Такаааа... Откъде да започна?

Ниското пролетно слънце надничаше под сенника на челното стъкло и обезсмисляше неговата основна функция. Чистачките избутваха прахта, рисувайки ветрило. Колоната от автомобили намали своя ход. Стоповете светваха един след друг, наподобявайки празничен гирлянд. Огромни табели и оранжеви конуси отправяха предупреждение. Причината - работници със светлоотразителни жилетки, електрически косачки и ръчни пръскачки почистваха канавките.

500-метрово пълзене с 30 км/ч. Въздухът в купето се нажежаваше. Задухът ме притискаше. Натиснах бутона и стъклото се смъкна с монотонно жужене. Струята въздух разроши косата ми. Заедно с него нахлу едно забравено ухание. Невероятното ухание на прясно окосена трева.

И тогава всичко си дойде на мястото. Всичко се върна на мястото си. Отново изпитвах  нужда да напиша три или триста думи, които да споделя с някого, но не на стената на социалната ФейсКлюк. Три или триста думи за незабележителните неща, които променят дните ни. Незабележителни неща, които стават забележителни, когато ги споделиш. И поне един човек, познат или непознат, ги преживее или усети заедно с теб.

Известен период от време блога ми бе обхванат от мълчание.  Аз също. Искаше ми се да споделям, но не намирах смисъл. Не исках да ви натоварвам с негативизма  и кривотията си. Моите близки и приятели знаят, че нормалната ми реакция е да „ръмжа на несгодите” и „да вървя с рогата напред”. Привидното примирение в мен ги плаши. Плаши ги затишието, а не бурята.

И не че сега нещата са тръгнали към по-добре, но  чувствам, че отново имам сили да се противопоставям на объркващите табели от кръстопътя на безизходицата. Отново съм в безобидното си тайфунско състояние. Усмихвам се, заяждам се, смея се на глас, подвиквам, окуражавам, размествам мебели, слушам високо музика. Дори пея – фалшиво и насаме, докато шофирам. Възстанових търсенето на скрития изход от безкрайният тъмен тунел на кризата. (Без успех за момента, защото, казват, бил толкова претъпкан, че светлинката в края не се виждала.) Изведнъж ми се прииска толкова много неща да споделя, че сега не знам откъде да започна, за да наваксам.

Такаааа... Откъде да започна?  

Малко е късно да ви споделям мнението си за бунта на мизерията, за надеждата, че един търпелив народ се е поразсънил. Но неизбежно ще стане дума за  мечтите, разочарованието, наивността, за нещата, които можем и трябва да променим.

Иска ми се да ви разкажа за опитите за здравословно хранене в моето семейство. И за класа по испански, за ексурзията и за новия блог. И за едно събиране, свързано с женското присъствие във виртуалното пространство. Или за това колко е трудно (и смешно) да палиш цигара, държейки счупен чадър под проливен дъжд.

Иска ми се да ви разкажа и за едни разговори с различни хора - мои познати, самите те непознаващи се помежду си. Толкова еднакви думи и еднакви фрази за България. И една и съща болезнена нотка в гласа. 

За сребърната сватба. И за децата. Не, всъщност за неоправданите ни родителските притеснения и разочарования. И за изненадващите жестове на наследниците ни към света около тях , които пък оправдават скритата ни гордост като родители.

Ще го направя в следващите публикации. Не в същия ред, защото животът продължава да се случва. Някой неща ще споделям на мига, за други ще се присещам в движение.

Не е добре приказлива жена като мен да задържа дълго думите, че после ще ви заболят ушите. Вие имате избор – натискате червеното кръстче горе в дясно на екрана и ми отнемате думата. Да му мислят хората около мен!