Вече цял час настъпвах педала и летях по широката магистрала. Всички летяха - пред мен, зад мен, покрай мен. И аз, и шофьорите от другите коли хвърляхме по едно око на километража само когато на пътя се изпречваше огромната предупредителна табела с черна точка и три вълни - „За Вашата сигурност...”, т.е. внимание –статичен радар. Почти се гордеехме, че за последните стотина километра групово бяхме излъгали четири такива метални кутии. Старателно намалявахме скоростта до максимално допустимата и после пак политахме...Не намалихме, когато в насрещното платно премина полицейска кола, следвана от линейка –та те пътуваха в обратна посока. Не намалихме, когато над главите ни премина ниско прелитащ хеликоптер с огромен мех, пълен с вода – горяха храсти далеч от пътя. Ляв мигач, десен мигач, 120, пак ляв мигач, 140... Широкият път примамваше.
Забелязах мигащите жълти светлини за части от секундата. В огледалото за обратно виждане. Странен черен микробус приближаваше със скорост, далеч над допустимата, подканвайки всички „бързаци” да му сторят път. Не е линейка, помислих си, може би е от поддръжката на пътя. Къде се юрнал така този?! Колите отбиваха неохотно в дясното платно, но никой след това не се връщаше в лявото. Тогава забелязах пребягващите светлини в предната решетка на буса. Аха, казах си,някаква "специална" полиция...Преминах и аз в дясното платно и чак когато черният микробус прелетя покрай мен, за секунда успях да прочета надписа върху тънката червена странична лента ... Неголям , но ясно четлив шрифт... „ОТДЕЛЕНИЕ ЗА ТРАНСПЛАНТАЦИИ”.
Не се върнах в лявото платно. И тези пред мен – също. Струваше ми се, че пълзим... Бях убедена, че всички в този момент си мислеха и изпитваха същото, което и аз... Страх... Преклонение... Надежда... Нечия смърт дарява живот. Вероятно няколко живота. Нелепият неочакван край на един / щастлив /живот дава ново начало на други животи, лимитирани /от коварна болест /във строги времеви граници – година, месеци или дни...
Надежда, съхранена в хладилна чанта... Надежда, летяща с бясна скорост по магистралата в черен микробус...
Спомних си едни тъжни очи. Преди време, по новините. Очите на един баща и една майка, загубили дъщеря си при автомобилна катастрофа. Бяха дарили ограните й . И спасили живота на 4 млади хора. Спомням си мъката в погледа им, но наред с напиращите сълзи в очите им проблясваше и една искрица живинка... Те смятаха, че са постъпили правилно. Пожелаваха здраве на хората, които носеха частица от тяхното дете... Труден избор, много труден избор. Колко ли сила им е била необходима!
Дълго време лявото платно остана пусто. Колоната се движеше в границата на допустимата скорост. Предупредителните табелите като че ли бяха станали по-големи и по-ясни....
Това е животът! Идва изненандаващо и често си отива без предупреждение. Нека не си играем на гоненица с него, особено на пътя!
Да, като история с неочакван край...Разбирам мъката на хората изгубили скъп човек, но защо трябва да е трудно едно такова решение-"да даря или не?". Аз не бих се замислила, но въпреки това си пожелавам , никога да не се сблъсквам с подобно изпитание.
ОтговорИзтриванеТук в Германия е хубаво всеки да подпише декларация, с която удостоверява, че е съгласен да дари органите след смъртта си, което намалява значително надеждата на чакащите. До колкото съм наясно в България е обратното-декларация се подписва ако не си съгласен да дариш. А как стои въпросът в Испания?
Испания е лидер в даряването на органи – 34,4 донора/милион души, което е почти двойно на средностатистическото донорство в Европейския съюз – 18,1 донора/милион души. (справка – данните за България – 1 донор/милион)
ОтговорИзтриванеСпоред Закон за трансплантациите от 1979 г. ,с изменения и допълнения от 1999 г., 2006 и 2009 г.всеки испанец е донор на органи, освен ако приживе не е заявил обратното. На практика винаги се зачита желанието на роднините на починалия. В Испания от 20 години съществува la Organización Nacional de Trasplantes (ONT) – Национална организация за трансплантации.
Не съм запозната с подробностите от правна гледна точка, но доста хора приживе заявяват своето желание да бъдат донори на органи – стават притежатели на донорска карта. При липса на такова съгласие, решение взимат роднините.
През последните години рязко намалява броя на жертвите при пътни инциденти, поради което те вече не заемат водеща позиция в донорството на органи. В момента по-честата причина за смърт са сърдечно-съдовите „инциденти” – инфаркт на миокарда, мозъчни инсулти. Увеличава се и процентът на роднините, които дават своето съгласие за донорството на органи.
Петя, и аз не пожелавам на никого, включително и на себе си, да се налага да взема такова решение, но...бих дала отговор „да”.