22 ноември 2011

Двупосочна носталгия

Купихме си билети. В края на лятото. Два месеца предварително. Този път щях да приготвям багажа си спокойно, щях да избирам подаръци по списък ... Този път всичко беше планирано!
В началото на есента куфарите чакаха насред хола. Все още празни. Спъвах се в тях , но не ги забелязвах. Мислех си за съдбата,  за житейските изпитания, за безсмислената суета, за крехкостта на живота и инфарктните  изненади. И три пъти на ден изкачвах тежките стъпала до интензивното отделение.
В крайна сметка потеглихме, напъхвайки набързо четката за зъби и два-три пуловера  часове преди полета. И една торба лекарства за ръчен багаж. Нищичко за деклариране. Освен мълчаливата радост, че все пак ще пътуваме. Все още заедно.
В полунощ на софийското летище ни посрещна злобата на сънени служители и агресията на таксиметровите шофьори. Хора, защо не можем да бъдем добри един към друг!? Животът се обръща за миг. И си отива още по –бързо.
В следващите дни не бързахме за никъде. Разхождахме се по уж познати, а всъщност променени места.  Учудващо за нас, дежурният въпрос  „Как намирате България?” бе предхождан от „Взехте ли испанско гражданство?”. Учудващо за питащите, отговорът ни беше: „Не. Не ни трябва.”


Първоначално зяпахме любопитно и ... се спъвахме в дупки и стърчащи тротоарни плочки.


След това започнахме да си гледаме в краката. Така обърнахме внимание, че е „помислено” за хората, придвиждащи се в инвалидни колички. Там някъде вътре. Трябва само да  преодолеят трите стъпала към портала.

Промушвахме се между паркирани по тротоарите коли. Дори  и пред Министерски съвет. /Първите трябва да дават пример!/
Не пътувахме по новите магистрали. Не ни се наложи. За еднодневното ни пътуване в провинцията влакът беше по- романтичното  решение.
Споменавайки магистрали,  се сещам за избори. Хаос! Гласувахме. Имаше ни дори в списъка за местните  избори. А не би трябвало. След седмица, на балотажа, бяхме в забранителният списък. А имаме право на глас в президентския вот. Разговорът с /не/компетентния господин от ОИК, който трябваше да разреши казуса, завърши със затръшване  на телефонната слушалка. От неговата страна.
А хубавите неща ? Това бяха приятелите, близките, планината, ноемврийското слънце... Носталгията се промъкваше  в дългите среднощни разговори със старите приятели, в просълзените очи на съседа и в стряскащият въпрос  на порасналите вече приятели на нашите деца: „Извинете, познаваме ли се?”. Дори фиданките пред блока вече са дървета...

Носталгията  насочваше фотоапарата ни към златните есенни листа,  дебелото врабче, припичащото се на слънце куче,  непотребните телефонни кабини, опустелите места, буренясалите дворове на нашите баби, амбалажната хартия от някогашна книжарница...







В същото време установихме, че носталгията ни е двупосочна –когато сме ТАМ, тъгуваме   за старият ни дом, за родителите ни, за старите приятели, а когато сме ТУК – за морето, за далечния дом и децата ни.
Там и тук. Колко ли дълго ще ни разкъсват тези две посоки?!


6 коментара:

  1. много хубаво казано и написано, наистина е така в живота, поздраи и много успех

    ОтговорИзтриване
  2. Не е лесно да живееш на друго място. Всички, които се завръщат за малко в родината обръщат внимание на същите неща - неуредицине, недомислията. Имам 3-4 приятели в чужбина, кой в европа, кой в САЩ. Коментарът, който ги обединява е, че там (няма значение къде е това там) системата работи, има уважиние и е чисто.

    ОтговорИзтриване
  3. Много хубави снимки. До колкото знам в Испания си е почти същото като у нас положението...

    ОтговорИзтриване
  4. Снимката със самолета много добре е станала, статията е разкошна поздравления.

    ОтговорИзтриване
  5. Много ми харесва статията ви и красивите снимки, които качихте.Хареса ми това..." Това бяха приятелите, близките, планината, ноемврийското слънце... Носталгията се промъкваше в дългите среднощни разговори със старите приятели, в просълзените очи на съседа и в стряскащият въпрос на порасналите вече приятели на нашите деца: „Извинете, познаваме ли се?”. Дори фиданките пред блока вече са дървета....." точно това е носталгия към хората които обичаш и знаеш че и теб обичат.Особено голяма носталгия има когато идват празници и тогава разбираме колко е важно семейството ни.

    ОтговорИзтриване

коментирай