Напоследък често се стряскам от нещата, които вълнуват 17-годишната ми дъщеря. Или по-скоро от нещата, които не могат да я развълнуват. Промените на възрастта й настъпват бързо и все съм нащрек. Плановете и идеите й за бъдещето се променят почти ежедневно. Домашно упражнение е трудно, задачата е „тъпа”, а пък да не говорим за „гадния” латински и „скапания”старогръцки. Въпреки че продължава да поддържа добър успех, все ми се струва, че изразходва повече енергия да търси по-лесния начин, отколкото да полага усилия и амбиции.
Така си помислих и когато ми каза, че по английски език трябва да подготвят едночасова презентация по свободно избрана тема. Проектите се правят в екипи от 3-4 съученици. Тя е в „българската групичка” , т.е. заедно с другите две българчета в класа и ще представят България. „Аха – не се сдържах аз – България значи, защото ви е най-лесно.”
Очаквах, че набързо ще нахвърлят нещата, които години наред разказват и преразкават за България. Оказа се обаче, че изобщо не е лесно. Не е лесно да пишеш за нещата, които носиш в сърцето. Дори и да си на 17. Не е лесно да опишеш мама, въпреки че я познаваш до болка. Не е лесно да представиш родната си страна, която почти не познаваш, но обичаш по някакъв странен начин –непретенциозно,чистосърдечно, по детски.
Докато часове наред планираха и събираха материалите се вълнуваха искрено. Бяха сериозни и същевременно се забавляваха. Знаех си, че знаят много за България, но разбрах и колко много не знаят. И причината не се крие в това, че са израснали в чужбина. Причината е възрастта им - родени са „след демокрацията”. Опитвах се да отговарям разбираемо на всеки техен въпрос, но как да им обясня какво значение има падането на Берлинската стена , какво е Желязната завеса. Да, учили са го по история и все пак...какво е? И какво точно е станало на 10 ноември? И какво е било преди?...
Изненадана бях от амбициозното им ровене в Интернет в търсене на факти и снимки. География, история, празници, фолклор, българска кухня... Киселото мляко и бацилус булгарикус... И бялото сирене... Сурвакари, коледари, нестинари... Българската роза... И фолклорна песен... И гайди...И клип с хоро и ръченица ...И снимка с българската азбука...И...Въодушевлението им растеше и непрекъснато добавяха и още, и още... И Баба Марта...И кокиче...И мартеничката!
Помогнах им в техническата подготовка на презентацията и ги оставих да се борят с българо-испанско-английския превод на текста. Разпределиха си темите и репетираха още час. Привечер изглеждаха доволни от работата си, но все още умуваха. Имаха чувството, че нещо липсва . Изведнъж им хрумна идеята да занесат и мартеница в училище. Една такава голяма... Майката на едната „съекипничка” я е правила. Какво като е октомври! А пък майката на другата ще сготви баница.
На другия ден по време на голямото междучасие получих обаждане. Дъщеря ми искаше да позная какво оценка „имаме”. 10! „Десетка, мамо, десетка за България! ”
Толкова се вълнуваше, че трудно отделях думите й. Всички слушали внимателно, гледали в захлас хорото и ръченицата. Госпожата поискала копие от презентацията, за да я покаже на нейни приятели-българи. Баница имало за всички, но първите парчета били награда за правилно отговорилите на въпросите за България – как се казва президента и кога е националния ни празник. А пък всички запомнили Баба Марта. И мартеницата останала на стената.
Десетка за България в час по английски. Ами... развълнувах се и аз, но не от оценката. По-важното е, че 30-тина млади момчета и момичета от различни националности са опознали и харесали България. А най-трогателното е, че стената в една испанска класна стая е украсена с мартеница – едно червено-бяло късче от България. Нищо, че е октомври!
Така си помислих и когато ми каза, че по английски език трябва да подготвят едночасова презентация по свободно избрана тема. Проектите се правят в екипи от 3-4 съученици. Тя е в „българската групичка” , т.е. заедно с другите две българчета в класа и ще представят България. „Аха – не се сдържах аз – България значи, защото ви е най-лесно.”
Очаквах, че набързо ще нахвърлят нещата, които години наред разказват и преразкават за България. Оказа се обаче, че изобщо не е лесно. Не е лесно да пишеш за нещата, които носиш в сърцето. Дори и да си на 17. Не е лесно да опишеш мама, въпреки че я познаваш до болка. Не е лесно да представиш родната си страна, която почти не познаваш, но обичаш по някакъв странен начин –непретенциозно,чистосърдечно, по детски.
Докато часове наред планираха и събираха материалите се вълнуваха искрено. Бяха сериозни и същевременно се забавляваха. Знаех си, че знаят много за България, но разбрах и колко много не знаят. И причината не се крие в това, че са израснали в чужбина. Причината е възрастта им - родени са „след демокрацията”. Опитвах се да отговарям разбираемо на всеки техен въпрос, но как да им обясня какво значение има падането на Берлинската стена , какво е Желязната завеса. Да, учили са го по история и все пак...какво е? И какво точно е станало на 10 ноември? И какво е било преди?...
Изненадана бях от амбициозното им ровене в Интернет в търсене на факти и снимки. География, история, празници, фолклор, българска кухня... Киселото мляко и бацилус булгарикус... И бялото сирене... Сурвакари, коледари, нестинари... Българската роза... И фолклорна песен... И гайди...И клип с хоро и ръченица ...И снимка с българската азбука...И...Въодушевлението им растеше и непрекъснато добавяха и още, и още... И Баба Марта...И кокиче...И мартеничката!
Помогнах им в техническата подготовка на презентацията и ги оставих да се борят с българо-испанско-английския превод на текста. Разпределиха си темите и репетираха още час. Привечер изглеждаха доволни от работата си, но все още умуваха. Имаха чувството, че нещо липсва . Изведнъж им хрумна идеята да занесат и мартеница в училище. Една такава голяма... Майката на едната „съекипничка” я е правила. Какво като е октомври! А пък майката на другата ще сготви баница.
На другия ден по време на голямото междучасие получих обаждане. Дъщеря ми искаше да позная какво оценка „имаме”. 10! „Десетка, мамо, десетка за България! ”
Толкова се вълнуваше, че трудно отделях думите й. Всички слушали внимателно, гледали в захлас хорото и ръченицата. Госпожата поискала копие от презентацията, за да я покаже на нейни приятели-българи. Баница имало за всички, но първите парчета били награда за правилно отговорилите на въпросите за България – как се казва президента и кога е националния ни празник. А пък всички запомнили Баба Марта. И мартеницата останала на стената.
Десетка за България в час по английски. Ами... развълнувах се и аз, но не от оценката. По-важното е, че 30-тина млади момчета и момичета от различни националности са опознали и харесали България. А най-трогателното е, че стената в една испанска класна стая е украсена с мартеница – едно червено-бяло късче от България. Нищо, че е октомври!
Няма коментари:
Публикуване на коментар
коментирай