше член на БКП – всички попълваха графата с „ОФ”. И защо моят дядо не ми разказва партизански истории, като дядото на моята съученичка, който бил „ятак”. И защо прабаба ми плаче тайничко, когато отвреме на време отваря една стара кожена чанта и вади от там едни големи късове хартии. „Облигации” им казваше, а на мен ми обясняваше, че са лотарийни билети, затова проверява номерата им във вестника.
Днес ми е чудно защо в същото време все ме учеха – не лъжи, не кради, учи...!
И аз не лъжеш, не крадях, учех... Бях примерна... Не мразех никого, помагах, изслушвах... Репчех се срещу всяка несправедливост и вярвах, че доброто винаги побеждава... Е, как да съм подготвена за живота – онзи истинският, грубият, пълен с измами и лъжи!
Преди 20 години... станах и майка. Връстниците на демокрацията не знаят нищо за чавдарското калпаче, червената връзка и комсомолското поръчение. Или поне знаят само това, което виждат по „старите” филми и учудени ни питат на какво се смеем.
Връстниците на демокрацията вече са 20-годишни - пълнолетни хора, оформени личности, с принципи, с мечти, направили своя житейски избор или все още лутащи се... Те не знаят какво е показен магазин,корекомско яйце и не си си спомнят празните щандове, купоните и опашките за бензин... Знаят много други неща. Знаят какво е кредит, ипотека, лихвен процент, кога се плащат фактурите за ток и вода... Знаят за глобалното затопляне, за гладуващите деца от Третия свят... Знаят какво е световна криза и свински грип... Знаят какво означава „мутра”, „мутреса”, „корупция”, „джип”, „наркотици” ... Знаят какво е насилие...Знаят какво е благотворителност... Знаят какво е партия и знаят какво е избор... Чували са за „социализма” и си мислят, че знаят какво е „демокрация”...
Нашите деца знаят много повече от това, което знаехме ние преди 20 години... Надявам се да знаят и урока „Не лъжи, не кради, учи!”... Надявам се те да са по-доброто поколение... И да не чакат още 20 години, за да го разберат...Надявам се...
Няма коментари:
Публикуване на коментар
коментирай