Две родини

От няколко дена една мисъл не ми дава мира...
Ще започна по-отдалеко. За мен, както и за повечето емигранти, 3 Март беше обикновен работен. Споменавала съм и друг път за разминаването на празниците и делниците на емигрантите. Тази година отбелязахме Националният празник на България няколко дена по-рано, в края на февруари, с премиерната прожекция на документалния филм”Имигранти”. И за това вече писах.Но оттогава мислите ми се въртят около поздравителното обръщение на един от официалните гости – местен политик. Преминавайки през материята на политиката за интегриране на имигрантите и съжителството на различни националности в „една област, в която живеем всички, има място за всички и всички участваме равноправно”, той каза:

„Това е Област Валенсия, която ни обединява с езика, със законите и общата история, която малко по малко създаваме заедно.Това е нашата политика за интеграция. Нашата политика за интеграция е да предадете на децата си любовта към Родината, която са оставили назад и никога да не прекъсват връзката си с нея. Затова са много важни асоциациите по общности, които създавате и които подкрепяме. Предавайте на децата си българският език, любовта към православната църква, картините от пейзажа, аромата и небето на България.И историята й, така както вашите родители, и техните родители, са разказвали на вас. Но живеейки тук, разказвайте им и валенсианската история. Нека знаят, че и Испания е една велика страна и че областта, в която живеят има подобна на вашата история.Съвсем спокойно в техните сърца могат да съжителстват две родини.”

„Съвсем спокойно в техните сърца могат да съжителстват две родини.”-това са думите, които не ми излизат от главата вече цяла седмица. Първата ми реакция беше:”Невъзможно е!”. После дълго мислих, прехвълях и анализирах случки и събития. Дори започнах по-обстойно да се вглеждам в жестовете и да се вслушвам в думите на българите, които срещах.

Невъзможно е за емигрантите от моето поколение, за по-възрастните от мен и за по-младите, които са отраснали в България. За нас България си остава единствената Родина, а Испания е добрата и грижовна мащеха, която харесваме и дори обичаме. Какво е Родината? Мястото, където сме родени, детските ни игри, първите приятели, първата учителка, първото А и първото Бе, първата любов, мама, татко. Слънчеви дворове, тихи улички, зелени поляни, морския бряг. Съкровени спомени, които суровата и сива действителност не може да измести от съзнанието ни. Една тънка невидима нишка, която здраво ни свързва с България, в който и край на света да се намираме. Нишката на нашите спомени...

Но за децата, родени или пораснали навън, нещата стоят по-различно. Те имат родно място, но то не е в България. Те играят, учат, сприятеляват се, но не в България. Мама и тати са до тях, разказват им за България, учат ги да пишат и четат българските буквички, но техните първи, най-чувствителни спомени няма да са от България. За тях България е едно дълго пътуване и един летен месец, прекарани при баба и дядо. Те знаят какво е „patria”, а „Какво е Родина?” научават в неделните български училища.

Може би в детските сърца наистина е възможно да съжителстват две родини?! Дано да е възможно! Защото ако не е така, едната ще бъде изместена от сърцата им. И,колкото и да ми е мъчно да го изрека, това може да е България.

Дали е възможно да обичаш две родини? Ще разберем след години, когато тези деца пораснат.