Коледен дух

Търкулна се и тази година. Сякаш вчера я посрещнахме, а днес вече се оттегля – остаряла и уморена. Измъква се тихичко, за да отстъпи място на Новата – шумна, весела и изпълнена с надежди. Е, поне в началото...

И Коледата е зад ъгъла. Ей сегичка, докато се обърнем и ще е при нас. Нейният Коледен дух вече се навърта по витрини, площади и улични стълбове и ни намига чрез светещи дрънкулки и лампички. Усмихва ни се и от телевизионния екран, рекламирайки шоколадови бонбони, които засядат в гърлото ми, защото посланието е „Върни се вкъщи за Коледа!”. А тази година аз отново няма да се върна...

Коледният дух вече цял месец влиза в домовете и мислите ни като главен герой от една безкрайно оптимистично-реалистично-приказна измислица – „коледните” филми. Нали ги знаете - онези, в които скъперникът е наказан с лоши спомени за изминали Коледи, самотникът намира приятели, егоистът преоткрива своето семейство, огорченият намира нова любов... С една дума – доброто е в нас и около нас и винаги побеждава!

Обичам тези филми. Смея се с глас и дори... си поплаквам. Гледам ги с наивността на малко дете, въпреки че отдавна знам кой се е преоблякъл като Дядо Коледа. И също толкова наивно продължавам да вярвам, че доброто е в нас и около нас и винаги побеждава!

По това време на годината и аз се замислям за този „дух”. Защо трябва да е „Коледен”?! Чудеса и добрини се случват през цялата година. Защо само на Коледа трябва да се сещаме за семейството си, за старите приятели, за дома си ?!

Този „дух” като нищо може да ни споходи насред лято под жарещото слънце на някой плаж и да ни се прииска да открием стар приятел. По средата на годината. Пътят към дома можем безгрешно да намерим и в най-безмилостната вихрушка. По всяко време на годината. Скъпите и луксозни подаръци няма да прикрият лошите ни дела. В края на годината. А за любовта сезонът и климатичните условия нямат никакво значение. Нито пък годината.

Но, както и да е! Ако все пак този „дух” не може да не е „Коледен”, от това автоматично следва, че Коледата може ни посети по всяко време на годината. Само не съм наясно как стоят нещата с подаръците по никое време. За тези подробности - моля, обърнете се към Дядо Коледа!

Тази година аз имам само едно желание - „духът” да съумее да запази доброто в мен и около мен, независимо от времето, пространството и благополучието ми.

Настроение

Днес равносметката на живота ми е тази:



Утре може и да е различно...

"Моята изповед" - изп. и муз. Богдана Карадочева, текст Маргарита Петкова

Мол

Какво си представяте когато чуете думичката „мол”?
В моето съзнание веднага изплуват епруветки и колби, гимназиалната ми учителка по химия, трудноразбираеми химични уравнения и мерната единица за количество вещество -„мол”. Големи проблеми имах с моловете.

По тази причина сигурно не е трудно да си представите комичната ситуация, в която попаднах преди няколко години, когато след настоятелно-притеснено звънене от моя страна майка ми най-сетне вдигна телефона и запъхтяна ми заяви, че току-що се връщала от „мола”. „Странно име за супермаркет”- казах й аз, а няколкосекундното мълчание от отсрещната страна подчерта невежеството ми. Последва дълго описание и разяснение, с кратък урок по английски, докато включа, че чисто и просто става въпрос за търговски център.

Оттогава насам непрекъснато чувам тази думичка – по новините, в забавни предавания, в нашумели сериали. И колкото по-често я чувам, толкова повече ме дразни.

Добре де, не може ли да се каже просто „търговски център”!

Същият въпрос зададох и на мои близки, които ми гостуваха миналото лято. Половината от тях махнаха пренебрежително с ръка, заявявайки, че се ядосвам за глупости. Останалите започнаха да ме убеждават как светът се променя и трябва да сме в крак с новостите.

Недоумявах къде е връзката. Та испанците тогава изостанали ли са, като за същия вид търговски заведения използват думите centro comercial (търговски център) . И не казват „джи-пи”, а „личен лекар”. И дори в информатиката наричат нещата с испанските наименования –ordenador(компютър, буквално преведено – подреждач), archivo (архив, вместо файл ). А пък „тирбушон” точно, ясно и просто е „изважда-тапи” (sacacorhos). Не, не искам да наричаме кибрита „драсни-пални-клечица”, но предпочитам да използваме български думички. Толкова ли е трудно?

Най-убедителният аргумент на опонентите ми беше, че „мол” е по-кратко и по-лесно от „търговски център”. Виж ти! Като ни е толкова трудно да говорим родния си език, ами дайте да съкращаваме – ще пазаруваме в ТъЦъ-то и ще ни лекува Лъ-Дъ-то. Лесно и кратко – с по две буквички, ама на български.

Близките ми развижиха ( уж неволно) ръцете си с въртеливо-постъпателно движение на височината на главата ми, намеквайки без думи, че трябва „да си завинтя бушона”. С което поставиха край на дискусията.

Вчера по българските новини пак ставаше въпрос за някакъв „мол”. Молът това, молът –онова, в моловете така, в моловете-иначе... Стреснах се, когато говорителят каза „търговския център”. Я, този пък! Може би има някаква надежда...Да, ама не! Като върнах назад в мисълта си цялото изречение, установих, че това е резултат на редакторска намеса – само за да се избегне повторението на „мол”.

Докато продължаваме ежедневно да четем вестници, да гледаме новини, забавни предавания , „стъклени” сериали и да пазаруваме в новооткритите „мол”-ове, речниците на новите думи и чуждиците в българския език набъбват.Дано не се наложи скоро да носим разговорник в джоба си, за да се разберем на български.
.

Мартеница през октомври

Напоследък често се стряскам от нещата, които вълнуват 17-годишната ми дъщеря. Или по-скоро от нещата, които не могат да я развълнуват. Промените на възрастта й настъпват бързо и все съм нащрек. Плановете и идеите й за бъдещето се променят почти ежедневно. Домашно упражнение е трудно, задачата е „тъпа”, а пък да не говорим за „гадния” латински и „скапания”старогръцки. Въпреки че продължава да поддържа добър успех, все ми се струва, че изразходва повече енергия да търси по-лесния начин, отколкото да полага усилия и амбиции.

Така си помислих и когато ми каза, че по английски език трябва да подготвят едночасова презентация по свободно избрана тема. Проектите се правят в екипи от 3-4 съученици. Тя е в „българската групичка” , т.е. заедно с другите две българчета в класа и ще представят България. „Аха – не се сдържах аз – България значи, защото ви е най-лесно.”

Очаквах, че набързо ще нахвърлят нещата, които години наред разказват и преразкават за България. Оказа се обаче, че изобщо не е лесно. Не е лесно да пишеш за нещата, които носиш в сърцето. Дори и да си на 17. Не е лесно да опишеш мама, въпреки че я познаваш до болка. Не е лесно да представиш родната си страна, която почти не познаваш, но обичаш по някакъв странен начин –непретенциозно,чистосърдечно, по детски.

Докато часове наред планираха и събираха материалите се вълнуваха искрено. Бяха сериозни и същевременно се забавляваха. Знаех си, че знаят много за България, но разбрах и колко много не знаят. И причината не се крие в това, че са израснали в чужбина. Причината е възрастта им - родени са „след демокрацията”. Опитвах се да отговарям разбираемо на всеки техен въпрос, но как да им обясня какво значение има падането на Берлинската стена , какво е Желязната завеса. Да, учили са го по история и все пак...какво е? И какво точно е станало на 10 ноември? И какво е било преди?...

Изненадана бях от амбициозното им ровене в Интернет в търсене на факти и снимки. География, история, празници, фолклор, българска кухня... Киселото мляко и бацилус булгарикус... И бялото сирене... Сурвакари, коледари, нестинари... Българската роза... И фолклорна песен... И гайди...И клип с хоро и ръченица ...И снимка с българската азбука...И...Въодушевлението им растеше и непрекъснато добавяха и още, и още... И Баба Марта...И кокиче...И мартеничката!

Помогнах им в техническата подготовка на презентацията и ги оставих да се борят с българо-испанско-английския превод на текста. Разпределиха си темите и репетираха още час. Привечер изглеждаха доволни от работата си, но все още умуваха. Имаха чувството, че нещо липсва . Изведнъж им хрумна идеята да занесат и мартеница в училище. Една такава голяма... Майката на едната „съекипничка” я е правила. Какво като е октомври! А пък майката на другата ще сготви баница.

На другия ден по време на голямото междучасие получих обаждане. Дъщеря ми искаше да позная какво оценка „имаме”. 10! „Десетка, мамо, десетка за България! ”

Толкова се вълнуваше, че трудно отделях думите й. Всички слушали внимателно, гледали в захлас хорото и ръченицата. Госпожата поискала копие от презентацията, за да я покаже на нейни приятели-българи. Баница имало за всички, но първите парчета били награда за правилно отговорилите на въпросите за България – как се казва президента и кога е националния ни празник. А пък всички запомнили Баба Марта. И мартеницата останала на стената.

Десетка за България в час по английски. Ами... развълнувах се и аз, но не от оценката. По-важното е, че 30-тина млади момчета и момичета от различни националности са опознали и харесали България. А най-трогателното е, че стената в една испанска класна стая е украсена с мартеница – едно червено-бяло късче от България. Нищо, че е октомври!

Жълто, синьо, зелено

Снощи за пореден път бях на родителска среща. По моите предвиждания – предпоследната в живота ми. И поради този факт очаквах, че нищо не може да ме изненада. Все същите познати лица – директор, зам.директори, малко промени в учителския състав и нови попълнения в родителските редици. Същите общи указания, норми и правила. Едно от тези правила забранява поименното обсъждане на учениците на обща родителска среща, което автоматично я превръща в половинчасова сказка в стил „по принцип”.

И все пак изненадата ми дойде от съвсем неочаквана посока.

Класната стая почти по нищо не се отличаваше от нормалните училищни стаи, които си спомням от моето детство - подиум, черна дъска, учителска катедра... И неизменната закачалка на стената. Спомняте ли си дългата дървена дъска с много „качки”, на които отрупвахме връхните си дрехи? Е, тази беше в малко по-модерен вариант, но на същия принцип.

Не беше отрупана, впредвид тукашните метеорологичните условия - времето все още е слънчево и сухо. Но... там висяха три големи пластмасови торби – тип”пазарски”. Три торби в три цвята – син, зелен и жълт. Три торби за разделно изхвърляне на отпадъците.

Може да е смешно и безотговорно от моя страна в позицията на родител, но това беше основното, което ме впечатли от срещата. Три торби в три цвята - елементарно и гениално. Не струва скъпо и не коства усилия.

Учебната годината е важна и ще бъде тежка. Убедена съм, че учителите ще дадат всичко от себе си, а децата ни /всъщност вече младежи, настроени бунтарски към този свят и живот/, ще намерят сили да се справят с всяко ново предизвикателство. И заедно с това, по един съвсем простичък начин, дори те самите неосъзнавяйки, ще придобият елементарния навик да изхвърлят хартията в синия плик, пластмасовата опаковка – в жълтия, а стъклената бутилка – в зелената торба.

Поставям „Отличен” на училищното ръководство. Образованието на децата ни не е просто математика, физика, литература... И възпитанието не приключва с биенето на звънеца.